Владимир Шулятиков

превод: Литературен свят

(40 дни от смъртта му)

Днес се навършиха четиридесет дни от смъртта на Иван Савич Никитин.
На Никитин отдавна е отредено почетно място сред руските “класици”. Произведенията му отдавна служат за настолна книга на всеки руски интелигентен човек, отдавна са влезли в училищната и народна литература. Но за оценката на значението и заслугите му пред руската литература е направено поразително малко; безспорно, нито един “класически” писател литературната критика не е заобикаляла така, както автора на “Кулак”.
Две-три журнални статии, две-три брошури, обикновено не отиващи по-далеч от преразказа на основните мотиви на неговата поезия и изобилстващи с лирични излияния от най-общ характер, статии в енциклопедичните речници - това е цялата повече от скромна критическа литература за Никитин. “Истински син на народа”, “втори Колцов”, ” певец на народното страдание, защитник на всички онеправдани, страдащи и загиващи под гнета на нуждата, невежеството и своеволието” - такива са образците на обичайните критически “съждения” за него.
Но какво оригинално “ново” слово каза Никитин, което ярко го отличава от другите “певци на народното страдание?” - на това обикновено се дават най- неопределените, уклончиви отговори.
А впрочем Никитин беше много оригинална литературна величина, определен изразител на мислите, чувствата и настроенията на обществената група, започнала да се проявява на историческата авансцена в “Николаевската епоха”.
Той беше от пионерите на разночинската интелигенция. Интелигент, възпитан в средата на дребното еснафство, цял живот прикован към него със здрави връзки, но духовно отчужден от него.
По-ясно от великия си предшественик Колцов той заговори за стремежите на “самотната душа” на разночинеца. В произведенията му индивидуалният облик на “новия” интелигент изпъкна по-релефно.
“Безизходната”, “злата” тъга, горчивото недоверие към живота и хората, в същото време жаждата към живота и стремежът да не се затваря, да намери успокоение в любовта към хората - ето онези елементи, които бяха в душевния свят на този “нов” интелигент.
В настоящата вестникарска бележка ние нямаме, разбира се, възможност да направим пълна характеристика на Никитин като типичен представител на новата обществена група.
Целта ни в случая е само да посочим гледната точка, единствено придържайки се към която литературната критика може да осветли истинското значение на Никитин в историята на руската литература и руската култура; може по-скоро да заглади своя грях на невнимание по отношение на един от “класическите” руски писатели.

в. “Курьер”, № 286, 1901 г.