Владимир Бондаренко

превод: Татяна Любенова

***

Да не забравяме и за гордостта на планинските шотландци. Наистина, Шотландия, след моето пребиваване в нея, много ми прилича на нашата Чечня. Същите планини, същите шотландски кланове, същата война между клановете от съседни планини. Примерно, същият характер, същите нрави. “Диваци” за англосаксонците от равнината. Смели, горди, волни, но все поотделно, със своите кланове, неволно в жестоките схватки те отстъпвали на командния порядък на англосаксонците. Така е било и в Ирландия, воювали със своите окупатори стотици години, ИРА и досега воюва, умеят да воюват, не се боят от смъртта, но нямат единство в строя, няма я англо-пруската организираност. И ето, този горд шотландец, във вените на когото тече кръвта на древни воини, е принуден да се предаде. Не е ли от това мрачният поглед към света? Не е ли от тук и увлечението по Байрон? Михаил и неговите шотландски стихове дразнят английските поети, които казват, че той само подражава на Байрон. Михаил Лермонтов наистина много е обичал и ценил английския поет, мистично чувствайки близост с него. Той превежда стихове на Байрон, избирайки все тази тема за изоставените замъци. Подражавайки на Байрон, той написва своята балада за черния монах, сякаш продължавайки своя шотландски цикъл.

Лермонтов я оставя незавършена. Сега има изследователи, считащи тези стихове за пародия на балада. Тогава и целият Михаил Лермонтов, с неговата героика, мистика и трагичност може да ни се стори пародиен поет. Трябва ли така да слугуваме на модата? Още повече, че тогава и Байрон трябва да е пародиен.
Руският поет отделя на творчеството на Байрон много време, в тетрадките му от това време има много преводи, подражания на Байрон. Той е опитвал да работи и над “Гяур”, и над “Лара”. Внимателно е чел за живота на лорд Байрон, описан от Томас Мур. Виждал е някакви общи източници на творчество, така и недосещайки се за прякото родство.

Бих искал да достигна Байрон аз.
С една душа сме сякаш и с еднаква мъка -
о, ако е еднаква участта ни!
Аз като него търся покой и свобода
и като него, детски, пламтеше в мен душата…

Може би и в двамата е пламтяла душата на Томас Лермонт. Събуждайки се след векове, великият шотландец е дал своята кръв, своя нрав и по женска линия, чрез Маргарет Лермонт - на Байрон, а по мъжка, чрез Джордж Лермонт - на Лермонтов.
Всъщност те се оказват наистина “последните потомци на безстрашни бойци”, последни представители на една от клонките на Лермонтови. Кой е бил първият руски представител на този шотландски, древен, но обеднял род?

И тук от замъка Дарси трябва да се преместим в друг замък - Балкоми, построен през 16 век недалеч от градчето Крейл и принадлежащ на друг клон от Лермонтовите.
Някога, във времената на Малкълм ІV (1153 - 1165), тези земи са принадлежали на някой си Сена, после те станали собственост на Джон де Балкоми през 1375 година, а след това вече на Лермонтовите - старият замък преминава у тях в 1526 година, отначало под аренда, а след време Джеймс Лермонт Дарси изкупил тези земи от крал Яков (Джеймс) V и пристъпил към строителството на нов. Искам да дам думата и на любимия си лермонтовед Висковатов. Той пише: “Да, Михаил Юриевич е предусещал, че е последен потомък на шотландските бойци; но не в снеговете е завършил живота си този боец, а в южна страна, сред планините, станали му по-мили от мъгливите брегове на Лидер и Туийд. Смъртта на баща му го хвърля в скръб, която той старателно скрива от другите и дори от себе си. Животът е бил ключът към нея, и той е съумявал да повдигне настроението си до игрива веселост, но затова пък два пъти по-силни са били минутите му на скръб. И ако в двете му автобиографични драми намираме следи от мисъл за самоубийство, то за това говорят много от лирическите му стихотворения от това време. Юношата е понесъл не малко тежки душевни мъки и борби. Когато мрачното настроение го овладявало, той се скривал в уединено място - в гората, в полето, на гробището, или прекарвал безсънни нощи, взирайки се през прозореца в нощната тъма, а в главата му чукала безизходната мисъл да свърши със себе си. Покоят на гроба го мамел. С такива мрачни мисли е седял той до прозореца в Средниково, когато е написал своето “Завещание”.

Там има място, до пътека глуха,
в гората пуста, сред поляна,
где вечер вият се мъглите,
посребрени от луната…
Приятелю, тази поляна знаеш!
Ти там зарий студеното ми тяло,
когато спре гръдта да диша.
От този гроб не се отказвай,
дори да е срещу закона:
побий на него кръст от клен
и камък прост там положи…

Да се отдаде докрай на мрачното настроение, впрочем, на поета е пречела не само жизнената му натура, но и шумното общество на обкръжаващите го в Средниково хора”.

Та този замък Балкоми става един от най-литературните замъци на Шотландия. Както се оказва, именно в този замък е живяла прелестната Маргарет Лермонт, очаровала кралския адвокат Гордън, именно тук те са се разхождали и са се радвали един другиму, даже не забелязвайки шумоленето на момчето-призрак, което, както казват, умряло от гладна смърт зад неговите стени и досега тревожещо по време на обяд всички обитатели на замъка с калаената си свирка. Домашното привидение. Сякаш някакъв шум чух и аз, блуждаейки по тъмните помещения на недостроената отвътре кула. Потомък на тази щастлива семейна двойка, съединяващ родовете Гордън и Лермонт, е знаменитият, и най-любим на Михаил Лермонтов, поет на Англия - Джордж Ноел Гордън Байрон, достатъчно близък родственик на Джордж Лермонт. Джордж се е родил в замъка Балкоми около 1596 година. От този замък тръгва за своя източен поход като шотландски наемник Джордж Лермонт, геройски загинал под Смоленск във войската на княз Пожарски. Но преди това сложил началото на руския род Лермонтови. Михаил Лермонтов нищо не е знаел за роднинството си с Байрон, но така, както и с Томас Лермонт, е усещал мистично това родство.
Нашият път от замъка Дарси тръгва от градчето Сейнт Ендрюс. След като отдъхнахме и разгледахме градеца, взехме автобуса, минаващ по морското крайбрежие до град Крейл. Автобусът, минаващ по крайбрежния път, може би го удължаваше, но затова пък всички живописни места на графство Файф, всички негови уютни старинни градчета се оказаха на наше разположение. От Крейл пеш се придвижихме към замъка Балкоми, с чиято собственичка бяхме се свързали по-рано. Както беше и с Дарси, замъкът от дванайсети век е лежал в руини и в наши дни, когато възниква модата на старинните замъци, семейство Стокуел купили тези живописни развалини, ремонтирали го по запазените в големите шотландски архиви чертежи и възстановили този замък.

За съжаление, мъжът на госпожа Стокуел починал, когато бил завършен ремонтът на кулата и бил обзаведен съседният до кулата дом от началото на ХІХ век, където се намира и сега уютен хотел с напълно приемливи цени за нощуване. Именно тук са отбелязали своя 950-годишен юбилей на Лермонтовия род с многобройните Лермонт от цял свят. От замъка Дарси до Балкоми не е много далече, около 30 километра. Лесно са пътували с коне от единия до другия замък и Лермонтови.
Във вътрешността на кулата собствениците нищо не са успели да направят, стоят строителните скелета, гнездят птици. Любезната хазяйка ни отдели доста време, разказвайки ни всичко, което знае за замъка и за неговите обитатели от стари времена. В дома й, вътре в замъка, пихме чай и гледахме снимки. Както каза госпожа Стокуел, и в замъка Балкоми ние се оказахме първите руски граждани, посетили го след времето на неговото ремонтиране. Този замък е съединил родовете Байрон и Лермонт, нима това не е интересно за нашите изследователи?

Когато ходех из кънтящите пусти зали на високата кула на замъка, мислено си представях живота на обитателите му, виждах очарователната Маргарет Лермонт, дала живот на потомството на Байронови, някъде в тъмнината ми се виждаше доста обеднелият Джордж Лермонт, именно от тези врати той, мъжественият войник, след поражението от английската армия, тръгва на изток да обучава отначало полските, а после и руските войници на военно майсторство, като едва ли се е досещал, че от седмото му коляно ще се роди великият гений на руската поезия. В замъка Балкоми за сетен път разбрах, че в живота има място за висша мистика. Споменах вече за поетичната връзка между Байрон и Лермонтов. Джордж Лермонт е тръгнал в търсене на воински късмет, както и много негови родственици, умеещи добре да воюват, но неумеещи да придобиват богатства, след поражението им от англичаните в борбата за независимост на Шотландия. У дома Джордж вече нямал място и затова тръгнал като военен наемник в полската войска тъкмо от тая врата на замъка Балкоми, воювал с Русия. Бил е наемник в полската войска (Шкотска рота). На 5 септември 1613 година полският гарнизон, отбраняващ крепостта Бели (съвременният град Бели, Смоленска област), се предал на руснаците. Преминал на служба в Русия. В 1618 година се сражавал с поляците под Можайск в отряда на княз Куракин. Отличил се под Москва в боя срещу поляците и литовците при Арбатската врата, където бил тежко ранен.

На руската войска в това време са й били необходими смели войници. Около 60 шотландци и ирландци, по същество цялата Шкотска и Ирландска рота наемници преминават към московските войски, в това число и Георг Лермонт. По заповед на избрания на Земския събор, младият Михаил Фьодорович Романов те били приети в Московската войскова част. През 1617 година Лермонт бил назначен като прапоршчик вместо убитият Давид Едуар. След време става ротмистър в рейтарския полк, храбро воювал за Русия, за което бил награден от младия цар Михаил Романов (бил е негов връстник) със земи в Костромска губерния. А в началото на 1634 година Юрий Лермонт загива под Смоленск. Погребан е в Аврамиево Городецкия манастир до Чухлома - в костромските си наследствени земи, дарени му за вярна служба. От тримата му сина, продължител на рода е Пьотр, който през 1653 година приема православието, а през 1656-1657 е бил войвода в Саранск. Синовете му Евтихий и Пьотр били столници. Праправнукът на Евтихий, Юрий Петрович - е бащата на Михаил Юриевич.

А легендите, даже и най-нелепите, винаги са полезни на народа. Още повече, щом говорим за замъци, как ще минем без съкровища и легенди. Тук един призрак-момче, бродещ по стаите в замъка Балкоми с оловна свирка и будещ ви през нощта, е малко. И епископът от Дарси също не стига. Тук може би самият Томас Лермонт трябва да разтвори сандъчето с предсказанията и приказките за това как, след страстната му целувка, красавицата-кралица се е превърнала в старица, проверявайки неговата вярност; и как сам кралят пожелал да награди Томас със званието рицар, а той в отговор му изпял такава песен, че кралят до края на живота си не могъл да дойде на себе си. Макар че на краля му оставало да живее три дни, така предсказал Томас, строполил се кралят със своя боен кон, и се случило.

За първи път името М.Ю. Лермонтов се свързва с шотландските Лермонтови през 1837 година, когато в шотландската преса се появява статията на Уйлям Ролстоун “Шотландец зад граница”. Но поетът е знаел това изначално, прозрял го е. Аз няма да потъна във времето, увличащо поета Михаил Лермонтов по идеята за произхода му от испанския херцог Лерма. Нелепа идея, обяснима единствено с това, че на поета му се е искало всячески да възвеличи своя баща, да възвеличи своя род.

Доколкото знам, тази идея са му внушили Столипини, които са знаели за издирванията на Михаил за родословието на баща му. Но поетът не е бил позьор, хващащ се за мнимото херцогство, той е имал нужда от истината. Чувствал е в себе си някакви древни мистични сили. Решил да провери и испанската версия. От испанското посолство пристигнало обяснение, че той няма никакво отношение към херцог Лерма и интересът на Михаил Лермонтов към тази тема угаснал. Останало само удивителното живописно автобиографично изображение като че ли е херцог Лерма - портрет на самия Лермонтов. И поредица работи от “испанския му цикъл”.

За великия поет всички заблуждения са полезни - краткото увлечение по “испанския цикъл” довежда със себе си трагедията “Испанци”, появяват се акварели и рисунки на испански воини. Стремежът му да възвеличи рода на баща си се свързал с тогавашното му привличане от испанската революция, съединявал се е със страстта му към свободата и желанието за възраждане достойнството на Лермонтови. Удивително е колко бързо някои наши лермонтоведи, в угода на юношеските фантазии на Лермонтов, измислиха после фантастичната версия, че херцог Лерма се преселил в Шотландия и от там нататък тръгва родът на Лермонтов. Сам поетът, получавайки отрицателен отговор от Мадридския исторически архив, забравил благополучно за Испания. А и херцог Лерма е напълно достоверна личност и не е ходил в никаква Шотландия.

Михаил Лермонтов все повече отчетливо е разбирал, че бащиният му род идва от Шотландия, от древните шотландски кланове. Мисля, че с това е свързано и увлечението му по книгите на Уолтър Скот, и неговият байронизъм, отчасти шотландски. Даже и да не беше намерил в Уолтър Скот фамилията Лермонт, той се е потопил в древната история на Шотландия. Близък му е бил по дух и Томас Стихотвореца. Имал е “Поеми на Осиан”, издание на шотландеца Макферсън. Приживе на Лермонтов никой не се е съмнявал в автентичността на тези древни келтски поеми. По тях са се увличали всички писатели на Русия, от Карамзин и Державин до Пушкин.

И аз ще разкажа една славянофилска версия, как всички съкровища на древните ирландски пикти са се оказали в руска земя. Според тази легенда норвежкият крал през октомври 1214 година с войските си доплавал до Шотландия. На брега на селището Ларг станало сражение и за доблест в този бой, управителят на Шотландия - епископ Стюърт връчил на храбрия воин и поет сандъче със съкровищата на древните пикти. Заедно със сандъчето, той предал на Томас Лермонт грамота, където било написано: “Потомството на Лермонт ще върви на изток през четири века и четири народа, и това съкровище ще оставят в християнска земя, където още след четири века отново ще бъде намерено.” След столетия това сандъче донася в Русия със себе си Юрий Лермонт, вярно служил на княз Пожарски. Преди сражение Лермонт закопал сандъчето със съкровището на пиктите под стар дъб до Москва-река. Както знаем, храбрият воин Лермонт загива и съкровището му май са се опитвали да открият много знатни люде. Но то ще се открие на някой през октомври 2014 година, за 200-годишнината на нашия велик поет.
Може би нещо ще намерим. А главното е за самия юбилей да не забравят нашите чиновници.

А на мен ми остана да разкажа още само за похода си до гроба на Осиан. Историята също е напълно мистична. Но когато едно от шотландските стихотворения на Лермонтов така се и казва: “Гробницата на Осиан”, как да минем без него. Сега всички най-вече си спомнят мистификацията на Макферсън, публикувал “Поеми на Осиан”, които предизвикали много шум. Отначало ги признали за велики и като че ли ги поставили дори над Омир, сетне, когато се усъмнили в авторството им, вече не забелязвали поемите, макар и тяхното качество изобщо да не се е променило. Но тук, благодарение на сина ми, келтолог, ще кажа - с Макферсън или без него, в древната келтска история Осиан, все едно, заема почетно място като легендарен поет и разказвач от ІІІ - ІV век от новата ера. И без него никак не може да се мине, както не може да се мине и без Лао Цзъ в Китай. Лермонтов като поет е бил прав, той идва не от Макферсън, а от древните келти. И досега спорят Ленрот ли е написал финският “Калевала” или само е записал народния епос. Същото пишат и за всички съставени през двайсти век народни епоси. Впрочем, и нашето “Слово за полка на Игор” се появява скоро след находката на осиановите поеми от Макферсън. Някои филолози още тогава, когато са вярвали в достоверността на поемите на Осиан, са правили паралел между тях и “Слово за полка на Игор”. Ясно е, че Макферсън се е възползвал от знанията на древните келти, а не ги е измислил. Сигурно историята на Британия щеше да бъде друга, може би и сега учениците и студентите щяха да изучават творенията на древния мъдрец-келт Осиан. Но да оставим това на историците и литературоведите.

Има го чудесното стихотворение на Лермонтов “Гробницата на Осиан”. Родило се е то по времето, когато е търсил родословието на баща си, разказано му е било за гроба на Осиан от един пътешественик, посетил Шотландия.
За такива мистични личности от древността точността винаги е относителна. Както знаем, съществуват няколко гроба на Чингиз хан и всяка от страните претендира за достоверност на тяхното погребение. Даже в Йерусалим се сблъсках с това, че православните и католиците имат различни свети места, които отбелязват едно и също явление. Всяка църква утвърждава своята истина. Така е и с легендарния герой на келтите Осиан. Както смятат изследователите, в Шотландия не само няма гроб на ирландския певец Осиан, но няма гроб даже и на Макферсън, донесъл до Европа обработката на Осиановите сказания. Впрочем, находчивият шотландски народ е намерил все пак нещо като негов гроб, или старинно гробище и в планинска Шотландия, но повечето изследователи предполагат, че истинското му погребение е в Ирландия.

Ето къде стигнахме по следите на стихотворението на Михаил Лермонтов. Върнахме се от замъка Балкоми с автобус до Единбург и от там със самолет - в Белфаст. По-нататък по крайбрежието на северна Ирландия с кола стигнахме до мястото, обозначено като предполагаем гроб на Осиан. Както и може да се очаква, там, където оставихме колата имаше малък хотел, който така се и нарича “Могилата на Осиан”. Наистина, пак няма никакви книжки, картички; не се продаваха копия на паметника. Някакъв незавършен туристически бизнес по тези места. По-нататък вървяхме по планинска пътека нагоре към поляната, където открихме така нареченото капище на Осиан, или неговата гробница. Както и може да се предположи, за трети век от новата ера, това е изкусно направена камара от големи камъни. Осиан, или в други преводи на келтските сказания Ойсин, Ойзин, е легендарен воин и бард на келтите, живял според преданието през ІІІ в. Някои от сказанията му са записани не по-късно от ХІІ век. Шотландският писател Дж. Макферсън издава под името на Осиан свои обработки на келтски фолклор (”Съчинения на Осиан, син на Фингал”, том 1-2, 1765), които били възприети от съвременниците му като автентични. От образа на Осиан се е вдъхновявал младият Гьоте, а по-късно Байрон и Юго.
Михаил Лермонтов в стихотворението си “Гробницата на Осиан” е събрал в едно и романтично-меланхоличното си настроение, и стремежа към предците си, и всичко, с което възвеличава своя род. Въпреки това, душата на планинеца шотландец не могла да се успокои. Обидата за бащата си остава неотплатена.

Под покривало от мъгла,
небесна буря, сред степта,
стои могилата на Осиан
в шотландската ми планина.

Лети към нея, упоен, духът ми
да вдъхне ветровете родни
и от забравената му могила
за нов живот да вземе сила.

Именно тази ирландска гробница е поместена в различни изследвания като условно принадлежаща на Осиан. Има я и в интернет. За условно наречената шотландска гробница, също на Осиан, споменават по-малко, а и да се добереш до нея е трудно, тя се намира в най-планинската част на Шотландия. Стои огромен огладен камък, който се счита за гробницата. Даже и според конструкциите на съвременните учени, той не прилича на гробница. Гробниците на знатните хора винаги са се състояли от поне няколко подобни камъка. Пък и самият Осиан, според всички предания, е бил жител на Ирландия, древен ирландец, а не шотландски герой. Преместили са го в Шотландия през осемнайсти век, очевидно защото самият Макферсън е бил шотландец. По-близо до предполагаемия автор. Независимо от това, със своите гробници се гордеят и Ирландия, и Шотландия. И това е прекрасно. Известно време тази поляна, с намиращия се на нея камък-гробница, е притежавал ирландският поет от началото на ХХ Джон Хюит. Той завещал да го погребат недалеч от гробницата на Осиан. Тази каменна гробница първо виждат всички търсещи.

В Ирландия пак попаднахме в някаква чисто капиталистическа ситуация. Собственикът на хотелчето рекламира в своя сайт гробницата на Осиан, примамвайки гости. А самата поляна, където се намира гробницата, и пътеката към нея, са притежание на друг, недоволен, че хората с коли минават през неговия участък. Той самоволно е свалил табелката, по-рано поставена от историците за гробницата на Осиан, няма никакви знаци. Човек, който не знае, може и да не я намери. Хубаво беше, че Григорий бе идвал до тази гробница много пъти и беше виждал и табелката, и указанията. След като подишахме, без да бързаме, “родните лермонтовски ветрове”, си взехме от гробницата на Осиан мъничко енергия за бъдещето. Не останахме да дочакаме надигащата се буря, която е често явление в тези приморски ирландски краища, тръгнахме към съседния градец Бушмилс, където се намира най-старата в света спиртоварна, за да се сгреем.

Така завърши моето първо пътешествие по шотландските места на рода Лермонтов.

Оставаше да посетим гроба на първия руски Лермонт в Аврамиево-Городецкия манастир до Чухлома.

Единбург - Сейнт Ендрюс - Бушмилс, 2011