(Поезия от Панама)

бележка и превод: Никола Инджов

Кой може да обясни защо поезия, която не съдържа нито един мотив на протест и борба, неочаквано се превръща в химн и на протеста, и на борбата на цял народ? Защо словата на интимната покруса пораждат бунтовна надежда? Защо болката по изгубените илюзии прераства в революционен порив? Такава е обществената участ на стихотворението “На хълма Анкон”, написано от Амелия Денис де Икаса преди осем десетилетия. “Всеки панамец го знае наизуст - говореше ми Естер Мария Оссес - то стои във всички антологии, във всички христоматии. Чрез него отруденият бедняк Деметрио Еррера Севияно научи буква по буква азбуката и стана на свой ред обичан народен поет.”
Времето на Амелия Денис де Икаса остави на панамците още едно химноподобно стихотворение - “Родина” от Рикардо Миро. Тези две творби се приближават странно и странно се раздалечават. “На хълма Анкон” е с идеята за изгубеното от човека отечество, “Родина” е с идеята за изгубения от отечеството човек. Това е като че ли класическия контрапункт в цялата панамска поезия, породен от трагична национална съдба.
Страна между два океана, два континента и две полушария, Панама е едновременно най-малката страна, през която преминава зловещата “Пета граница”. Генерал Омар Торрихос, “Президентът на бедните хора”, чрез този израз предостави на човечеството ново геополитическо понятие: “Панама на север граничи с Атлантика, на юг с Тихия океан, на запад с Коста Рика, на изток с Колумбия и в средата - със САЩ…” Изразът моментално се превърна в символ на многообразния сблъсък на латиноамериканските народи с империализма. И ако в Панама “Петата граница” е военното присъствие на САЩ покрай канала, то навсякъде другаде от Рио Браво до Патагония “Петата граница” има някакъв свой специфичен вид - някъде тя е транснационалният монопол, някъде представлява информационният глобализъм, някъде е просто агентурата на ЦРУ… За панамците “Петата граница” съществува отдавна, от деня, когато красивия хълм Анкон на тихоокеанското устие на канала бе превърнат във военностратегическо укрепление. “Сякаш всичко наше остана зад телената ограда на Анкон - казваше ми Чангмарин - и сега, когато каналът постепенно ни се връща, ние по някакво чудо се оказваме всички на Анкон…”
На висотата на освободения Анкон се появяват и тези черти на Панама, които странникът може да види в подножието му - едновремешните крепостни стени, разрушени от юначагите на пирата Морган; гроба на загиналия в мистериозна самолетна катастрофа Омар Торрихос; цветущото в лилаво и огнено дърво панама, от което идва името на земята на два милиона хора; Булевардът на мъчениците, където през 1964 година група ученици и студенти вдигнаха националното знаме и бяха смазани заради това с дива жестокост.
На същата висота се намира и Синята къща, където преживях няколко мили вечери през май 1985 година. Синята къща е скромната едноетажна хижа на благородната поетеса Мария Естер Оссес и Карлос Уонг, революционен интелектуалец. Тя е дървена, гредите й вече изглеждат като отломъци от пчелна пита, боядисана е в синьо съвсем наскоро. Има значение кога е боядисана. “Остана ни малко боя от оная, с която рисувахме нашето знаме по оградата на Канала - разказва ми Карлос Уонг - а сега там няма нужда от рисувани знамена, сега там се вее истинското ни знаме.”
Една остъклена веранда побираше много хора през майските вечери. Те разговаряха за всичко в света, а отвреме-навреме на черна училищна дъска някой пишеше с тебешир новото си стихотворение. Тогава разбрах, че Панама е също така страната на неиздадената поезия. Повечето от тези поети имаха по десетина написани книги, но малцина от тях бяха съумяли да ги отпечатат. Рамиро например бе носител на националната премия за поезия, но още не бе видял издадена своя стихосбирка. Мончи Торрихос, братът на незабравимия президент, ми подари в последната ми вечер там поетичната антология “Освободеният Анкон”. “С тази книга - написа той в автографа си - както и с официалното влизане на панамската държава в зоната на канала започва нов етап в развитието на нашата поезия. Тя ще се публикува!”
В Синята къща Естер Мария Оссес ми напомняше неуловимо Багряна отпреди двадесетина години. Когато по-сетне се зачетох в нейната поезия разбрах, че впечатлението ми не е било случайно, и че не на Багряна отпреди двадесетина години - тя прилича по целия си живот и по цялото си творчество на нашата поетеса.
Естер Мария витаеше като запалена свещ из полутъмната веранда, всички се вглеждахме в нея. А всички се вслушвахме в Чангмарин, чийто спокоен и замислен говор идеше там като повей от панамското поле.
… За първи път прочетох името “Чангмарин” в едно писмо, което кой знае как пристигна до подготвителния комитет за Световния младежки фестивал в София през 1968 година. Писмото съдържаше два листа от ученическа тетрадка. На единия с молив бе нарисувана разцъфтяла роза, а на другия, също с молив, бе написано стихотворение, озаглавено “Българска роза”. Преведох стихотворението и заедно с рисунката то бе отпечатано във в. “Народна младеж”. Публикувах и малка бележка, в която разсъждавах за окованата поезия и за окования поет, тъй като авторът бе отбелязал накрая, че стихотворението е написано в затвора Читре. Аз мислех, че по тази причина “Чангмарин” е псевдоним, още повече, че свързах етимологията на думата с един американизъм от тихоокеанското крайбрежие на провлака. Когато сега тръгнах за Панама, тъй като там няма никакво българско представителство, обадих се от Кито на старите ми познати Игор Клековкин и Женя Кожуханцев, кореспонденти на ТАСС, с молба да ме посрещнат на летището. Казах им, че искам да се срещна с писатели, че зная само един писател по псевдонима му… Това не е псевдоним, отговориха ми те, срещата с Чангмарин ще стане.
Така в оная хубава страна видях Карлос Франсиско Чанг Марин - поет, белетрист, композитор, художник, етнограф, главен редактор на органа на ЦК на Панамската народна партия, член на Политбюро. Вече на шестдесет и пет години, десетина от които прекарани в затвора Читре. Стихнал в себе си, с походка на селянин… Той ми се струва сега като дървото панама - не мога да си представя този народ без такъв син като Чангмарин. Не мога да си представя панамската борба без такъв борец като него. И не мога да видя себе си в Панама, ако той не бе ме завел в Синята къща.
Панамската литература и поезията в частност има своето автентично начало в средата на миналия век. Тя е малко позната навън “престола на двата океана”, но нейните основни мотиви могат да се проследят по политическата история на страната. Тази история е, как- то може да се предположи, изцяло свързана с канала.
С писалка в ръка Чингмарин ми преподаде накратко един урок. В началото каналът се наричаше PANAMA CANAL и под това име се осъществяваха всички машинации и сделки около реализацията на проекта. По-късно, когато янките отнеха от държавата ни двете крайни пристанища Балбоа и Колон, прибавиха още една дума, той стана PANAMA CANAL ZONE. А когато построиха своите морски и земни крепости, когато настаниха около него многохилядна армия, той биде наречен CANAL ZONE, родината на “зоналните”. В този момент на висотата на хълма Анкон аз разбирах, че голямата цел е била да превърнат цялата страна в CANAL ZONE и да й придадат характеристиките на отечество. Отечество с проституция, с тъпи солдафонски забавления, с нахлупена над очите каска. И разбирах, че борбата на поколения панамски писатели е била да съхранят чрез литературата истинските черти на истинското отечество на човека. Родина в стихове - ето какво е всъщност панамската поезия днес, стихове неиздадени докрай, но съществуващи в психологията на народа като непреходна твърд срещу “Петата граница”.

Рикардо Миро

РОДИНА

О, моя родино тъй малка, на провлак един вгнездена,
най-пламенно слънце ти свети, небе те обзема най-синьо.
И цялата музика твоя отеква дълбоко у мене,
тъй както шуми прибоят в еховитата раковина.

Понякога страх ме обзема, когато към тебе заничам,
че пътя обратен душата не може докрай да съзре.
Навярно не бих и почувствал, че толкова те обичам,
ако не бях орисан да доплувам до друго море.

Родината - тя е споменът… Отломъци от живота,
увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,
обветрената ми палма, мелодията ми самотна,
прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.

Родината… Тесни пътеки, през детството извървяни,
прокарани в приказен сумрак към синята далнина;
големи и стари дървета, от звездния дъжд осеяни,
които нашепват за древните отминали времена.

Не тези високомерни кули със шпилове във позлата
и не това морно слънце, което увяхва по тях -
върнете ми ствола, на който изрязах тайнствена дата,
където за пръв път целувах, където за пръв път мечтаех.

О, мои зеленясли кули, обичани и далечни,
по вашия звън предвечерен носталгия чувствувам аз.
Видях много кули прочути, камбани видях дълговечни,
но никоя друга звънарна, о, мои кули далечни,
не знае да пее, да екне, да звъни и ридай като вас!

Родината - тя е споменът… Отломъци от живота,
увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,
обветрената ми палма, мелодията ми самотна,
прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.

О, моя родино тъй малка, побираш се ти смирено
в трептящата сянка, която нашият флаг очерта.
Навярно си толкова малка, за да може човек като мене
непокътната да те носи в сърцето си по света.

Амелия Денис де Икаса

НА ХЪЛМА АНКОН

Не пазиш ти вече за мене пътека,
не си вече мой, обожаван Анкон!
Съдбата смота паяжината лека
на моите стъпки по стръмния склон.

Аз помня дървото, което стоеше
подобно самотен и стар часови.
Със ствола му моето име растеше -
ти с плесен ли моето име пови?

Какво е сега хубостта съкровена
на твоята стара крилата гора?
По твоята прелестна дреха зелена
кой сянка злокобна и черна простря?

Рекичката малка Чорильо - и тя ли
пресъхна от чужди нозе? Как така
прозрачния извор със струи запяли
изчезна, утихна в подземна река?

Защо излиняха тревите, цветята,
о, кула безмълвна над тихи води?
Въздишките, болките мои, тъгата
възвръщат ли време, живяно преди?

Светулка над тебе просветваше вечер,
в зениците мои тя още блести.
На лира звънлива ти пръв ме обрече,
в ръцете ми чисти положи я ти.

Дариха ме с музика птиците пойни,
по техните сладостни ноти аз пях.
Илюзии мили, мечти безпокойни
на тихи дървета и храсти шептях.

По-сетне на същата лира смрачена
споделях стенания, грижи и гняв,
жадувах за струята благословена,
която искреше по камък корав.

О, колко години на размисъл тежка
преминаха в чужда, далечна земя.
Аз търсех те в порив, в мечта и надежда
на два океана престол - Панама!

Мечтаех, когато се върна печално,
да падна пред теб на колене, Анкон.
И както в далечното детско начало,
под сенките твои да найда подслон.

Но ти не си същия, ти не приличаш
на хълма, познат ми по изгрев и здрач.
Остава сърцето ми - да те обичам,
но нямам при теб скришно място за плач.

От мъка е твоето чело обзето,
ръждясаха струните в твоя усой.
Архангелът твой се изгуби в небето.
Анкон обожаван, не си вече мой!

Рохелио Синан

БАЛАДА ЗА ГОЛАТА ГЪРДА

Ах, манго… Я, гледай колко!
Има ли зрели?… Да!
(Протегни ръка и изскочи
голата й гърда.)

Аз също бях до дървото.
През тънката резеда
понечих да видя отблизо
голата й гърда.

Уплашено ме погледна,
но не усетих вражда.
Какво ли щях да открадна?
Голата й гърда!

Избяга и ми помаха
с ръка от далечна межда.
Аз продължавах да гледам
голата й гърда.

О, див и уханен мирис
на манго накрай града,
защо ми напомняш още
голата й гърда?

Деметрио Еррера Севияно

ТИ ВИНАГИ КАЗВАШ “ДА”

Панамецо,
земляко мой,
ти винаги казваш “Да” -
това е да не възразиш
дори когато те обиждат.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш “Да”.
Платят ли ти едно песо дневно -
“Да, да, да”.
Седне ли на шията ти някой тиран -
“Да, да, да”.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш “Да”.
Научи се да казваш “Не”,
когато ти трябва “Да”.
И не казвай “Да” вместо “Не”
и “Не” вместо “Да”.
Защото твоето “Да” е “Не”,
тъй както твоето “Не” е “Да”.
Да не говорят,
че съвест ти липсва!
Не, не, не!
Нито че само казваш “Да”,
въпреки че ти трябва “Не”.
Нито че понасяш унижението -
не, не, не!
Нито че безделничиш от бедност -
не, не, не!
Но не казвай “Не”,
когато трябва да кажеш “Да”.
И не казвай “Да” вместо “Не”
и “Не” вместо “Да”.
Защото твоето “Да” е “Не”,
както твоето “Не” е “Да”.
Ти винаги отговаряш “Да”,
земляко мой,
панамецо.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш “Да”.

Естер Мария Оссес

ГИБЕЛНА ПОЛИЧБА

- Мили Синдбад, вземи ме на кораба си понесен!
Сънища твои сънувах. Ударил е моят час…
- Иде смъртта отляво. Океанът е в смърт унесен.
Има, мечтателко, кръв по звездите над нас.

- Тръгвам!
- Не! Само хубост, гибелна само песен
птичите твои копнежи вещаят с лъжовен глас.
Плувам към свят обширен, но той за наслади е тесен.
В нощи навлизам, където светликът ти няма власт.

- Мили Синдбад!…
- Пред мене бурите са развети,
мойта моряшка зеница от страх неизвестен свети.
- Тръгвам!
- Не се ли страхуваш? Поличбата знаеш ли ти?
- Птичи копнежи зоват ме, пориви птичи ме водят!
Будна-разбудена вече съм, нека сега мореходът
с моята жажда и треска през урагана лети!

Чангмарин

ОДА ЗА ОТЧАЯНИЕТО

І. ПРИРОДАТА

Санта Мария и Сан Пабло са две безкрайни реки.
Всички покрай бреговете познават убийствената им
сила.
Отдавна вече сме си казвали, че Бог е побеснял.
Сега вали, вали немилосърдно върху пропасти и
хълми.
Потресени хленчат птиците из обезкрилените дървета.
Някой, защото е човек, е извикал от страх… Вали.
Някой, защото е жена, е родил от страх под дъжда
и е докарал на света черен ангел с празни очи.
Животните вече бягат, животните мучат оглушели.
Водата се вдига, водата всичко в своето безумие
повлича.
Кой не се бои от водата?… Кой не се е боял от водата?
В локви със злокачествени риби се излива небето.
Реките се стряскат и възвръщат проклетите си
привички.
Земеделци, коняри, овощари - бягайте от долините!
Бог е сърдит, Бог иска своето жертвоприношение!
Яростни са реките, щом тръгнат веднъж към билата.
Да ги погълне земята, злокачествените риби да ги
изпият!
Но кой може сега да възпре пришествието на
разгневения Бог?
Санта Барбара прехвърля молитвена броеница от
пясък,
но и нейната молитва е безсилна вече.

ІІ. БОГ

Грохот, мълнии, тътен - защото Бог е сърдит, сине
мой.
По темето на небето летят талиги, впрегнати в ранени
бикове.
Вият кучетата на ангелите. Архангелите чупят свещи.
И дъгите не искат да пият вода от пътя на океана.
И Бог вече не вярва, че е осенен от светлини и
перуники,
защото Бог е сърдит и гневно тъпче облачните цветя.
Сигурно ще вали. Сигурно божият гняв ще препълни
реките.
Аз ще затворя вратата, та Санта Барбара благословена
да ни уварди от злото, което иде-приижда.

ІІІ. МОЛИТВАТА

Ах, вече ти казах, казал съм ти вече, сине мой,
че Бог е страшно сърдит без светлини и перуники.
Защо твоята майка бе тъй добра,
а баща ти - простосърдечен?

И защо ти приличаш на двамата, сине мой?
Ах, вече дърво не става по тези пътища дълги!
Ах, и въздишка дори от огнищата ни не остана!
Всичко, което ръцете ми и сърцето ми сътвориха,
всичко отиде за Божия гняв и лудостта на реките.
Гробище само, гробище мрачно и хладно остана.
Оставаш и ти, сине мой, да гледаш света с очи
така вгорчени, така прилични на моите очи.

ІV. ДРЪЗКА СПРАВЕДЛИВОСТ

Бедните искат да видят Бога в трон от лиани, богатите
не искат, те го държат в кресла от полиран метал.
Но бог наказва бедните и възнаграждава богатите.
Затова трябва да съдим Бога на трибунала на живите,
та белким узнае как непоносимата болка тика човека
към нищетата всеобща, към самоубийството. Реките
няма да върнат нищо, което са завлекли по пътя.
Те са съдружници на морето, а морето е зъл
съдружник
на Бога в бурите, жаден за нашите
жертвоприношения.
На кого трябва да кажа… Пред кого трябва да плача…
Какво лошо сториха моите ръце, та ме наказваш така?
Не ми остана сърце вътре в сърцето ми наранено,
за да плача, за да викам, за да стена отново и отново.
Бог трябва да бъде изправен пред трибунала на
живите -
без кръстове и без рози, без свещи и без вощеници!

Рамиро Очоа Лопес

БЛАГОТРОВИТЕЛИТЕ

Надя, моя любов, искам
да опознаеш благотровителите.
Това е странна дума.
Измисли я генералът.
Ще ти разкажа кои са те.
Те управляваха тази страна много години.
Навсякъде можеш да ги разпознаеш -
по живота им атлазнопамучен,
по определенията им на геноцидите.
Техните предшественици построиха
пиратските крепости на тази страна,
в тях зазидаха и морето, което ни обикаля.
Не е тайна, че те кръстиха катедралите,
където уринираха янките,
дошли да задушат цветето, което тук се надигаше.
С бодливата тел на класовата си омраза те ни вързаха.
Една нощ хвърлиха светена вода на транзитния път.
Моя любов,
ти отсега нататък по улиците ще ти съзираш,
когато прелитат със скоростта на своите амбиции.
На родения тук те не обръщат внимание.
Техните арии са всъщност фашистки химни.
Умът им е в Ню Йорк или в Бруклин,
но ръцете им не се оттеглят от Панама
и като подземни кабели нахлуват в мозъка на Панама.
О, трябва да ги опознаеш!
Не ги кори заради деликатните им навици,
заради ритъма извънконтинентален,
заради поп-културата им.
Те са по-обикновени, моя любов,
те са хора, които са втренчени в своя бизнес.
Понякога прилагат нежност, бъди внимателна.
Дори се усмихват много добре и имат естествени зъби.
Не ги кори, моя любов, заради невероятните им
печалби.
Заради милионите им - не!
Заради техния двойствен живот или заради алковите
им,
пълни с невротици.
Не ги кори заради това, което ни сториха през 1903.
Ах, как се правят на тъжни!
В края на краищата нямат време един мак да подишат!
Дните излизат от часовниците си вече.
Времето се превръща в публичен враг техен.
Компютрите се развалят.
Обезнадеждават се електронните им мозъци.
Народите започват да пеят.
Оттук се дочува прехрипналия глас на битките.
Знамената се изпълват с любов и революционен
полъх.
Камшиците плющят срещу лицата на
робовладелците!

Мануел Орестес Нието

ТЕЗИ УЛИЦИ, КОИТО НИКОЙ НЕ ОБИТАВА

Изглежда, че никой тези улици не обитава
те са подтиснати и опустошени
като кинематографично копие на селище призрак
тук не минава човешко същество
бирените бутилки се събират в определен час
на определено място
всеки залък храна
излиза от машинен сервиз
прецизно
с точно отбелязан грамаж
и калории
изглежда че тези улици
и техните светофари
и въобще пътните сигнали
се контролират с компютри
чак от самия вашингтон
тук е спокойно
има паркове
паметници
места да правят любов без любов
и без притеснение
казарми оградени с безкрайна мрежа
по тези улици като смъртта
нищо непредвидено не става
това е Зоната на Канала по епидермиса
по епидермиса защото
вътре е вълчата къща
зоналната младост с дрога в ръце
стратегическият бастион
културният арсенал
надменен и преобразяващ
от герданите си до космическите си ракети
самолетите по пистите
замаскираните влекачи
въоръжената армада в утробите на хълма Анкон
привидния покой на водата
в шлюзовете
която пада и се вдига до ниво
зелените алеи
зелените майори
зелените къщи на войници с тежки обуща
зелените омрази засечени от радара
и този спечен въздух
с абсолютно слънце
прозрачен
и
ясен
като бомба която всеки миг ще избухне