Марцелиюс Мартинайтис

превод: Аксиния Михайлова

КУКУТИС УЧИ ДЕТЕНЦЕ КАК ДА ГАЛИ ЛОС

Ето, ще дойде зимата,
ще ни засипе снегът
и из горите ще заскитат
гладни лосове…

- Тогава може ли да ги погаля?

- Не, трябва сено да разпръснеш,
примка да заложиш
и да зачакаш -
търпеливо, дълго…

- И тогава може лоса да погаля?..

- Ти какво?! Първо потърпи,
остави го да се заблуди…

- И може да го погаля?

- Опасно е още!
Звяр си е лосът.

Главата му трябва до земята да натиснеш,
краката му здраво да вържеш.
Той ще се бори, ще хърка.

След това ще притихне - и едва тогава
може дете да го приближи
и нежно да го погали…

НЕ СЕ РАЗРЕШАВА!

Не се разрешава
на Кукутис, докато седи в каруцата,
да доближава
стъклената врата на гастронома,
нито да събира
на Катедралния площад
гладните свине!

Не му се разрешава
да се качва по самолетната стълбица
с коса на рамо,
а също така -
в цветния телевизор
бос да се разхожда
сред облак
от бели кокошки!

Не му се разрешава
в актовата зала
със слама телето
да храни,
а също така -
на път към дома, връщайки се от плен,
зад кулисите на филхармонията
нарове да сковава!

Не му се разрешава
в столичната градинка
да стреля по косовете
и да подковава кобили,
а също така -
на “Лебедово езеро”
да се появява
с двуръчен трион.

Не му се разрешава
в бижутерийния магазин
да оставя купчинки оборска тор,
в която неизбежно ще се оклепа
най, ама най-прекрасната
вилнюска госпожичка!

КОБИЛКА В УХОТО НА КУКУТИС

В ухото на Кукутис
през нощта
млада кобилка се навря.
От радост заскача,
с копита
по тъпанчето зарита.

Мисли си той: не ми харесва това,
до доктора ще ида,
кобилката от ухото ми да извади.
Но как да му обясня
откъде в ухото ми се е взела?

Някак си неудобно е
пред познатите,
пред децата,
пред този красив и целомъдрен живот,
в който пердетата са прекрасни
и паркетът е лъснат до блясък.

И си затрая Кукутис,
но от това
още по-зле му стана.

Помисли си той:
Господи, не ме вземай,
ако умра,
що за гадост в ухото ми ще открият!

И започна Кукутис от смъртта да се бои:
от автомобили,
каруци,
комбайни
и вършачки.
Господи, не го прибирай -
ако умре,
що за гадост в ухото му ще открият!

КУКУТИС В КРАЯ НА ПОСЛЕДНИЯ СИ ЖИВОТ

- Цял живот
дърва цепех с брадвата,
с трион сред мраза ги режех,
колове по оградата набивах,
добичетата с камшик благославях…

Дом за живота си изградих:
двор и кладенец,
с жена над него надвесена,
с телета в обора,
които ръцете ми лижеха,
докато ножа си
за тях точех
и все не ми беше ясно -
пиян ли съм
или нещастен?

С каквото и да се захванех,
подминаваше ме животът:
и най-малката дреболия
важничеше пред мене.
С всяка година
животът все по-голям ставаше
и по-голям,
а аз -
все по-малък,
името ми вече едва се разчита
в селския регистър…

Колко пъти се мъчих
да си отида,
от живота тайно да си поживея.
А той - в момента, в който опитам -
всичко за себе си взема.

Дори дъхът последен
не ще ми остави:
той също е знак за живот.

НОЩЕМ, В ДВОРА НА КУКУТИС…

Нощем
в двора на Кукутис
или в мен
лае
куче
пазач.

Зад стената,
зад оградата,
в този край на света,
лае прегладняло
захвърлено псе.

Нощем
в двора на Кукутис
или в себе си
се взирам от пустия прозорец -
и няма жена,
дори една-едничка,
откъм ръжената нива да се зададе
мляко понесла -
в самата си гръд.

КУКУТИС ОБИКАЛЯ ЖЕМАЙТИСКАТА РАВНИНА

Пътува Кукутис и се чуди:
- Колко Литва прилича на Литва!
Брезите й все на брези приличат
и небето
над Литва
винаги си е такова, литовско!

Откъде се е взела
тази прилика на Литва с Литва?
Всичко, за което си помислиш или спомниш -
все на Литва прилича!

Оре някой с рало,
буците раздробява,
продухва зърното в дланта си,
мирише хляба,
бос из оранта крачи…
- Как Литва ще опази
вечната прилика с Литва?

Откъде ли се е взела тази нейна прилика?
Не можеш да я уловиш, не можеш да я унищожиш:
толкова воини по земята й минаха,
чернозема й бутуши тъпкаха,
но оцеля все пак небето
и на Литва прилича!

Дори оттук да си тръгнеш,
всичко, за което се сетиш,
за Литва ще ти напомня:
за небесата й,
за брезите,
за шепота на зърната в дланта
и за жътвата сред пожълтялото поле,
разцъфтяло от женски тела!

НЕЩАСТНИЯТ КУКУТИС В КАРТОФЕНАТА ЛЕХА

Какво да правя??
Къде да отида?
Когато нямам пари,
има хляб.

Картофите растат,
но цветовете им увяхват.
Светът е голям,
а картофите пак са си малки…

Има толкова самолети
в небето тази година,
но другата година
може да няма нито един.

Когато зимата бе тук,
лятото го нямаше.
Лятото дойде,
но зимата изчезна.

Когато я имаше любовта,
нямаше я жената.
Вижте, сега има жена,
но любовта я няма..

Сърцето ме пробожда,
когато дърветата пеят
и самолетите летят,
а картофите не могат.

КУКУТИС НА СОБСТВЕНОТО СИ ПОГРЕБЕНИЕ

Събужда се сутринта Кукутис
и гледа - мъртъв лежи,
сам до себе си.

Къщата неотоплена,
а през процепа на вратата се вижда -
на заснежената купчинка
колят прасето за помен.

Жените на масата
с големи ножове
нещо търсят
в разпорения му корем.

През единия от прозорците
гледа Кукутис:
приземява се аероплан,
враните се разлитат уплашено.

В другия прозорец,
сплескали носове в стъклото,
зяпат
бурятските дечурлига.

А зад кухненския прозорец -
близо до Ниагарския водопад
роднините
оплакват
Кукутис,
позират пред колите
и настървено
се фотографират.

Помисли си Кукутис:
колко е красиво всичко,
как всички жалят за мен,
колко хубаво говорят -
както изглежда,
може и премия да ми дадат,
ръката да ми стиснат
или да ме похвалят
пред събранието на целия колектив.