Габор Гараи

превод: Михаил Берберов

Видях Човек през обедната си почивка как се храни.
Върху асфалтови и каменни отломъци, на купчина събрани,
самото весело спокойствие като че ли седеше -
а покрай него лудото движение неистово свистеше.

Железния си лост заби за знак: да се предпази -
кола, случайно връхлетяла, да не го прегази;
и обеда си пак така спокойно продължи: след малко
разхлаби сръчно той картонената запушалка

на простото шише с пастьоризираното мляко; плавно
извади нож, разряза кръглостта на хляба бавно;
в движенията му (без бързаща небрежност всяко беше)
една голяма, всеотдайна вещина личеше;

отхапе залък и преди да сдъвче залъка докрая,
отпие глътчица като човек, но който знае
как да обича и света, и себе си, и обедната си почивка,
и млякото, и хляба, и на пладнето горещата усмивка,

и нищо друго, нищо друго в този час не го вълнува,
освен оная топлина, която в съществото му нахлува,
която се разлива надълбоко вътре в него също,
когато той отпива, дъвче бавно и преглъща…

За миг поне да бяхте го видели вие, величия предишни,
вий, заседявали се цели седмици покрай трапези пищни,
чревоугодни лакомници, сладокусници заклети,
за всеки обед пременяващи се с нови тоалети.

О, ако знаехте, капризни гастрономи, как потрепва
самото гърло на шишето, как прилепва
там, под мустаците му, неусетно очертало
върху смълчаните му устни кръгче бяло!

Защото беше честен залъкът, защото беше обред
този достоен, този скромен, този кротък обед.
А пък мълчанието пред обикновената трапеза
бе вечното и празнично благоговение на тези,

които хляба си изкарват с две ръце: но светлината
на този обед, заискрила на работника в душата
и върху улицата опустяла после заструила,
сега течеше от набъбналия нервен възел, пила

на прясната възбуда сладостта, но тя струеше
от навика, че пристан сигурен живота беше,
че тази истина бе неотменно повторима:
и работа, и хляб за честен обед утре пак ще има.