Николай Старшинов

превод: Марко Марков

ОБЛАЧЕ

Облачето отначало
бе като сърдит човек.
Казваше, добро и бяло:
- Олеле, какъв е пек!

Всеки за разхлада пита,
жежка мараня тече.
Колко е реката плитка?
До коляно на врабче.

Житото се рони вече,
а пък полските цветя
дъжд жадуват всяка вечер -
жадна ходи даже тя.

Няма гъби из горите,
пътищата тънат в прах…
И се сведоха очите
облачкови. И от тях

рукнаха сълзи в полето
и на пътя… Изведнъж
блесна мълния в небето,
плисна ведър, щедър дъжд.

СЛЕД ДЪЖДА

Дъждът валя, отмина
зад тъмни лесове.
И звънна капка синя
в стъкла и гласове.

Димът над всеки покрив
по-весело струи.
Треви и гъби мокри
израснаха в зори.

Речиците запяха
по-едри изведнъж
и дъбове люляха
плещи след тоя дъжд.

Те, стражници могъщи
сред облачна страна,
за хора и за къщи
очакват топлина.