Мохамед-Нури Османов

превод: Tатяна Любенова

В началото на ХІІІ век върху средна Азия и Иран като неумолима лавина се приближава ордата на Чингиз хан. Огромната империя на хорезмшаховете би могла да противопостави значително по-голяма войска от монголските пълчища, но държавата на хорезмшаховете се раздирала от вътрешни противоречия и междуособици. Безволевият шах Мохамед не успял да събере военните си сили, за да даде решително сражение. Управниците на отделните части на държавата били разбити от монголците поединично, такива големи градове като Бухара, Самарканд, Ургенч и други, били превзети със щурм. Опитите на талантливия пълководец, сина на шаха Джалалуддин, да обедини силите и да окаже съпротива, се натъкнали на противодействието на влиятелните феодали и придворни, незаинтересовани от издигането и възцаряване на престола на силна личност.

Предвиждайки надигащата се опасност, бащата на бъдещия поет Руми Бахауддин, в 1220 година напуска древния град Балх (сега на територията на Афганистан). Синът му Джалалуддин тогава бил само на четиринайсет години. Бахауддин имал намерение да отиде на поклонение в Мека, а после да се засели някъде в далече, за да избегне за себе си и семейството си жестоките гонения на монголските завоеватели.

По баща родът на Бахауддин води към първия халиф Абу Бекр (632 - 634). Има предание , че майката на Бахауддин била принцеса от дома на хорезмшаховете и че шах Мохамед покровителствал Бахауддин като изтъкнат суфи проповедник.

Биографите на Руми твърдят, че по пътя за Мека Бахауддин се установява в град Нишапур при големия поет и теоретик на суфизма Фаридуддин Аттар и че старият поет подарил на момчето ръкописа на поемата”Асрар-наме”. Но за този факт няма достоверни сведения. По-скоро тази легенда е родена от факта, че Аттар и Бахауддин принадлежат към едно и също течение в суфизма.

През Багдад Бахауддин се отправя към Мека и през Сирия се насочва към Ерзинджан (в Мала Азия). Управителят на тази област Бахрам шах, (на него е посветена поемана на Низами “Съкровищница на тайни”), му дава своето покровителство. Бахауддин прекарва няколко години в Ларенда. В този град Джелалуддин се жени осемнайсетгодишен за Гоухархатун, дъщеря на преселник от Самарканд. От този брак се раждат синовете му Султан-велед (писал стихове на турски) и на Алауддин.

През 1229 година Бахауддин бил поканен в Кония от султан Алауддин Кей-Кубад, при когото селджукската държава в Мала Азия достига върха на своето могъщество. Този управник водил успешни войни със съседите си (главно с Византия и кръстоносците) и разширил владенията си. При него градовете израстват, строят се големи сгради, развива се търговията. Султан Алауддин покровителства учените, поетите, суфистите, страейки се чрез тях да спечели симпатиите на широки кръгове от населението. В Кония Бахауддин става официален проповедник и преподавател в медресето (мюсюлманско училище). През 1231 г., след неговата смърт, Джалалуддин заема мястото на баща си.

Няколко години Руми усъвършенства знанията си в светските науки в различни градове на Сирия. Връщайки се в Кония в 1238 година, Руми започва да преподава в медресето богословски дисциплини и да чете проповеди. Животът в семейството му протичал спокойно, в охолство.

През 1239 г. Руми се сприятелява с пребиваващият в Кония странстващ суфист Шамс Табризи. Под влияние на разговорите с него Руми изоставя своите занимания и длъжности. Това предизвиква недоволството на приятелите му, обвиняващи странстващия суфист в магия и атеизъм, а новия му последовател - в умопобъркване. Духовенството също било възмутено, че Руми се е превърнал в монах суфист и прекарвал голяма част от времето си в мистични търсения.

През 1242 г. Шамс Табризи изчезва по време на улични безредици и трупът му не е бил намерен. Руми две години безуспешно търси своя приятел. Отчаян, че няма да намери изгубения си наставник, Руми се връща в Кония и се посвещава изцяло на суфистки проповеди. Той не заемал официални длъжности, но славата и почитта му нараствали с всеки изминат ден. Имал голям авторите сред многоплеменното население на Кония, при него се стичали хора от различни вероизповедания. Руми имал влияние в двора: всемогъщият селджукски везир Муинуддин Парвана се считал негов ученик. Към това време се отнася и основаването на суфисткия орден моулави (макар и той никога да не го е оглавявал).

В този втори период от живота са написани философските и поетически произведения на Руми. Газелите си той подписвал с името на Шамс Табризи и затова неговият лирически сборник се нарича ” Диван на Шамс Табризи”.

По молба на отлавяващият ордена Хусамуддин, Руми се заема да напише книга, в която да бъдат изложени основите на суфизма по подобие на “Хадика” от известния суфистки поет Санаи. Руми назовава труда си “Маснави” (1273). (”Маснави”- удвоен, се наричат поемите с двойна рима, бел. авт.)

“Масвами” се състои от шест книги и съдържа около петдесет хиляди стихотворни реда.

Руми е оставил така също и философски съчинения, от които най-значително е “Фихи ма фихи” (”За нещата в себе си”).

Руми е наричан славей на съзерцателния живот. Неговата лирика е върха на суфистката поезия, а “Маснави” - енциклопедия на суфизма, макар и да не е систематична.

Суфизмът се заражда в занаятчийските градски кръгове, недоволни от богатствата и разкоша на феодалните велможи.
Суфистите порицавали земните богатства, осъждали показното благочестие на официалното ислямско духовенство, проповядвали, че любовта към хората и добрите дела означават неизмеримо повече от външните религиозни обреди. Те проповядвали и че личността може да се усъвършенства само по пътя на отричането от земното и съсредоточаване в себе си.

Първите суфи били аскети, но по-късно в суфисткия орден встъпили и богати феодали, и придворни, само на думи признаващи суфисткия принцип за любовта към хората.

Суфизмът като философско течение не е бил прогресивно явление, защото парализира активността на човешката личност. Той не е бил и реакционен в началото, тъй като през първите векове от своето съществуване не е защитавал феодалните устои и се обявява срещу несправедливостите.

Творчеството на такива големи поети-суфисти като Санаи, Аттар, Руми, тяхното историко-литературно значение не трябва да се ограничава само в рамките на суфизма. В поезията си те страстно бичуват жестокостта и тиранията на управниците, осъждали алчността и користолюбието на богатите, лицемерието и лъженабожността на духовенството, призовавали към дружба и братство между хората.

Основните мотиви на суфистката поезия са любовта към Бога, проявяващ се като “истина”, “любима”, “приятел”.
Била разработена мистична терминология, която с времето загубва своето значение и в някои стихотворения е трудно даже да се определи за мистични категории ли става дума или за земни. Това се отнася и за много от газелите на Руми.

Сборникът с газели на Руми “Диван на Шамс Табризи” е зов на сърцето, глас на душата. За източниците на вдъхновението си той пише:

“Аз милостиня от хората не вземах,
казах това, което ми повеляваше сърцето.”

Предговор към сборник със стихове на Руми, 1957 г.