ПЕРСИЙСКИ МОТИВИ
превод: Литературен свят
Цикълът стихотворения «Персийски мотиви» е до голяма степен забележителен. Неслучайно Есенин, по свидетелството на близки му хора, считал този цикъл за най-доброто от всичко, което е написал.
«Персийски мотиви» били създадени в Кавказ: започнати през есента на 1924 г. в Тифлис, продължени в началото на 1925 г. в Батуми и завършени във вила в Мардакяни близо до Баку. Тъй като политическото ръководство не се решавало да пусне Есенин в Персия, към която той така се стремял, поетът решил да създаде илюзия за Персия. Така Есенин попаднал в бившата панска вила в Мардакяни.
В жанрово отношение «Персийски мотиви» представляват лирико-философски размисли. Сливането на трагическото и философското начало достигнало в този цикъл своята завършеност, но то се проявява и по-рано в много от най-зрелите стихотворения на поета.
Есенин вдъхновено създал въображаемата страна, в която толкова му се искало да иде, страната на своите сънища и мечти, обвеяна от необикновена прелест, упойваща с аромат, какъвто още не е имало в неговите стихове, страна, в която дори човек с толкова прозаична професия като сарафина, говори за любовта възвишено, проникновено и поетично («Днес сарафина щастлив попитах …»).
Най-важна черта на «Персийски мотиви» е тяхната песенност. В мелодиката на тези стихове най-важно място заемат рефренните вариации. Те придават завършеност на девет от петнадесетте стихотворения в цикъла и са съществени в интонацията на останалите шест. В повечето произведения от цикъла те организират стихотворенията като цяло и установяват мелодичните връзки между тях.
Съдържанието на стиховете за Есенин е също толкова значително. Прелестта на хармонията за него не е самоцел. Тя е забележителна и сама по себе си, но само в единството на мисълта и чувствата придобива властната сила на въздействието, става способна да изрази различните състояния на душата на човека и обкръжаващия свят.
Най-характерно в това отношение е стихотворението «Шагане ти моя, Шагане!..», имащо напълно конкретен адресат - младата учителка Шагане Талян, с която поетът се среща през декември 1924 г., която често посещавал, подарявал й цветя, четял й стихове. Разделяйки се с нея, й подарил книга с надпис: «Скъпа моя Шагане, Вие сте приятна и мила за мен». Девойката по онова време била на 24 година, по произход - ахалцихска арменка, отличавала се с необикновена красота, и от нея поетът рисувал своята персийка.
Рефренът «Шагане ти моя, Шагане!..» рамкира първата и последната строфа на стихотворението и следователно произведението като цяло. Тази рамка е дан на възхищението от любовта и красотата на любимата, Шираз, никога не видян от Есенин, но тази дан била нужна на поета, за да разкаже за единствената любов, която никога не го напускала, за любовта към родната земя. И веднага след началните редове на рефрена се появяват главните повторения в стихотворението:
там, на север, тревите са влажни,
затова за степта ще разкажа -
за избистреното ширине…
(превод: Димитър Горсов)
Цялата първа строфа се състои от повторения. Вторият повтарящ се ред от първата строфа рамкира втората строфа. Третият ред на първата строфа рамкира третата строфа. Четвъртият ред на първата строфа рамкира четвъртата строфа. И, накрая, петият ред, рамкиращ първата строфа, рамкира и последната.
Играта на повторения в това стихотворение би се сметнала като доказателство за великолепно професионално майсторство, ако Есенин преследваше именно тази цел. Но в тази изглеждаща като умишлена композиция е заключено мелодично движение. Първата строфа, като че ли разпращайки повторенията на останалите, предава на анафората и рефрена значимост, усилва звученето им. В звукописа на стихотворението, по такъв начин, преобладаващо място заемат не буквените алитерации, а словесните повторения, композиционно свързващи отделните строфи на стихотворението.
Подобна еволюция е преминал и лирическият герой на «Персийски мотиви». Отново му се струва, че «старата рана» «заздравява» и той пита сарафина как да каже на харесалата му жена, че «по персийски нежно я обича». Но постепенно интонацията се променя. В стиховете започва да звучи мотивът за измяната:
„а тя с друг на одъра почива…”
(«Пръв поет да си, то значи, властно… »)
„Розата в росата се заплака,
но цветчетата зашепнаха лукаво:
„Шагане до друг се сгуши в мрака,
Шагане на друг целувки дава..”
Казва: „Русинът не ще узнае!”
(«В Хоросан защо така мъждиво…»)
Но и самият поет не е в състояние да забрави руската си приятелка:
„Шагане, мой живот, Шагане,
там, на Север, живее момиче,
като теб и то нежно обича…”
(«Шагане, мой живот, Шагане..»)
(превод: Димитър Горсов)
Много от любовните стихотворения на Есенин имат конкретни адресати. Например, цикълът «Любовта на хулигана» е посветен на актрисата от Камерен театър Августа Леонардовна Миклашевска, а в стихотворенията «Писмо до една жена», «Писмо от мама», «На кучето на Качалов» се говори за сложните взаимоотношения на поета с любимата му - първата му жена Зинаида Николаевна Райх. Към нея са редовете:
Вий помните,
разбира се, че помните,
как аз стоях
с отпуснати ръце,
а вий жестоко хвърляхте оловните
и резки думи
в моето лице.
(превод: Иван Николов)
Стихотворенията за любовта, създадени в последната година от живота на Есенин, са проникнати от ненавист и презрение към лъжата в човешките отношения, към пресметливото женско лукавство, към любовта без топлина, без родството на душите, без вярност, без чест. Художникът гневно осъжда «напоената с ласка лъжа», той осъжда жените «лекомислени, лъжливи и празни» и с тъга пише за охладнелите сърца, неспособни да дарят любов на хората. Тези стихове са необикновено трагични. И трагизмът им не е в това, че е отминала любовта, и не е в това, че любимата е изменила на героя, а че той сам вече не е способен на дълбоки чувства и от това безкрайно страда.
Любилият повече не люби
и угасналият не гори.
(«Ти не ме обикна, ни пожали…»)
(превод: Иван Николов)
Охлаждането на душите е неизбежна разплата «за свободата в чувствата», за «вятърничавостта», за «презрението», за играта, гръмко наречена любов. И все пак в героя, приемащ «тръпката преди смъртта като нова ласка», живее надеждата, че любимата някога ще си спомни за него «като за цвят неповторим» («Цветята се прощават с мен…»).
