интервю на Марко Марков

Да се общува с този изключителен човек е истинско щастие и голямо изпитание. Защото той, Владимир Адмони, е изтъкнат литературовед, лингвист, театровед, кинокритик, философ, преводач, поет… И още: почетен доктор по философия в Университета на Упсала /Швеция/, член-кореспондент на Института за немски език в Манхайм, лауреат на големия златен медал „Гьоте” в Мюнхен, носител на лавров венец и златен пръстен за забележителни постижения в скандинавистиката и лингвистиката… Всичко това ще бъде обаче недостатъчно, ако не споменем, че Владимир Адмони е бил близък приятел на кралицата на руската поезия Анна Ахматова в продължение на много години. За нея са неговите размисли  в интервюто.

- Владимир Георгиевич, кое беше основното качество, което притежаваше Анна Ахматова? Кое качество у другите ценеше тя преди всичко?

- Главното душевно качество на Ахматова беше твърдостта и неутолимия стремеж към осъществяване на своето призвание: лирическа фиксация на душевното си състояние в неразривно съчетание с фиксацията на решаващите черти на епохата. И това независимо от постоянно живеещото в нея /поне от 30-те години нататък/ чувство на огромен страх, породено от страшните изпитания, с които бе отбелязан жизнения й път.

У другите ценеше най-вече безстрашието, тоест, същата тази твърдост, особено ако тя биваше съединена с талант. Ценеше и искрената привързаност към нея. Тя обладаваше не само неизчерпаем поетичен талант, но и остър, точен, ясен ум. Тя беше истински значителен човек.

- Какво мислеше тя за предназначението на поета?

- За нея основното тук беше истинското, чисто и концентрирано изразяване на лирически опознатата от нея действителност- със своята собствена душа, а чрез нея всичките реалности на битието.

- Как работеше тя над своите стихове?

- Стиховете идваха при Ахматова в най-различни моменти от живота й - и тя ги пишеше, напявайки ги в своята душа в звуково осъществяване като ги нашепваше… Това беше своеобразна проверка на гласа. После - понякога след много години - тя поправяше отделни редове, които ставаха не винаги по-добри, струва ми се. Непрекъснато, в продължение на десетилетия тя работи над вече завършената „Поема без герой”.

- Кои от съвременниците си поети ценеше Ахматова? С кои от тях дружеше?

- Ценеше Мария Сергеевна Петрових /струва ми се повече от всички/, С. Липкин, А. Тарковски, Д. Самойлов. Ще прибавя нескромно, че тя ценеше и моите стихове, главно заради тяхната концентрираност и завършеност.

- В какво виждате Вие неженската сила на Ахматова?

- Силата й беше много женска, но невероятно потенцирана, опираща се не само на женската емоционалност, но и на точния й аналитичен ум, който не изключваше, между впрочем, и някои натрапчиви, преувеличени представи.

- Как приемаше Ахматова нещастията, когато гладуваше, когато бягаше зад граница, когато пет години нищо не пишеше, когато беше арестувана?

- Ахматова не е бягала и никога не е възнамерявала да бяга, никога не е била арестувана, макар че около нея, с близките й,  се случваха страшни неща. Тя приемаше всичко, което се стоварваше върху нея, с тази твърдост, за която вече споменах, но никога не се примиряваше, не капитулираше, убедена беше в своята правота и никога не й изменяше вътрешно. Към външните условия на живота тя беше нечувствителна, макар, че съвсем не беше откровен аскет. Периодите, когато при нея не идваха стиховете й, тя възприемаше мъчително. За щастие, в действителност имаше само един такъв период - във втората половина на двадесетте и началото на тридесетте години.

- Отношението на Ахматова към критиката? Как приемаше тя славата? Защо според Вас тя си е направила албум, който е наричала „В сто огледала”?

- Рано почувствала триумфалния си успех, славата си, тя се отнасяше към критиката много спокойно. Тя даже обичаше да казва: “Моите приятели не са длъжни обезателно да обичат моите стихове”. Но тя обичаше своята слава и болезнено преживяваше, че както е казано в „Поема без герой”, “двадесет години е пролежала в канавката”, което е, разбира се, преувеличение. Ахматова се разстройваше, че почти до втората половина на петдесетте години на Запад /в значителна степен и у нас/ я възприемаха само като автор на ранните й, младежки стихове.

„В сто огледала” не е албум, а сборник от ръкописи с посветени на нея стихове в различно време. През втората половина на 40-те години тя го унищожи, може би частично, но след това възстанови унищоженото, когато премина предполагаемата опасност от арест или обиск. Тези посветени на нея стихове бяха залог за истинността на славата й.

- Какво мислеше Ахматова за превода като изкуство?

- Като цяло, Ахматова не обичаше да превежда и се занимаваше с преводи само за пари, макар, че отделни преводни работи я увличаха и завладяваха. Веднъж тя ми каза, че предпочита да превежда слаби поети, за да не казват после, че е попаднала под влиянието на превежданите от нея велики поети.

- Как се отнасяше тя към младите поети?

- Към тях се отнасяше с интерес, с внимание, но и с голяма избирателност. Още повече, че пред очите й преминаха много поетични поколения. В последните години от живота й тя ценеше повече от всички Бродски, после Ан. Найман, Д. Бобишев, Е. Рейн.

- А нейното отношение към другите изкуства?

- Най-близки й бяха музиката и балета.

- Ахматова и Ленинград - какво ще кажете за това?

-Ахматова беше велик поет от петербургската школа - една от централните фигури в развитието на петербургската поезия на ХХ век. Нейната най-тясна връзка с Пушкин и с Царско село - това са съществените прояви на петербургските й корени.

-Как се държеше тя в интимна обстановка?

- С приятелите си се държеше просто, непринудено. Беше прекрасен, остроумен събеседник. Обичаше - макар и много скромно гуляите, събиранията около маса.

- Вашият най-ярък спомен за Ахматова?

- Трудно ми е да отделя и изтъкна един спомен. Те са толкова много. Всички те са свързани с проявите на огромна, велика твърдост и самообладание в дните и даже в часовете на най-тежки изпитания - както обусловените политически, така и личните.

- В какво виждате преди всичко гражданския подвиг на Ахматова?

- В нейната твърдост и в умението й да спои в едно единно цяло личната си с общонародната трагедия.

1982 г.