ВСЕОБЩ ЕЗИК НА ВСИЧКИ

Шандор Чоори

превод: Генчо Христозов

Беше време, не много отдавна, когато за поезията говорех тъй, сякаш пишех стихотворение. С вълнение, с възторг. Даже, случваше се, че това, което мислех или говорех за нея, беше по-интересно и по-просторно, отколкото написаното стихотворение. Аз бих могъл да се спра макар и на една прашинка, върху тресящия се пиедестал на делниците - всекидневно ме вдъхновяват все нови и нови представи, преживявания, да пиша стихове. Поезията е призвана да бъде акумулатор на сила; стълбица, която е опряла в небесата; светъл фон на сравнението; да бъде общ език на всички, общ речник на живите и на покойниците…
Ала наред с умножаването на моите провали и постижения, аз трябваше да прозра,че между представите ми и раждащите се стихотворения лежи жизненоопасна пропаст. И, за да мога да премахна тази пропаст, най-добре е да пиша проза, сценарии или научни изследвания.
С течение на времето съм творил: повести, новели, филмови сценарии. Но каквото и да съм сътворил, винаги и навсякъде съм искал да напиша най-вече само стихотворения! Защото, вместо публикацията на мисловни процеси, трябва да откриеш самия процес и да го изобразиш. С други думи - не инспектора, а очите му! Нали, докато човек щастливо и въодушевено изобразява един процес, той се отдава всецяло на описанието - по-право, радостта сама по себе си вече е удовлетворение. Поезията обаче съвсем не е това. Преди да стане това, тя поставя под съмнение самото си съществуване.
Особено - в наши дни!
Като изследва връзката между поезията и прозата Жан Пол Сартър установява следното: „Поезията, по своята същност, ражда човешкия мит, прозата възпроизвежда неговия портрет.”
От тази гравюрно чиста констатация, която се отнася за поезията, всъщност,  можем да си направим извода, че понякога трябва да виждаме света и в неговото безцелно състояние. В неговото очарователно и разочароващо състояние. Да го виждаме по най-елементарен начин: като води, дървета, треви, морски приюти; да го виждаме опрян на небостъргача на един стрък трева; да го виждаме от височината на действителен небостъргач, с ярема на войната върху шиите ни - да го виждаме тъй, че ако трябва да си избираме цел в него, да имаме за нея достатъчно опиянение, желание, боязън, трогателност и свобода.
Ето защо винаги съм очаквал, очаквам и днес с нетърпение и същевременно с трепет поезията. Чакал съм и очаквам, защото вярвам, че след всяко написано стихотворение, са се променили и нещата в света. Защото, макар и в стихотворението да няма напълно реален факт, самото то се случва с този, който го пише и с този, който го приема. И тъкмо поради това тези, които дават име на ненаименуемите неща, го наричат извор на неизмерима сродяваща сила!

17 май, 2011, Тисадоб