Мирча Елиаде

Драматизация и превод: Огнян Стамболиев

Фантастична драма в 11 сцени по едноменната новела на Мирча Елиаде
Действащи лица:

Гаврилеску, учител по музика
Хилдегард, негова любима
Файтонджията
Кондукторът
Старицата
Трите момичета /Циганките - Еврейката, Гъркинята и Циганката /
Възрастният господин от трамвая
Кръчмарят
Съседи, съседки
/Някои от второстепенните роли могат да се изпълнят от 1- 2 актьори/

Действието се развива в Букурещ през 30-те години на ХХ век.

КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ

Горещ летен ден в Букурещ. Гаврилеску, скромен учител по музика,се качва на трамвая на път за дома си. Разговорът му с един от пътниците се завъртва около английския офицер Лорънс Арабски /който, както се изразява Гаврилеску, като бил в Арабия един ден “лятната жега го ударила в главата като сабя!”/. После става дума и за голямата стара къща, в която живеят Циганките. В един момент Гаврилеску вижда, че е забравил чантата с нотите си у Мадам Вотинович, където е бил последният му за този ден урок по пиано. Решава да слезе от трамвая и да се върне обратно, за да си я вземе. Но горещината по улицата е непоносима, и привлечен от прохладата на близката сенчеста градина, той влиза в къщата на… Циганките.
Там го посреща млада и красива циганка, която го завежда до малката къща на старата циганка- гадателка. Старицата го черпи с кафе и сладко и му предлага среща с едно от трите момичета от къщата, а те са: еврейка, гъркиня и циганка.
В полутъмната стая трите красавици започват да пеят и да танцуват пред смаяния Гаврилеску и настояват той да познае коя от тях е Циганката.
Смутен и объркан от неочакваната и странна ситуация, той не успява да реши загадката и дава два погрешни отговора. Тогава в неговата памет изплува образът на фройлайн Хилдегард, неговата първа и голяма любов, младата жена, с която е учил музика в Берлин, и която впоследствие е изоставил заради настоящата си съпруга, Елза. С танца на трите момичета завършва играта на разпознаване и те се оттеглят. Останал сам, изтощеният от непоносимата горещина, Гаврилеску задрямва. Събужда се след известно време, но установява, че е останал без дрехите си - голото му тяло е увито в някаква завеса, която го стяга до задушаване.Освобождава се с усилие и най-сетне напуска дома на Циганките, като преди това разменя няколко думи със Старицата.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Гаврилеску се връща по местата, където е бил по- рано през същия ден. Но се оказва,че всичко там е напълно променено. Много хора са починали, други са се преместили, а неговата съпруга Елза, която го е очаквала месеци наред, е решила,че е изчезнал безследно и се е преселила в Германия.

ВСЪЩНОСТ СА МИНАЛИ НЕ НЯКОЛКО ЧАСА, КАКТО Е ПРЕДПОЛОЖИЛ ГАВРИЛЕСКУ, А ЦЕЛИ ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ!

Останал съвсем сам, отчаян, накрая на душевните си сили, Гаврилеску решава да се върне при Циганките, тъй като няма къде другаде да отиде. По пътя той среща Файтонджията/ с когото се познава от младите си години/. Пристига в дома на Циганките. Посреща го Старицата и го изпраща при единственото будно момиче в къщата /”Тя никога не заспива, дори през нощта…”/. Гаврилеску отваря някаква врата и в този миг пред него се появява… Хилдегард, която го е очаквала. Двамата излизат от къщата. На улицата ги очаква Файтонджията.
Повежда ги към “гората, по оня, по-дългия път”, както нарежда момичето…
Гаврилеску е готов да приеме всичко това за сън, но разбира, че разговорът на Хилдегард и Файтонджията е напълно реален…
“Всички сънуваме. Тъй започва. Като в сън…”, усмихва се Хилдегард…

Текст на пиесата

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

СЦЕНА ПЪРВА.
В ТРАМВАЯ.

ВЪЗРАСТНИЯТ ГОСПОДИН: Ужасна горещина! Направо непоносима! Такава не помня от деветстотин и пета!

ГАВРИЛЕСКУ: Наистина е много горещо. Но аз мисля, че интелигентните хора трябва да понасят горещините по- леко. А какво да кажем за Полковник Лоурънс. Вие, господине, чували ли сте за Полковник Лоурънс?

ГОСПОДИНЪТ: Не, не съм чувал.

ГАВРИЛЕСКУ: Жалко. Всъщност и аз не знам много за него. Но ако се беше качил в този трамвай, непременно щях да го заговоря. Много обичам да разговарям с интелигентни хора. Тези дни срещнах едни младежи. Май че бяха студенти. Много умни момчета. Чаках трамвая заедно с тях и ги слушах. Говореха за Полковник Лоурънс и за приключенията му в Арабия. Каква изумителна памет имаха само! Цитираха цели страници от неговата книга. Имаше една фраза, която много ми допадна - за жегата, която го посрещнала него, Полковник Лоурънс, някъде там, в Арабия, викали му още Лоурънс Арабски, да, жегата го ударила право в главата! Пронизала го като сабя! Представяте ли си като сабя! Да, ужасната арабска жега го пронизала като сабя!

КОНДУКТОРЪТ /приближава се до Гаврилеску и му подава билет/: Моля, господине, вашия билет.

ГАВРИЛЕСКУ /търси си порфейла/: Моля, да ме извините. Никога не помня къде ми е портфейла.

КОНДУКТОРЪТ /усмихва се любезно/: Нищо. Имате време. Още не сме стигнали до Циганките.

ВЪЗРАСТНИЯТ ГОСПОДИН: Циганките?! Ах, тези нагли и безсрамни Циганки! Още ли са там?! Това е направо скандално! Какъв срам за града! Тези пропаднали жени трябва да се махнат веднага оттам!

/пауза/ Музика

ГАВРИЛЕСКУ: Каква красива градина! Наистина, каква градина…Вече започна да се свечерява…

ГОСПОДИНЪТ: Да, Циганките трябва да се махнат оттам! Тези долни уличници!

ГАВРИЛЕСКУ: Има и много стари орехови дървета. Чувал съм, че орехът започва да прави хубава сянка, чак като стане на трийсет години. В жега като днешната е истинско удоволствие да поседнеш под сянката на такова огромно дърво. Блазе им на хората, които живеят там..

КОНДУКТОРЪТ: На Циганките ли…

ГАВРИЛЕСКУ: Да, разбрах, че са циганки. Познава ли ги някой? Откъде ли може да са дошли?

КОНДУКТОРЪТ: Тука са от двайсет години, господине. Откакто се преместих от Брашов. Аз съм родом от Брашов.

ГАВРИЛЕСКУ: Пътувам по тази линия три пъти седмично…Заради греховете си станах учител по пиано. Завърших Берлинската консерватория…Казах “заради греховете си”, защото не съм роден за учител. Аз съм артист, по- точно музикант…

ГОСПОДИНЪТ: Тогава трябва да ви познавам. Ах, да, разбира се! Вие сте господин Гаврилеску, учителят по пиано. Господин Гаврилеску, аз имам племенничка, на която давахте уроци по пиано преди пет или шест години, не помня точно. Да, през цялото време се питах откъде ли ви познавам…

ГАВРИЛЕСКУ: Да, аз съм Гаврилеску. Давам уроци по пиано и пътувам често с трамвай. През пролетта, когато не е прекалено топло и духа вятър, да пътуваш с трамвай е истинско удоволствие. Стоиш си до прозореца, трамваят лети по релсите, а ти гледаш отрупаните с цвят градини…Прекрасни градини! Както ви казах, пътувам три пъти седмично точно по тази линия.И винаги чувам да се говори за Циганките. Много пъти съм си задавал въпроса: добре - да предположим, че наистина са циганки, но откъде ще имат толкова пари? Та тази къща е истински палат, с няколко градини, с тези стари дървета, това е цяло състояние!

ГОСПОДИНЪТ: Скандално е, че тези същества са още тук! Какъв срам! Трябва да се махнат! Незабавно да ги изселят! Още утре!
ГАВРИЛЕСКУ: Ах! Сигурен бях, че нещо съм забравил днес, но не знаех какво! Да, чантата, чантата с нотите! Забравил съм си чантата с нотите у Мадам Войтинович. Имах урок у тях. Отилия, нейната любима племенничка, е моя ученичка. Да, много мило момиче. Хубаво, интелигентно… Да, заприказвах се с лелята и забравих чантата. Колко неприятно! Ще трябва да сляза и да се върна сега. Уф, в тази ужасна жега!… Ще сляза от трамвая…

/Слиза от трамвая/

СЦЕНА ВТОРА.
НА УЛИЦАТА.

Шум от улицата.

ГАВРИЛЕСКУ: Внимавай, Гаврилеску! Остарял си, губиш паметтта си…Не, на четиридесет и девет един мъж трябва да е в разцвета на силите си…/спира се, оглежда се/ Ще седна на тази пейка… Да, изпотих се…/изважда кърпичка и бърше потта от челото си/
Това ми напомня за нещо…Да, Гаврилеску, някога, преди доста години,на една такава пейка, ти седеше, без стотинка в джоба…Не беше чак толкова горещо, но пак беше през лятото… Хората сега отиват на курорт… Да, спомних си: беше в Шарлотенбург. И тогава ти, уважаеми господин Гаврилеску, седеше на една пейка, на слънце, но беше гладен и без стотинка в джоба… Да, когато си млад и си артист, понасяш всичко по-леко… Няма ли го още трамвая? Ах, колко е горещо?!

/Става, прави няколко крачки, за да види дали не идва трамвай. После се връща на мястото си, застава до една стена. Прави си вятър с шапката./
Пауза. Музика.

СЦЕНА ТРЕТА.
В ДВОРА НА ГРАДИНАТА.

МОМИЧЕТО /хваща го за ръката, шепнешком/: Господине, не искате ли при Циганките?

ГАВРИЛЕСКУ /след дълга пауза, смутен/: Къде? Къде? Какво, какво казахте?
МОМИЧЕТО: Попитах ви: не искате ли при Циганките?… Елате, господине, елате, ще ви заведа сега при циганките… Елате, елате….

/Хваща го за ръката и го повежда към стара къщурка, сгушена между огромни люлякови и бъзови храсти. От нея излиза много стара жена и се запътва към него.

СТАРАТА ЖЕНА: Кажи, господине, кажи… какво ще иска сърцето ти днес? Циганка, еврейка или немкиня?

ГАВРИЛЕСКУ: Не… немкиня, не…

СТАРИЦАТА: Тогава кажи: циганка, еврейка или гъркиня?… Триста леи. Не е много…

ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се/: Ах, колкото три урока по пиано! Без да смятаме билетите за трамвая.

СТАРИЦАТА: Ти, господине, да не си музикант? Сигурно ще ти харесат.

ГАВРИЛЕСКУ: Да, музикант съм. Заради греховете си станах учител по пиано, но мой идеал винаги е било чистото изкуство, голямата музика… Живея само заради духовното… Извинете, но никога не мога да намеря портфейла си когато ми е най- нужен… /рови из джобовете си /.

СТАРИЦАТА: Не бързай, господине, имаш много време. Още няма три…

ГАВРИЛЕСКУ: Извинете, но вече трябва да е четири. Точно в три аз приключих с урока си у Мадам Войтинович. Ах, да, намерих портфейла! /брои парите / Ето: триста леи, заповядайте!

СТАРИЦАТА /на момичето/: Заведи го в павилиона, момиче.

/Двамата тръгват към павилиона./

МОМИЧЕТО: Господине, вървете с мен… Господине….Помислете си добре, да не се объркате: циганка, гъркиня или еврейка?

ГАВРИЛЕСКУ: Но къде ме водите?

МОМИЧЕТО: В павилиона. Тъй заръча Баба. /Бутва го за лакътя и го повежда./

ГАВРИЛЕСКУ: Каква илюзия! Каква илюзия!..Дойдох тук заради прохладата, заради природата… Господи, колко съм развълнуван. Не знам защо… Трудно ми е да си го обясня….
/Замечтано./ Хилдегард! Ах, скъпата ми Хилдегард! Не съм мислил за нея вече двайсет години. Беше моята голяма и тогава единствена любов. Да, жената на моя живот… Моята голяма любов!…

/Момичето изчезва./

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА.
САЛОН В КЪЩАТА НА ЦИГАНКИТЕ.

Полумрак. Изведнъж започва да става по- светло. Завесите се вдигат бавно, пропускайки постепенно светлината на ранния следобед. Само една от завесите не се е помръднала. Пред Гаврилеску, само на два метра разстояние, стоят три красиви, леко облечени, млади момичета, които леко пляскат с ръце и весело се смеят.

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: И така, господине: ти вече ни избра. Кажи сега какво искаш, какво ще си избереш: циганка, гъркиня или еврейка…

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Да видим сега дали ще познаеш коя е циганката?

ГАВРИЛЕСКУ /изпуска сламената си шапка, гледа ги втрещено, сякаш вижда нещо отвъд тях, след дълга пауза/: Жаден съм! Ужасно съм жаден!

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Баба ти изпрати малко кафе. /подава му кръгла табличка с чаша кафе и малко кафениче/.

ГАВРИЛЕСКУ /отпива жадно/: Ах, ужасно съм жаден.

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Сигурно кафето е още горещо. Пий го по- бавно, на малки глътки, че ще се изгориш. Внимавай!

ГАВРИЛЕСКУ: Жаден съм, ужасно съм жаден! Може ли малко вода?
ТРЕТОТО МОМИЧЕ /поднася му кана с вода и чинийка със сладко/: Баба ти изпраща и малко сладко от рози.

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Сладко от рози и малко ягодов сироп.

ГАВРИЛЕСКУ /пие жадно вода, после успокоен, въздъхва/: Госпожици, ще ме извините ли, но бях много жаден. Чух, че някой си Полковник Лоурънс…

/Трите момичета започват силно да се смеят. Гаврилеску ги наблюдава учуден, после започва да се смее и той./

ГАВРИЛЕСКУ: Госпожици, защо се смеете?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Смеем се, защото ни нарече “госпожици”… Тук сме При Циганките… Не сме никакви госпожици!

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Не е вярно! Не я слушай! Смяхме се на теб, защото те е страх… Да, страх те е, страх те е, господине!

ГАВРИЛЕСКУ /силно засегнат/: Госпожици! Съвсем не ме е страх! Вие просто не знаете с кого си имате работа. Аз съм Гаврилеску - и съм артист. Музикант. И преди да стана беден учител по пиано, да, заради моите грехове - живях като истински поет. /Патетично/ Госпожици, на двайсет години аз се запознах, влюбих се и обикнах моята единствена и несравнима, прекрасна Хилдегард!… Ах, защо ми припомнихте сега за трагедията на моя живот?… Случи се нещо ужасно, но точно какво? Наистина, не мога да си спомня сега. Оттогава минаха цели двайсет и девет години… Наистина, не бях мислил за моята Хилдегард от дълги години… И изведнъж, преди малко, като влязох тук, при вас, прекрасни госпожици, си спомних, че някога и аз съм имал една благородна страст, че съм обичал Хилдегард!…

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Да, той се страхува! Страх го е! Наистина се страхува! Хвана го страх още от вратата! Страхливец! Страхливец!

ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Да, затова беше толкова жаден!

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: И затова съвсем си оплете приказките… Да, господине, ти ни избра, но сега те е страх да ни разпознаеш! Дори не искаш да ни огледаш добре! Страх те е! Страх те е, господине!

ГАВРИЛЕСКУ: Господи, аз нищо не разбирам. Каква става тук?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Господине, просто трябваше да ни разпознаеш още в началото: коя от нас е циганката, коя еврейката, и коя гъркинята…

ВТОРОТО: Опитай се, щом казваш, че не те е страх! След като твърдиш, че не си страхливец! Отгатни сега! Веднага! Отгатни! Коя е циганката?

ГАВРИЛЕСКУ: Ха, това вече ми харесва. Значи, след като съм музикант, вие мислите, че живея в облаците, че си нямам понятие от нищо, дори как изглежда една циганка?!

ТРЕТОТО: Хайде, разпознай ни! Коя е циганката?

ТРИТЕ /заедно/: Хайде, отгатни, веднага!

ГАВРИЛЕСКУ /посочва едното от момичетата, с по- мургавата кожа/: Ти! Ти си циганката!

ТРИТЕ /заедно/: Не позна! Не позна! Не позна!

/Трите момичета започват да въртят Гаврилеску в кръг като в самодивско хоро/
ТРИТЕ /заедно, в хор/: Не позна! Не позна! Не позна!… Ах, той падна!.. И заспа!… Не, трябва да го събудим! Не бива да спи! Да го събудим!

/Гаврилеску пада на килима и заспива. Пауза. Музика. След като се събужда, той вижда,че едното от момичетата е коленичило на килима пред него./

ГАВРИЛЕСКУ: Какво става тук? Къде съм? Дълго ли съм спал?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Не, господине. Не се притеснявай! Изобщо не си спал. Само се унесе за малко.

ГАВРИЛЕСКУ: Но какво направихте с мен, за Бога! Чувствам се като замаян, сякаш съм пиян! Господи, съвсем се замаях!…

/Гаврилеску се оглежда с учудване наоколо. Помещението изглежда напълно променено. Изпълнено е с различни паравани, странно осветени, наполовина покрити с шалове пи бродирани покривки, създаващи илюзията за алкови.
Всъщност това са три отделни паравани, които събират рисунките си като в едно златистозелено огледало./

ГАВРИЛЕСКУ /силно смутен и замаян/: Какво става тук? Какво направихте с мен, за Бога?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /шепнешком, с усмивка/: Ти просто не ме позна, господине. А пък аз ти направих знак с очи, че не аз съм циганката. Господине, аз съм… гъркинята.

ГАВРИЛЕСКУ /възкликва, замечтан/: Гъркиня! Ах, Елада, вечната, прекрасната, възвишената Елада!… Когато обичах Хилдегард, аз не сънувах нищо друго, освен нашето пътуване до Гърция… Атина, Акропола….

МОМИЧЕТО /прекъсва го/: Бил си глупав. Не трябва да сънуваш, трябва да любиш…

ГАВРИЛЕСКУ / силно развълнуван/: Да, спомням си добре, бях на двайсет, а тя нямаше и осемнайсет. Беше много, много красива. И двамата бяхме млади и красиви…

/В този момент Гаврилеску оглежда дрехите си. Облечен е в странен костюм - широки като шалвари панталони и къса туника от златистожълта коприна. Той отива до едно огледало, трудно му е да се познае./

ГАВРИЛЕСКУ: За Бога, защо съм с тези дрехи? Господи, колко са странни! Какви са тези противни турски шалвари! При това копринени! Ами тази туника?! Туника от жълта коприна?! Жълта коприна! Ха- ха!… Господи! Какъв цирк?! А, ето тук, има огледало! Сега ще се видя. Господи, колко е странно това? Откъде се взеха тези палячовски дрехи? Сякаш съм в някакъв турски харем!… Просто не мога да се позная. ….Сънувах,че пътуваме из прекрасната Гърция. Беше нещо повече от сън. Нещо, което започваше да става реалност… И тогава нещо се случи… Но за Бога, какво се случи?… Да беше също като днес, един много горещ летен ден, да, ужасно горещ!.. Видях пейка, отправих се към нея и усетих, че горещината ме удря направо в главата, удря ме като сабя в тила…Не, не това беше историята на Полковник Лоурънс Арабски. Чух я от едни студенти, докато чаках трамвая. Ах, да, имаше и някакво пиано!

МОМИЧЕТО /шепнешком, хваща го за ръката/: Господине, ела с мен!

/Двамата тръгват до другия край на сцената. Гаврилеску се връща към авансцената./

ГАВРИЛЕСКУ: Ах, да, спомних си вече. Беше лято, същото като сега. Хилдегард замина с родителите си за Кьонингсберг. Беше ужасно горещо. Аз останах в Шарлотенбург. Вечер, когато ставаше по- хладно, излизах да се разхождам из парка. Под дърватата. Бяха високи, стари, с гъсти сенки. Обикновено нямаше хора. Непоносимо горещо беше. Никой не смееше да излезе навън от къщи. Един ден, там, под дърветата, зърнах едно младо момиче, което плачеше силно. Криеше лицето си с ръка. И това, което ме учуди тогава, че събу обувките си и вдигна краката си върху малкия куфар пред себе си, сложен върху каменната пътека .
Казах си: “Гаврилеску, ето едно наистина нещастно създание…” Откъде да предположа, че… Госпожице, аз тогава бях млад, красив, с душа на артист. И гледката на едно такова изоставено младо създание можеше само да ми разбие сърцето… Заговорих я, опитах се да я утеша… Тъй започна трагедията на моя живот… Казваше се Елза…Но аз се примирих. Казах си: “Гаврилеску, тъй трябва да бъде!” Да, лош час! Такива сме ние, хората на изкуството, хора без късмет!

/ Пристигат и другите две момичета./

ДВЕТЕ МОМИЧЕТА: Добър ден, господине! Добре дошли При циганките.

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Хайде, господине, хайде да си поиграем! Няма ли да отгатнете коя от нас е циганката?

ТРЕТОТО: Хайде,опитай се да ни разпознаеш! Циганка, еврейка и гъркиня!… Страх ли те е ? Нищо лошо няма да ти се случи.

ГАВРИЛЕСКУ: Не, съвсем не ми е сега до игри, госпожици. Помислих си за трагедията на моя живот… И тъй, ако не бях влязъл тогава с Елза в онази бирария… Или ако бях влязъл, но имах пари у себе си, и ако можех да платя сметката, сигурно моят живот щеше да бъде друг, съвсем друг. Но се случи тъй, че в момента нямах пари и Елза плати сметката, а на другия ден трябваше да обиколя едва ли не целия град, за да намеря десетина марки и да си платя дълга. Но така и не успях да намеря. Всичките ми приятели и познати бяха заминали за ваканцията извън града. Беше в самия разгар на лятото, беше ужасно горещо, много горещо…

ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Пак го е страх…Да, страх го е!

ГАВРИЛЕСКУ: Чакайте, оставете ме да продължа. Три дни подред не можех да намеря пари и всяка вечер отивах при Елза да й се извинявам.И след това заедно отивахме до същата бирария. Ах, ако поне малко държах на достойнството си, нямаше да приема това! Но какво да се прави? Бях гладен, бях млад, бях и хубав… Хилдегард замина на бани, а пък аз постоянно бях гладен. Имаше дни, в които нищичко не хапвах. Какво да се прави: живот на артист…

ВТОРОТО МОМИЧЕ: А сега какво ще правим? Времето лети, не чака.

ГАВРИЛЕСКУ: Сега ли ? …Сега е приятно и топло. Харесва ми много у вас, вие сте толкова хубави, толкова младички. Стоите сега пред мен и сте готови всеки миг да ми поднесете сладко или кафе. Но аз не искам нищо повече. Чувствам се много добре, дори отлично. И си казвам: Гаврилеску, тези момичета искат нещо от теб. Достави им радост. Щом като искат да ги разпознаеш, разпознай ги! Но все пак, внимавай! Внимавай! Защото ако сгрешиш, те ще те завъртят на хорото си и няма да можеш да се оправиш чак до сутринта… значи искате да позная коя е циганката. Добре, ще се опитам… Сега ще ви кажа… Ето, тази там е циганката! Тази със зеления воал! / Посочва момичето със зеления воал./

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /на другите две/: Какво стана? Защо не може да ни разпознае?

ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Да, нещо му стана. Спомни си нещо и потъна, направо се изгуби в миналото.

ВТОРОТО МОМИЧЕ: Господине, аз съм еврейката. Не съм циганката, драги господине. Еврейката съм. /Изчезва зад паравана./

ГАВРИЛЕСКУ/въздъхва/: И тя изчезна! Ах! Да,трябваше да се досетя. Имаше нещо особено, нещо странно в очите й. И носеше фин копринен воал, през който се виждаше всичко, но все пак беше воал. Напомни ми за Стария завет…За Библията…

ВТОРОТО МОМИЧЕ /избухва в смях/: Не ни позна, господине, отново не ни позна! Така й не разбра коя е циганката…

/ Музика. Второто момиче съблича дрехата си и се завъртва в кръг. Започва да танцува бавно, после запява./

Песен на Второто момиче.
Вокал без текст.

ВТОРОТО МОМИЧЕ - ЗАПЯВА

ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Кажи сега, гъркиньо, какво щяхме да правим?

ТРЕТОТО МОМИЧЕ /шепне/: Господине, ако беше познал, щеше да бъде много хубаво. Щяхме да пеем, да играем, да те разходим из всичките стаи на къщата. Да, щеше да бъде много хубаво!

ГАВРИЛЕСКУ /с тъжна усмивка/: Да, щеше да бъде много хубаво.

/Първото момиче, Циганката, съблича дрехите си и започва да танцува./

ГАВРИЛЕСКУ: Ах, ето едната от тях вече танцува! Как хубаво танцува!

ТРЕТОТО МОМИЧЕ /на Първото/: Ах, кажи му и ти, Циганко! Кажи му колко хубаво щеше да бъде, ако беше познал!

Третото момиче също се съблича и танцува.

/ Гаврилеску отива до пианото и започва да свири… Звучи музика от Шуман. След малко спира и разбира, че е останал сам в стаята./

ГАВРИЛЕСКУ /оглежда се тревожно/: Къде сте? Госпожици! Къде отидохте? Къде се скрихте? Госпожици, къде сте? /Започва да обикаля стаята и да ги търси./ Напразно се криете, все едно ще ви намеря! Моля ви, обадете се! По-добре се покажете…

/Гаврилеску започва да се блъска в параваните и да се препъва в креслата и завесите./

ГАВРИЛЕСКУ /крещи/: Какво ви става?… Пуснете ме да изляза… Сигурно си мислите, че ме е страх! Нищо подобно!… Пуснете ме, пуснете ме! Приех тази игра на криеница, само защото ми стана жал за вас. Да, това е истината! Жал ми е за вас! Още в началото ви разбрах: вие сте невинни деца, затворени тук, в този странен дом, при Циганките, и си казах: “Гаврилеску, тези момичета сигурно ще ти скроят някаква шега. Престори се на измамен, остави ги да повярват, че не можеш да отгатнеш коя е циганката…” Това е играта!… Да, това е само игра! /Вика силно./ А сега вече си поиграхме и трябва да излезете на светло!

/Ослушва се. Смее се. След миг дочува стъпки. Обръща се рязко, опитва се да докосне някого с ръката си, но така й не успява да види някого./

ГАВРИЛЕСКУ: Няма никой. Добре. Ще почакам… Чакам… Да, виждам, че не знаете с кого си имате работа… А можех да ви науча да свирите на пиано. Да обогатя музикалната ви култура. Да ви запозная с музиката на Роберт Шуман. Господи, каква красота е това! /Възкликва/: Божествена музика!… /Бърше потта от лицето си с ръкава на туниката./ Кой ли ме накара да се водя по ума на тези деца? Пардон! Казах “деца” само от любезност. Не, вие съвсем не сте деца. Вие сте нещо съвсем друго. Знаете какво сте: циганки. Да, циганки без никаква култура. Прости циганки… Коя от вас знае,например, къде се намира Арабия? Коя е чувала за Полковник Лоурънс?… Ей, къде сте? Къде се скрихте?

/Гаврилеску започва силно да се поти. Съблича туниката и ядосан започва да бърше врата си с нея, после я мята върху голия си гръб като кърпа. Пипнешком търси паравана, зад който счита,че са скрити момичетата. В един момент изгубва туниката си, продължава да се поти още по-силно. Събува шалварите и започва да бърше с тях лицето и цялото си тяло. Изведнъж скача силно уплашен./

ГАВРИЛЕСКУ: Кой? Кой ме докосна? Пусни ме! Пусни ме да си ида! /Разтърсва тялото си. Започва дасе брани и слепешком да размахва шалварите над главата си. Задъхва се от горещината. Изгубва шалварите. Разбира, че е гол. Снишава се, запълзява по килима. Търси шалварите си. Открива някакви разхвърляни предмети: кутии, шалове, възглавници, чадъри, топки, кошници, дрехи, бельо… Постепенно, напълно изтощен, пада и задрямва - отпуска се върху килима, разперил ръце и крака. Диша неспокойно, тежко…

СЦЕНА ПЕТА

След малко Гаврилеску се събужда и силно разтревожен и уплашен, тръгва по сцената. Блъска се в мебели, паравани, огледала и различни предмети, събаряйки част от тях. Стига до дъното на сцената, до прозорец, през който нахлуват гласове и смях, тракане на столове върху пода,сякаш от цяла група хора. Поглежда се и с ужас установява,че е гол, доста слаб, с подут и увиснал корем, такъв какъвто не се е виждал до този момент. Хваща някаква завеса - започва да я дърпа, за да се увие. Завесата се запъва - не иска да се откачи. Гаврилеску се отпуска с цялата си тежест. И тогава тя, завесата, го увива и стяга, дръпва го към стената… Пауза. Затъмнение…/

ГАВРИЛЕСКУ /събужда се/: Колко ли дълго съм спал?… А зощо съм гол? Къде са ми дрехите? Ще откача тази завеса и ще се увия, господи, какво става тук? Има ли някой?… Ало! Има ли някой?

ГЛАС: Кажи, господине, кажи…

ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Какво да ви кажа? Вече всичко ви казах. Това беше. Дойдох от Германия с фройлайн Елза. Оженихме се. Заживяхме в Букурещ. И двамата бяхме много бедни. Започнах да давам уроци по пиано…

БАБАТА: Искаш ли още кафе?

ГАВРИЛЕСКУ: Не, благодаря, не искам, пих достатъчно, няма да заспя от това кафе тази нощ.

БАБАТА: Я кажи сега какво стана? Какво правихте с момичетата?

ГАВРИЛЕСКУ: Играхме на криеница. Те, разбира се, не знаеха с кого си имат работа. Аз съм сериозен човек, артист, преподавател по пиано. Дойдох тук, воден от най-обикновено любопитство. Казах си: “Гаврилеску, ето ти случай да се запознаеш с някои хора. Не знаех,че става дума за наивни, детски игри. И представете си: изведнъж се видях без дрехи, гол, и чух някакви гласове, а пък не се виждаше никой…

БАБАТА: Колко време ти търсихме шапката. Момичетата обърнаха всичко наопаки, само и само да я намерят…

ГАВРИЛЕСКУ: Вината беше изцяло моя, признавам. Но аз не знаех, че ако не ги позная на светло, ще трябва да ги търся, по-точно да ги хвана на тъмно. Никой нищо не ми обясни. И повтарям, щом се видях гол и усетих как завесата се увива сама около мен, като някакъв саван, да, честна дума, беше като някакъв саван…

БАБАТА: Колко се измъчих, докато те облека. Да, ти никак не искаше да те облека и през цялото време се дърпаше…

ГАВРИЛЕСКУ: Господи, колко горещо беше само! Едва не се задуших, щях да умра!

БАБАТА: Да, беше много горещо…

/Отдалече се чува металният звън на трамвая./

ГАВРИЛЕСКУ: Ах! Как лети времето! Заприказвах се и ето, че забравих да отида да си прибера нотите. Забравих ги у Мадам Войтинович, имах урок там, нейната дъщеря, госпожица Отилия е моя ученичка… Ах, извинете, трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме. Довиждане.

/Отива към вратата, покланя се леко. Излиза./

/Пауза. Затъмнение. Музика./
СЦЕНА ШЕСТА.

НА УЛИЦАТА.
ЖИЛИЩНА КООПЕРАЦИЯ.

/Гаврилеску чука на една врата. Тя се отваря широко, на прага се появява млада жена, но вече с бледо, повехнало лице./

ЖЕНАТА: Какво обичате, господине?

ГАВРИЛЕСКУ /притеснен/: Извинете, госпожо, забравих си чантата. Заприказвах се и я забравих. Имах малко работа в града и затова не успях да мина по-рано, извинете…

ЖЕНАТА: Не разбирам. Каква чанта? За какво става дума?

ГАВРИЛЕСКУ: Госпожо, ако вечеряте, не бих искал да ви притеснявам. Знам къде я оставих. В гостната, до пианото.

ЖЕНАТА: Но кого търсите, господине?

ГАВРИЛЕСКУ: Мадам Войтинович. Аз съм Гаврилеску, учителят по пиано на госпожица Отилия. Не съм имал досега удоволствието да се запозная с вас, госпожо…

ЖЕНАТА: Господине, сгрешили сте адреса. Тук е номер осемнайсет.

ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се, смутен/: Да, знам, че това е номер осемнайсет. Разрешете, познавам този апартамент от пет години идвам три пъти седмично тук. Може да се каже, че съм член на семейството.

ЖЕНАТА: Как казахте, господине ? Мадам Войтинович ли?

ГАВРИЛЕСКУ: Да, Мадам Войтинович, лелята на госпожица Отилия…

ЖЕНАТА: Мадам Войтинович? Не, не съм чувала за нея. Тук живеем ние,
семейство Попович. Можете да влезете и да проверите. Мъжът ми го няма сега, но децата са тук…

ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, наистина, съжалявам. Съвсем не исках да ви притесня. Време е за вечеря. Но знаете ли, утре сутринта имам други уроци и нотите ще ми трябват. А те са в чантата,която забравих в гостната, до пианото. Школата на Черни с всички мои бележки…

ЖЕНАТА: Не мисля,че мога да ви разбера. Тук живеем ние, семейство Попович. Тук сме от четири години…

ГАВРИЛЕСКУ: Невъзможно! Та аз бях тук само преди няколко часа. Имах урок с госпожица Отилия от два до три. А после разговаряхме с Мадам Войтинович.

ЖЕНАТА: Точно тук? На улица “Преотеселор”, номер осемнайсет? Невъзможно е, господине!

ГАВРИЛЕСКУ: Да, точно тук. Отлично познавам този апартамент. Ще ви кажа къде е пианото. В салона е, до прозореца.

ЖЕНАТА: Но ние нямаме пиано, господине. Можете да бъдете сигурен, че това пиано не е тук. Да, тук няма никакво пиано. И не знам да е имало. Попитайте на горния етаж.

ГАВРИЛЕСКУ: Благодаря ви и извинете. Ще попитам на горния етаж, но ви давам честната си дума, че до три, три и четвърт аз бях точно тук, в този апартамент…

/Изкачва се до горния етаж и чука на вратата. Излиза възрастна жена с престилка./

ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Кого търсите, господине?

ГАВРИЛЕСКУ: Добър ден, госпожо! Извинете, боя се, че обърках апартамента. Търся Мадам Войтинович.

ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Мадам Войтинович живееше на първия етаж, но се премести, замина за провинцията.

ГАВРИЛЕСКУ: Отдавна ли замина?

ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: О, да, отдавна. Наесен ще станат осем години. Замина веднага щом се омъжи госпожица Отилия.

ГАВРИЛЕСКУ: Любезна госпожо, мисля, че грешите. Аз ви говоря за Отилия Пандели от шести клас на лицея “Кралица Елизабета”, племенничката на Мадам Войтинович.

ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Да, и аз ви говоря за същата Отилия. Познавах ги добре и двете, и лелята, и племенничката. Когато се преместихме тук, госпожица Отилия тъкмо се беше сгодила за онзи майор. Мадам Войтинович за нищо на света не искаше да й разреши този брак и беше права - имаше твърде голяма разлика във
възрастта йм. Госпожица Отилия беше почти дете, нямаше още деветнайсет. За щастие срещна Джорджеску, инженер Джорджеску. Вие може би сте чували за него?

ГАВРИЛЕСКУ: Изобретателят Джорджеску, нали?

ЖЕНАТА: Изобретателят Джорджеску, нали?

ГАВРИЛЕСКУ: Моля да ме извините. Мисля, че сбърках етажа. Довиждане.. ./Тръгва си./ Не мога да повярвам. Честна дума. Всичко се обърка. Ах, Гаврилеску, Гаврилеску, започнал си да оглупяваш. Да губиш паметта си. Объркваш адресите… Сега, да хвана трамвая до дома. Малко се позахлади… Тази ужасна жега… Какъв безкраен ден! Каква бъркотия!…

/Затъмнение./

СЦЕНА СЕДМА.

В ТРАМВАЯ.

Шумът на трамвая.

ГАВРИЛЕСКУ /подава банкнота на Кондуктора/: Господин кондуктор, моля, един билет.

КОНДУКТОРЪТ /поема банкнотата, но веднага му я връща/: Господине, но това вече не върви. Сменете тази банкнота в банката.

ГАВРИЛЕСКУ: Как да не върви? Защо да не върви?

КОНДУКТОРЪТ: Ами, че тези банкноти излязоха от обръщение преди година. Сменете я в банката.

ГАВРИЛЕСКУ: Странно! Как така?! Днес сутринта вървеше. И при циганките беше валидна. Имах още три като тази и при Циганките приеха и трите…

КОНДУКТОРЪТ: Не бива да говорите за Циганките.

ГАВРИЛЕСКУ: Защо? Нали всички говорят за тях! Аз минавам три пъти седмично оттук, с този трамвай и мога да ви кажа, че…

КОНДУКТОРЪТ /прекъсва го/: Пак потърсете, може да имате и други пари. Ако нямате, ще трябва да слезете на първата спирка.

ГАВРИЛЕСКУ /изважда от джоба си портфейл и нервно отброява няколко монети/: Моля, вземете.

КОНДУКТОРЪТ: Но вие ми давате само пет леи, а билетът струват десет.

ГАВРИЛЕСКУ: Как? Днес пътувах със същия трамвай и билетът беше точно пет леи?

КОНДУКТОРЪТ: Господине, билетите струват десет леи от пет години!

ГАВРИЛЕСКУ: Но аз ви давам честната си дума, че…

КОНДУКТОРЪТ: Най- добре е да платите разликата, или ако нямате още пет леи, слезте на първата спирка…

ГАВРИЛЕСКУ: Странни работи. Как е възможно да променят цените на трамвайните билети? Не мога да повярвам! Аз пътувам всеки ден най-малко по три- четири пъти. А един урок по пиано е сто леи. Една банкнота като тази. А сега и тази банкнота не вървяла. Трябва да отида да я сменя в банката… Сега ще сляза…
/Слиза от трамвая./

/Затъмнение./

СЦЕНА ОСМА.

НА УЛИЦАТА. ПРЕД ДОМА НА ГАВРИЛЕСКУ.

Гаврилеску се опитва да отключи вратата на жилището си, но не натиска звънеца. Натиска го силно, няколко пъти, после чука силно, удря с юмруци.

ГАВРИЛЕСКУ: Ето, че съм вече у дома. Само да отключа. А, защо не влиза този ключ?! Как е възможно да не става?! Тогава, ще чукам!

СЪСЕД / от един прозорец/: Какъв е този шум, господине? Какво е искате?

ГАВРИЛЕСКУ: Простете, господине, не знам какво се е случило с жена ми. И ключът ми се счупи. Не мога да се прибера вкъщи.

СЪСЕДЪТ: Защо ще се прибирате? Кой сте вие?

ГАВРИЛЕСКУ: Значи сме съседи. Не съм имал удоволствието да ви познавам. Казвам се Гаврилеску и живея тук, с моята съпруга, Елза…

СЪСЕДЪТ: Тогава сте сгрешили адреса. Тук живее господин Станеску, но не си е вкъщи. Замина на курорт. На Херкулесовите бани.

ГАВРИЛЕСКУ: Извинете, но мисля, че вие грешите. Тук, на номер сто и едно, живеем ние, семейство Гаврилеску, аз и жена ми, Елза. От четири години сме тук, в това жилище…

ДРУГ СЪСЕД /от прозореца/: Престанете, господа, не можем да заспим от вас. Какво, по дяволите, става тук?

ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Този господин претендира, че живеел тук, в жилището на господин Станеску…

ГАВРИЛЕСКУ:Не претендирам, а това е моето жилище и аз няма да позволя на никого… Не, най-напред трябва да разбера къде е отишла моята Елза. И защо не ми отваря? Какво може да се е случило с нея?

ВТОРИЯТ СЪСЕД: Ами, попитайте тогава в полицията. Там сигурно ще ви помогнат.

ГАВРИЛЕСКУ: Защо в полицията? Да не би да й се е случило тещо лошо? Не, не, не може да бъде!… Сигурно е излязла някъде! И все пак, толкова късно… Не може да я няма!… Ах, Мадам Трандафир! Да, Мадам Трандафир, как не се сетих веднага!
/Звъни на съседната врата. Вика силно./ Мадам Трандафир! Мадам Трандафир!

ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Оставете я да почива бедната!

ГАВРИЛЕСКУ: Спешно! Спешно трябва да говоря с нея. Сигурно тя ще знае къде е Елза.

ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Оставете я да почива в мир. Господ да й прости греховете. Тя отдавна почина.

ГАВРИЛЕСКУ: Невъзможно е! Та аз говорих със самата Мадам Трандафир днес, в десет сутринта.

ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Сигурно я бъркате със сестра й, Екатерина. Мадам Трандафир почина точно преди пет години…

ГАВРИЛЕСКУ /след пауза/: Така ли?! Странно, много странно…

СЦЕНА ДЕВЕТА.

В КВАРТАЛНАТА КРЪЧМА

ГАВРИЛЕСКУ /към Кръчмаря/: Добър вечер! Вие не сте ли господин Николае?

КРЪЧМАРЯТ: Да, аз съм. /след дълга пауза/ Май ви познавам…

ГАВРИЛЕСКУ: Искам да ви попитам нещо: знаете ли къде е Мадам Трандафир?

КРЪЧМАРЯТ: Ах, да, Мадам Трандафир… Да, тя почина. Почина преди пет години. Бог да й прости греховете…

ГАВРИЛЕСКУ: А Мадам Гаврилеску, Мадам Елза Гаврилеску?…

КРЪЧМАРЯТ: Ах, да, Мадам Гаврилеску? Какво ли стана с нея?… Още не се знае. Да, полицията търси съпруга й, който изчезна, съвсем неочаквано изчезна, да, не можаха да го открият нито жив, нито мъртъв, сякаш изведнъж потъна вдън земя! А бедната Мадам Елза го чака, чака и най-сетне замина при семейството си в Германия. Разпродаде нещата си и отиде. Нямаха кой знае какво, бедните. Дори мислех да купя пианото им…

ГАВРИЛЕСКУ: Значи, замина за Германия… А отдавна ли замина?

КРЪЧМАРЯТ: Отдавна, доста отдавна. Няколко месеца, след като изчезна господин Гаврилеску. Тази есен ще станат дванайсет години. И вестниците писаха…

ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Странно… А аз, ако ви кажа, днес сутринта, давам ви честната си дума, че не лъжа, че днес сутринта говорих с нея… С Елза. Дори обядвахме заедно. Мога да ви кажа какво точно ядохме…

КРЪЧМАРЯТ: Да се е върнала?

ГАВРИЛЕСКУ: Не, не се е върнала. Защото никъде не е ходила… Довиждане, господине.

/Гаврилеску се покланя леко и излиза. Пауза - музика. /

СЦЕНА ДЕСЕТА

НА УЛИЦАТА.

Гаврилеску върви бавно по улицата. Застига го файтон.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Накъде, господине?

ГАВРИЛЕСКУ: При Циганките.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Тогава качвайте се, ще ви закарам за два наполеона.

ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, но не разполагам с много пари. Останаха ми сто леи и малко дребни. Стоте ми трябват, за да мога да вляза при Циганките.

ФАЙТОНДЖИЯТА: По- скъпо е. Няма да ви стигнат стоте леи.

ГАВРИЛЕСКУ: Аз толкова платих днес следобед. Лека нощ.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Усещате ли този аромат? Това е Царицата на нощта. Прекрасно ухае! От градината на генерал Николеску. Затова обичам да минавам оттук, всяка нощ. Страшно ми харесват цветята.

ГАВРИЛЕСКУ: Значи имате душа на артист.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Да, много обичам цветята. А също и конете. Конете и цветята. На млади години работих в едно погребално бюро… Каква красота! Шест коня, облечени в черно и златно, и цветя, цветя, купища прекрасни цветя!… Ех, отмина младостта. И всичко се промени. Остарях, останах сам в живота. Сега съм нощен файтонджия с един-единствен кон… И той е стар като мен… Значи отивате при Циганките?

ГАВРИЛЕСКУ: Да, по личен въпрос. Бях там днес следобяд и станаха куп бъркотии…

ФАЙТОНДЖИЯТА: Ех, циганките… Ако не бяха циганките…

ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се тъжно/: Да, всички тук говорят за циганките… Искам да кажа в трамвая, когато минахме с него оттук…/ пауза/.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Да минем оттук. Да скъсим пътя. И оттук ще стигнем до къщата. Ще видите как е разцъфтяла Царицата на нощта…

ГАВРИЛЕСКУ/ замечтано/: Имате душа на артист.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Идвах тук с погребалната кола… Колко хубаво беше!… Господине,защо не се качите?

ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, но нямам достатъчно пари…

ФАЙТОНДЖИЯТА: Нищо, качете се… Няма да ви взема пари…

/Гаврилеску се поколебава за миг, после се качва./

ФАЙТОНДЖИЯТА: Някога погребенията бяха много богати и красиви… С много, много цветя… Ех, отиде си това време. И младостта си отиде… Ето, че стигнахме. Но изглежда, че вратите са затворени. Ще трябва да позвъните…

/Гаврилеску, който е задрямал в колата, се сепва, става, слиза бързо от файтона. Отива до желязната врата. Търси звънец. Точно в този миг вратата се отваря. Влиза в двора. Отива до къщичката. На прага седи Бабата и дреме. Той я бутва лекичко и тя се събужда./

ГАВРИЛЕСКУ: Добър вечер, аз съм Гаврилеску… Създадохте ми доста неприятности…

БАБАТА: Късно е. Няма никой… Ах, ти ли си бил, музикантът… Добре… Но остана само немкинята. Тя никога не спи.

ГАВРИЛЕСКУ / развълнуван/: Немкиня ли?

БАБАТА: Сто леи.

/Гаврилеску започва нервно да рови из джобовете си за портфейла. Изпуска го на земята./

ГАВРИЛЕСКУ: Моля, да ме извините. Не мога да си намеря портфейла. Много съм уморен. Беше един ужасен ден. Много, много странен ден… /Подава й парите./ Ето, вземете, сто леи, нали?

БАБАТА /поема банкнотата/: Мерси. Гледай сега да не се объркаш и да не се изгубиш. Тръгни направо по коридора и почукай на номер седем. Три пъти! И кажи: «Аз съм, изпраща ме Баба.» Разбра ли?

/Пауза. Затъмнение . Гаврилеску върви развълнуван, като брои вратите. Говори си сам на глас: «Гаврилеску, внимавай пак ще се объркаш, не тринайсет, не петнайсет, а седем! Номер седем! Тъй каза Баба, да преброиш седем врати!»

ГАВРИЛЕСКУ: Ах, ето го и номер седем. Ще почукам сега. /чука три пъти/.

ХИЛДЕГАРД: Моля, влезете.

ГАВРИЛЕСКУ /смутен/: Простете! Ах, госпожице! Сигурно съм сбъркал вратата… /след пауза/ Хилдегард! Хилдегард, ти ли си?! /Изпуска шапката си./

ХИЛДЕГАРД: Откога те чакам? Търсих те навсякъде…

ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Бях в бирарията… Ах, ако не бях с нея в бирарията, нямаше да се случи нищо… И ако имах пари у себе си… Но плати тя, Елза, и аз, разбираш ли, се почувствах задължен… А сега е късно, нали? Много е късно…

ХИЛДЕГАРД: Какво значение има? Хайде да тръгваме!

ГАВРИЛЕСКУ: Но аз вече нямам дом, нямам нищо. Беше ужасен ден…
Заприказвахме се с Мадам Войтинович и си забравих чантата с нотите…

ХИЛДЕГАРД: Ти винаги си бил разсеян, скъпи мой. Нищо, хайде да тръгваме.

ГАВРИЛЕСКУ: Но къде? Къде? Вкъщи се е настанил някой, забравих му името, някой, когото не познавам… И сега го няма. Заминал на курорт…

ХИЛДЕГАРД: Ела с мен. / Хваща го леко за ръката./

ГАВРИЛЕСКУ: Но аз нямам никакви пари. Тъкмо когато са увеличили цената на билетите за трамвая и дори са сменили парите…

ХИЛДЕГАРД: Ти си все същият. Все се страхуваш…

ГАВРИЛЕСКУ: От моите познати тук не е останил никой. Всички са напуснали Букурещ. Отишли на курорт или в провницията. И Мадам Войтинович, от която бих могъл да взема пари назаем. Казват, че била заминала за провинцията… Ах, шапката ми!

ХИЛДЕГАРД: Остави сега тази шапка… Няма да имаш повече нужда от нея. Дай ми ръката си.

ГАВРИЛЕСКУ: Но това е много хубава шапка. Почти нова е.

/Опитва се да освободи ръката си от ръката на Хилдегард./

ХИЛДЕГАРД: Ти наистина ли нищо не разбираш? Не разбираш ли какво се случи сега, преди малко? Наистина ли не разбираш?

ГАВРИЛЕСКУ: Страшно съм уморен. Извинете ме. Беше ужасен ден… Но сега като че ли се чувствам по- добре… Добре, да излезем…

/ Момичето го дръпва леко.
Двамата излизат от къщата./
СЦЕНА ЕДИНАДЕСЕТА.
ПОСЛЕДНА.

НА УЛИЦАТА.

/Навън ги очаква Файтонджията, задрямал в колата. Момичето го събужда.
После изтиква леко Гаврилеску пред себе си, да седне във файтона. След него сяда и тя./

ГАВРИЛЕСКУ: Да седнем във файтона. Я, файтонджията е заспал… Аз се заклевам пред теб, Хилдегард, давам честната си дума, че нямам и пукнат грош.

ФАЙТОНДЖИЯТА: Ах, бях задрямал, извинявайте! Накъде, госпожице, господине? И как да карам? Бавно или по-бързичко?

ХИЛДЕГАРД: Карай към гората, по оня, по-дългия път. И по-бавно. Не бързаме…

ФАЙТОНДЖИЯТА/ леко удря с камшика/: Ех, младост! Младост!

/Гаврилеску хваща Хилдегард за ръката. Отпуска глава върху възглавницата и гледа небето./

ГАВРИЛЕСКУ: Дай ми ръката си, Хилдегард! Така!… Хилдегард, знаеш ли, любима, нещо става с мен, но не знам точно какво. Ако не те бях чувал да говориш сега с Файтонджията, сигурно щях да си помисля, че просто сънувам…
Че всичко това не е истина, а само един сън… Да, сън, че наистина си тук…

ХИЛДЕГАРД /Обръща се към него и се усмихва/: Всички сънуваме, любими. Всички…
Винаги тъй започва.
Като в сън.
Да, винаги започва като в сън…
Като в сън…

Край