Интервю на Марко Марков

- Мухран Иванович, разкажете, ако обичате, как се ражда едно Ваше стихотворение?

- При мен всичко е поривът. Изведнъж, без каквато и да е подготовка изпадам в странно състояние. Думите стават необикновени, усещам ги почти физически: те възникват, подреждат се в съзнанието и очите ми, трептят там като капки дъжд върху жица, натежават и е нужен само лек полъх, за да се срутят върху листа. Тъй че аз предварително познавам всяко свое стихотворение, дори графиката му. Пиша винаги, щом в мен е светло и чисто, уютно. Фанатично вярвам в този миг, затова много рядко поправям стиховете си: схващам ги като живи и се боя да не им причиня болка.

- Кой е най-тежкия миг, час или ден във Вашата човешка и творческа биография?

- Ако поетът е истински поет, биографията му се състои само от такива мигове. Не може да бъде иначе - той отговаря за целия свят, който е така несъвършен. Поетът се стреми да го поправи и даже стремежът му вече е болка. Твърдо съм убеден, че поезията помага на човека да живее.

- Какво е според Вас мястото на поета и поезията в борбата за мир, против угрозата от една унищожителна трета световна война?

- Едва ли този въпрос се нуждае от отговор. Всяка фибра на поета е пропита с ненавист към войната. За каквото и да пише той - за небе или земя, за майка или любима - не престава да зове за мир: естественото състояние на човечеството.

- Какво е отношението Ви към критиката?

- Критиката ни е много, много слаба. Кой знае защо, критиците схващат поезията като състезание: или хвалят, или отричат. Те са на финиша, за тях са важни резултатите и класацията: няма вникване в същината на сътвореното - има хладно боравене с фактите. Истински за поезията може да напише само поет. Тогава се получава произведение на изкуството. Разбира се, критиците хвалят постовете, а не поетите. Това е противно, защото развращава читателската аудитория.

- На всяка крачка в Грузия съзирам преклонението на обикновения човек пред поезията. Откъде иде тази любов?

- Вероятно от древността, когато у нас поезията е била едва ли не единственото средство за общуване. Сега читателите са много, но, за съжаление, истинските ценители - твърде малко. Въпреки, че поетите на Грузия са буквално разтворени в народа си. Приемливо обяснение на това явление аз не мога да дам. Вярно е, че има поети, които понякога не разбират дори собствената си поезия, но те са една кола хора…

- Как се отнасяте Вие към фолклора?

- Зная го, обичам го, ценя го. Но не си позволявам посегателства спрямо него. Мъртвородени са стиховете на поетите, които се опитват да му подражават. Той е особено жилава материя и не търпи епигонството. Достоен е за преклонение, тъй като е велик пример за всеотдайно служене на род и Родина.

- Имало ли е случай, когато сте бил горд, че сте поет?

- В поета винаги пулсира една гордост - гордостта, че той като никой друг човек се чувства длъжник на народа си. А щом искате случай, заповядайте. Преди години научих, че в Тбилиси се разпространяват като апокрифна книжнина нечии анонимни стихове. Остро социални, казващи истината в очите. Научих още, че народът приписва авторството им на мене - пък аз даже не ги бях чел. Преизпълних се с гордост, защото разбрах, че народът ми вярва. Има ли по-голяма награда за твореца от това?…

- Понастоящем във Вашата велика Родина се говори много за преустройство в цялостния й живот. Как го приемате Вие?

- Няма преграда, която може да го спре, тъй като е дело на милиони хора, жадни за истина и съзидание, за справедливост и творчество. Все пак съществуват и такива, които ще се чувстват неудобно в свободата. Звучи странно, нали?… С други думи, предстои работа, а това винаги е на добре. Аз съм един от непечатаните преди поети. Дълго мълчах, но не се ожесточих. Сега сякаш се възстановявам след боледуване - и се радвам на изгрялото слънчице може би повече от другите.

- Нужен ли е според Вас Дон Кихот на съвременния свят?

- Разбира се. Аз виждам колко много е загубил от себе си човека до мен, а защо не и самия аз. Само той може да ни помогне да възвърнем детинската си чистота, величието на простотата си, вярата си в подвига, порива си към красотата, добротата и честността си. Защото само той притежава тези човешки качества.

- Какво мислите за преводаческото изкуство?

- В момента вие разговаряте с преводач, който не е особено добре разположен към…преводачите. Игра на думи? Не. Великолепието на едно стихотворение никога не може да бъде предадено както трябва на чуждия език: то е като да искаш от автора му да го напише отново и да очакваш същия резултат. Неизбежна е загубата на огромна част от неговата емоционална информация. Тогава? При положение, че мнозинството от хората не са полиглоти, той, преводачът е необходимото зло. Това налага и изискването да бъде перфектно честен и безукорно стриктен и към автора на превежданата творба, и към литературата, на която служи, и към собствената си литература. Най-накрая, но не на последно място той трябва да държи и на своето име.

- Вашето мнение за българската поезия?

- Преди години, когато съставях и превеждах антология на съвременната българска поезия, срещнах творци с високо гражданско чувство, достойни синове на героичен народ, безкористни рицари на изкуството. Оттогава всяка среща с тях е желана и предпочитана от мен. Особено добро впечатление ми направиха жените, тук бих могъл да изброя и имена: Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Станка Пенчева. Нежно и силно носят те небето на България върху крехките си рамене. Малко е да се каже, че обичам вашата поезия.

- Имате ли някакво пожелание към българските си читатели?

- Нека никога не забравят, че една ръка пише всяка крачка по пътя им към бъдното - ръката на поета.

1982 г.