Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

След обед, в най-голямата жега, ние - Летисия, Оланда и аз - изтичахме към железопътната линия. Измъкнахме се от къщи през бялата портичка, едва дочакали мама и леля Рут да идат да почиват. Мама и леля Рут не обичаха да мият съдовете, просто не понасяха това занимание, особено когато ние с Оланда бяхме изтрили чиниите. А ние се кискахме над техните безкрайни спорове, нарочно изтървахме лъжичките на масата в тази полутъмна кухня, където се утаяваше миризмата на мазнина и настойчиво, утробно мяукаше Хосе, и където, като правило, всичко завършваше с бурни свади и всеобщо безредие.

Оланда, как умееше тя да самисля скандали! Можеше нарочно да събори чистата чаша в мивката, пълна с мръсна вода или изведнъж, на пръв поглед случайно, да забележи, че съседите имат не една, а две слугини. Аз действах по-иначе, можех с тайно злорадство да кажа на леля Рут, че за нея е по-добре да плакне съдовете, а не да си хаби всеки ден ръцете с триенето на тенджери. Нашата майка, разбира се, не се докосваше до тенджерите, ето защо аз, направо казано, ги настройвах една срещу друга - моля, ето, разберете се сами кой какво ще прави в къщи. Когато те двете съвсем ни дотягаха със своите спорове и вечни разправии, ние от злоба правехме Бог знае какво, можехме да се решим на всякаква дързост, бих казала, на героична крачка. Можех да вземем и да полеем от горещия чайник стария Хосе. Казват, че попареният котарак и от студената вода се бои, а пък нашият винаги се въртеше около готварската печка, направо настояваше - плиснете ме с вряла водичка. Нека не е била сто градуса, а по-малко, доста по-малко, а с котарака нищо страшно - жив и здрав - а в къщи ужас - невъобразими викове, венец на които беше знаменитият си бемол на леля Рут. Мама хукваше да търси пръчка, ние с Оланда офейквахме да се скрием в галерията и да се сврем в далечната стая, където ни чакаше Летисия, тя там се зачиташе с часове - за наше удивление в Понсон дю Терайл (френски писател, автор на многобройни романи за Рокамбол. бел. прев.). Мама тичаше след нас едва ли не до самата врата, но по пътя желанието й да ни напердаши минаваше. Като й дотягаше да слуша как ние, залостили се вътре, молехме с театрална мъка за прошка, тя си тръгваше, извиквайки все едно и също:

 - Ама и негодници! Ще свършите на улицата!

 Нашите патила свършваха там, при насипа на железопътната линия, където ние изтичвахме, щом в къщи се въдворяваше тишина и даже котаракът, разпънал се в сянката на миризливия лимон, заспиваше под монотонното жужене на пчелите. Тихичко отваряхме бялата портичка и, едва дочакали да се затвори зад нас, самият вятър, самата свобода ни подхващаше и като че ли безтегловни, се хвърляхме напред. С бяг излитахме на железопътния насип и оттук, смълчани, оглеждахме нашето царство.

 За нас то наистина си беше истинско царство. То беше там, където железопътната линия  се извиваше на дъга и почти се допираше до задния двор на къщата ни. А в това царство - две релси, чакъл, жалка тревица, нелепа сред натрошените камъни и малките отломки гранит, в които като брилянти блестяха кварц, фелдшпати и слюда. Без да бързаме, предпазливо - не се страхувахме от влака, а от домашните ни, които можеха да ни видят във всяка минута - ние лягахме на релсите и право в лицето ни удряше огънят на нагретите камъни. А изправили се, ние бързо се обръщахме към реката, от която ни облъхваше влажен горещ вятър, от който се изпотяваха не само бузите, но и ушите ни. Изтичвахме долу, отново се изкатервахме по насипа, и така много пъти - от сухия зной в  пъкъла, пропит с влага. Харесваше ни да притискаме длани към разгорещените ни лица и да чувстваме как по телата ни се стича пот на ручейчета. А пред очите ни - ту траверси, ту река, наистина, парченце от реката, с цвета на кафе с мляко.

След това, избягали от насипа, се настанявахме във влажната сянка на върбите, прикрити до каменния зид на градината ни, където излизаше заветната портичка. Тук, под върбите, беше столицата на нашето царство, вълшебният град, светая светих на игрите ни. Игрите измисляше Летисия, най-щастливата от нас. Тя живееше като в приказка, с нас - никакво сравнение! Тя не търкаше съдове, не застилаше постелята си, цял ден можеше да вае фигурки или да чете, на нея всичко й се разрешаваше, даже, ако поиска,  да остава до късно с възрастните. А и само това ли? А отделната стая? А сладкото? И колко още такива благини и привилегии! Летисия, разбира се, се беше научила да се ползва от положението си. Тя стана главната не само в нашите игри, но и въобще в царството ни. А ние? Ние й се подчинявахме безпрекословно, даже с удоволствие. Може би работата беше в мамините наставления? Тя от сутрин до вечер ни учеше как трябва да се държим с Летисия. А може би просто обичахме своята сестричка и не ни пречеше, че тя командва навсякъде и всичко. Видът на Летисия съвсем не подхождаше за командир.Тя беше най-ниска от всички и ужасно мършава. Оланда също беше слаба, а и аз тежах не повече от петдесет килограма, но Летисия беше по особен начин мършава - кожа и кости, а шията и ушите й едни такива безкръвни. Навярно това беше от болестта й, имаше болен гръбнак. Тя въобще не можеше да си обръща главата и приличаше на дъската за гладене, обвита с бяла платно, която стоеше в кухнята на съседите. Истинска дъска за гладене, а ни въртеше както й хрумне!

С какво злорадство си представях какво ще стане у дома, когато мама и леля узнаят накрая за нашата главна игра. Припадъкът и пискливия си бемол на леля Рут -това едно на ръка. След това идват воплите за погубения живот и напразните жертви, после упреците в неблагодарност, че и целия списък с наказания, които ние, разбира се, напълно заслужаваме. И, разбира се, отново познатото: “Мерзавки! Ще свършите на улицата!” А какво й е лошо на улицата, кое в нея е страшното - никой не ни казваше.

 Преди началото на играта Летисия ни караше да теглим жребий. Ние ту отгатвахме в коя ръка е камъчето, ту брояхме до двадесет и едно, ту нещо друго. Броейки до двадесет и едно, решавахме, че не сме три, а пет или шест. Ако излезеше някое от въображаемите момичета, всичко започваше отначало, докато двадесет и първата не се окажеше някоя от нас. Едва след това ние с Оланда премествахме тежкия камък, под който в ямичката седеше кутийката с нашите украшения. Ако загуби, да кажем, Оланда, и ние с Летисия и избираме украшения по наш вкус. Ние, между другото, играехме две игри. Едната се казваше “Статуи”, а другата - “Живи картинки”. При втората главното не бяха накитите, а изражението на лицата, верният жест. Ето, например, “Завист” - значи, че трябва да се озъбиш и да стиснеш ръце така, че пръстите ти да побелеят от напрежение. “Милосърдие”? Моля - ангелско личице, очите в небето и нещо в протегнатите ръце - парцалче, клонка върба, топка,  някакъв подарък за сиротинчето. Най-просто беше да се изобрази “Срам” или “Страх”. “Злоба” или там “Ревност” ни се удаваха трудно. Украшенията влизаха в работа, когато правехме статуи. Тук имаше повече простор за фантазията. Надълго обсъждахме всяка дреболия, за да се получи по-интересно.

По нашите правила самата “статуя” нямаше право да избира за себе си дори лентичка. Само двете решаваха как да я накичат и, вече в зависимост от украсата, тя решаваше какво ще изобразява. Тази игра си имаше своите хитрости - случваше се да натрупаме върху жертвата Бог знае какво, така, че нищо да не се получи. Понякога “статуята” я спасяваше интуицията, изобретателността, но по-често нещата завършваха с пълен провал. Когато играехме на “Живи картинки” - всичко вървеше гладко, никакво сърдене и обиди. Това, за което разказвам, започна отдавна-отдавна, но как се промени всичко от този ден, когато от прозореца на вагона излетя първата бележка. Въобще, ако нямахме зрители, скоро щеше да ни доскучае от всички тези статуи и картинки. Най-важното беше, че на всеки, който спечели, му се полагаше да се накити на самия насип и да дочака в своята премяна влага от Тигре, който точно в два часа и осем минути минаваше край къщата ни. Влакът прелиташе с голяма скорост и ние не се притеснявахме от пътниците, които почти не различавахме в мяркащите се прозорчета. Наистина, с времето очите привикваха към мяркането и ние вече знаехме, че някой чака среща с нас. Един сивокос сеньор с рогови очила всеки път се надвесваше из прозореца и, размахвайки кърпичка, поздравяваше поредната ни измислица. А хлапаците, връщащи се от училище на стъпалата на вагона, се държаха различно. Едни викаха нещо, други мълчаха и сериозно гледаха към нас. Всъщност тази, на която се падаше да е статуя или жива картинка, не можеше да види това: Тя, горката, не биваше да помръдва докато преминава влакът. Затова пък ние под върбата следяхме пътниците, мъчехме се да разберем какво впечатление е направила нашата героиня. И ето че във вторник от втория вагон излетя съдбовната бележка. Тя падна около Оланда, изобразяваща “Злорадство” и отлетя право при моите крака. Към записката, сгъната на четири, беше привързана гайка. И с търпелив мъжки почерк някой беше написал: “Изглеждате красиво. Аз пътувам във втория вагон, до третия прозорец. Ариел Б.”. Щом като бележката е с гайка, помислихме си ние, значи той иска да я прочетем. Странно, че при това тя е толкова сдържана. Независимо от това, изпаднахме в бурен възторг и веднага хвърлихме жребий на коя се пада. Спечелих аз! На другия ден на никой не му се искаше да стои на насипа, всяка мечтаеше да зърне този Ариел. И все пак, след като поразмислихме, решихме, че не трябва изведнъж да прекратяваме играта - Ариел ще възприеме това превратно. Този път камъчето изтегли Летисия. Страшно се зарадвахме, защото на Летисия, горкичката, по-добре от всички ни й се удаваше да изобразява статуя. Тя ще застине в някаква поза и не забелязваш, че е саката, но главното беше, че във всяка една нейна поза, във всяко извъртане имаше особено благородство и красота. Тя най-често изобразяваше “Великодушие”, “Милосърдие”, “Смирение”, “Саможертва”… Ако й се случеше да бъде статуя, тя повече се стремеше да прилича на Венера, която украсяваше нашата гостна и която леля Рут упорито наричаше Венера Силоска… В този ден дълго обсъждахме премяната на Летисия, за да сразим окончателно този Ариел. Летисия беше с къса рокля без ръкави и ние й измайсторихме от парче зелен бархет нещо като туника, а на главата й надянахме венче от върбови клонки. И тя изведнъж заприлича на някоя гръцка богиня. Летисия ни показа каква поза си е измислила и ние решихме, че е по-добре да излезем заедно при влака и да приветстваме Ариел красиво и достойно.

 Летисия беше необикновено добра, тя не помръдна, докато дългият влак се изнизваше покрай нас. Отметнала назад глава, с ръце, притиснати към тялото, с нейната туника, при това зелена - истинска Венера Милоска. Изведнъж видяхме в третия прозорец светлокос младеж и когато му помахахме, той се разля в усмивка. Влакът светкавично го отнесе, а докъм пет часа ние все още спорехме - какъв цвят беше тъмното му сако, какъв оттенък имаше червената му вратовръзка и въобще - симпатичен ли беше или обратното - противен. В четвъртък -  аз изобразявах “Униние” - получихме нова бележка: “Много ми харесвате и трите. Ариел Б.”. После той всеки път се надвесваше през прозореца и весело усмихнат ни махаше с ръка. Стигнахме до извода, че той е на не повече от осемнадесет (макар всяка от нас да разбираше, че не е на повече от шестнадесет) и че всеки ден се връщаше от английския колеж. Относно колежа - никакви съмнения: не можеше нашият Ариел да учи в обикновено училище! По всичко си личеше кой е и откъде е!

Три дни поред - случва се и такъв късмет! - побеждаваше Оланда. При нея “Разочарование” се получи блестящо, още по-добре “Корист”, а за статуята й на балерина просто няма думи… И, виж ти, дори опита да стои на едно място, докато премине целият влак. Накрая дойде и моят ред и ето, аз изобразявам “Ужас”, а от прозореца лети бележка. Не разбрахме изведнъж смисъла й: “Най-хубавата от вас е застиналата”. Летисия по-късно от нас се досети какво е това - за нея, и, изчервила се, се дръпна настрани. Ние с Оланда, което си е истина, страшно се озлобихме. Какъв глупак е този Ариел! Кой му е позволил да напише това за нашата Летисия, защото да обидиш нея е сравнително просто. Литисия, нашият ангел, носеше тежък кръст, а тук една глупашка бележка… Тя беше приела, че е за нея, значи разбрала е, че става дума за нея. По пътя към къщи почти не разговаряхме, а вечерта се  пръснахме по стаите. На вечеря Летисия беше много оживена, очите й блестяха и мама на два-три пъти тържествуващо погледна към леля Рут - ето, моля, какви прекрасни резултати, момичето е неузнаваемо! През тези дни на Летисия започнаха да й дават ново лекарство.

Преди да заспим ние с Оланда дълго умувахме и гадахме какво ще стане по-нататък. Нас, в края на краищата, не ни засягаше чак толкова мнението на Ариел. Какво пък, през прозореца на вагона той беше видял това, което е смогнал. Но ето Летисия, тя твърде злоупотребява с положението си, знаейки, че ние нищо няма да кажем, защото във всяко семейство, където има човек с физически недостатък, и при това човек самолюбив, всичко, започвайки с него самият, се премълчава, все едно нищо не се е видяло. С една дума, дават си вид, че не знаят за него нищо, което той отдавна е разбрал за себе си. Именно затова и Летисия си присвои бележката и така предизвикателно се веселеше на масата. А това е вече прекалено! Призори отново ме измъчваха кошмари. Присъни ми се, че бродя по сливащите се релси на огромен железопътен възел, слещу мен летят червените огньове на локомотивите и аз в ужас гадая - отдясно или отляво ще дойде композицията, а после примирам от страх, защото екстресът идва зад гърба ми. Но повече от всичко ме плаши, че няма да преместят стрелките навреме и някакъв влак ще ме премаже… Когато се събудих аз мигом забравих за съня си, защото на Летисия й стана толкова зле, че не можа дори да се облече без наша помощ. Изглежда Летисия дълбоко в душата си се укоряваше за случилото се вчера, и ние бяхме нежни с нея, самото съпричастие, самото внимание - хайде, почини си, постой в къщи, почети. Тя не възразяваше, дойде да закуси с нас, а на възрастните каза, че й е много по-добре и че гърбът почти не я боли. При това напрегнато гледаше ту към мен, ту към Оланда.

В този ден спечелих аз, но не знам защо и за какво отстъпих своето място на Летисия. Отстъпих го - и това е, без каквито и да са излишни думи: защо именно на нея той отдава предпочитанието си, нека се любува, докато му дотегне… Летисия игра само “статуя” и ние, без да се наговаряме, решихме да й подберем нещо по-просто, на нея й е така трудно, горкичката… Тя реши, че ще бъде китайска принцеса. Това обаче е от лесно по-лесно - слага ръка на гърдите си, притваря срамежливо очи, както се полага на китайските принцеси и това е. Едва показал се нашият влак и Оланда се извъртя и обърна гръб към него, а аз, аз видях всичко. Видях, че Ариел гледаше само към Летисия, той не откъсваше очи от нея, докато влакът не се скри зад завоя. Летисия, застинала в позата на китайска принцеса, не можеше и да предположи как той я гледаше. Но когато се спусна при нас, под върбата, разбрахме, че тя знае и че й се иска да стои и и да стои в премяната си на принцеса цялата вечер и цялата нощ непрекъснато.

 В сряда жребий теглихме само двете с Оланда, така реши Летеисия и от нейна страна беше справедливо. Оланда - виж ти късметлийка! - пак спечели, но писмото на Ариел падна в моите крака. В първия миг мислех да дам писмото на Летисия, но после премислих. Защо пък да съм длъжна така да се постилам пред нея? Откъде накъде? Ариел беше написал, че иска да поговори с нас и че на следващия ден ще дойде при нас направо по траверсите от съседната гара. Малко е да се каже, че почеркът беше отвратителен, но пък краят на бележката беше много мил: “Сърдечен привет на трите статуи! Ариел Б.”. Не подпис, а някакви кривулици, но все пак в тях имаше нещо особено.

 Прочетох посланието на глас, но двете като че ли бяха онемели! Помислете си, такова събитие, а те мълчат, сякаш не разбират, че трябва предварително да обсъдим всичко, защото ако за Ариел узнаят в къщи или още по лошо: тези конски мухи ни проследят - нищо добро не ни чака! Не разбирах защо всичко правехме в мълчание. Мълчаливо свалихме одеждите на Летисия, мълчаливо сложихме всички украшения в кошничката и мълчаливо, почти без да се гледаме, стигнахме до бялата портичка.

Леля Рут ни нареди да окъпем Хосе и взе със себе си Летисия - време й беше да си пие лекарството. А ние, останали двете, можахме най-накрая да продумаме. Какво чудо - при нас ще дойде Ариел, сега ние имаме познато момче, истинско, не можеш да го сравниш с братовчеда Тито, такъв глупак, който и досега си играе на войници и мечтае за първото причастие. Така се вълнувахме в очакване на тази среща, че на котарака, бедничкият, му се наложи да изтърпи Бог знае какво. Не аз, разбира се, а решителната Оланда, ето кой първи заговори за Летисия. На мен мозъкът ми се пръскаше: от една срана, просто ужас, ако Ариел научи истината, а от друга - нека всичко да се разкрие изведнъж, в края на краищата никой не е длъжен да си проваля съдбата заради другите. Но как да направим, че Летисия да не страда? Ето, тя и без това е страдалка, а ето че всичко се струпва изведнъж - и новото лекарство, и цялата тази история…

Вечерта мама не знаеше какво да мисли - ние почти не разговаряхме. Какво става? Може би мишките са ви изгризали езиците? Тя поглеждаше знаменателно леля Рут и двете навярно решиха, че силно сме се провинили в нещо и сега ни мъчи съвестта. Летисия, едва докоснала се до храната, каза, че не се чувства добре, че ще се прибере и ще чете “Рокамбол”. Накараха Оланда да я придружи, тя се съгласи, но някак неохотно, аз се залових за бродерията - така се случва с мен в минути на особено вълнение. Един-два пъти понечих да стана и да погледна какво става там, в стаята на Летисия и защо Оланда се забави. Накрая тя се появи и с многозначителен вид седна до мен, очаквайки, че мама и леля Рут ще я изгонят от масата. “Той никога няма да дойде - прошепна ми Оланда, когато останахме сами. - Ето това писмо тя поиска да му предадем, ако той попита за нея”. За по-голяма убедителност Оланда отвори джобчето на блузката си и ми показа светлолилав плик. Скоро ни наредиха да изтрием съдовете, а после си легнахме да спим и заспахме като убити - уморили се бяхме от всичките вълнения и от Хосе, който не понасяше къпането.

 На другия ден мен ме изпратиха на пазар и цялата сутрин не видях Летисия, която се криеше в стаята си. Преди обяда успях да я зърна за минутка - тя седеше, опряна на възглавници, до прозореца и до нея - деветото томче на “Рокамбол”. Летисия изглеждаше съвсем зле, но когато ме видя весело се разсмя и започна да ми разказва какъв забавен сън й се е присънил и как смешно се блъскала в стъклото глупавата оса. Аз смънках, че ми е обидно да ида без нея да нашата върба, но думите ми излизаха трудно. “Ако искаш, ще кажем на Ариел, че си болна”. А тя отряза: “Не!” Тогава започнах да я уговарям, настина, не чак толкова искрено, да дойде с нас и дори се осмелих да кажа, че няма от какво да се страхува и че истинското чувство не знае претради. Даже припомних няколко красиви и високопарни фрази, които бяхме чели в “Съкровищницата на младостта”. Но колкото по-нататък отивах, толкова по-трудно ми беше да говоря, защото Летисия упорито мълчеше, разтлеждайки нещо през прозореца. Струваше ми се, че тя ей сега ще заплаче. Накрая не издържах  и изведнъж си спомних, ах, че мама напразно ме чака. И изскочих през вратата. Обедът се проточи цяла вечност. На Оланда й дотегна от леля Рут за мазното петно на покривката… Не помня как изтрихме тиганите и как дотичахме до бялата портичка. Затова пък помня, че до заветната върба ние, без сянка на ревност една към друга, се прегърнахме, едва ли не плачейки от радост. Оланда се вълнуваше ще можем ли да разкаже за себе си както трябва, ще направим ли добро впечатление на Ариел. Момчетата от горните класове обикновено презират момичета, които току-що са завършили прогимназията, те, моля ви се, умеят единствено да си играят с парцалчета и нищо повече. Точно в два часа и осем минути се появи влакът и Ариел радостно ни махаше с ръце, а в отговор вместо ярка кърпичка излетя нашето “Добре дошъл!”. Не мина и половин час и видяхме Ариел, който се спускаше към нас от насипа. Беше облечен в сиво и много по-висок, отколкото си го представяхме. Не  си спомням как започна разговорът ни. Ариел с труд подбираше думите и явно се стесняваше. Кой би си го помислил! След такива бележки, след решението да дойде при нас! Стеснително похвали нашите “статуи”, поинтересува се как се казваме, а после попита защо сме само двете. Оланда каза, че Летисия не е могла да дойде. А той: “Много жалко! Много жалко!” И още: “Какво красиво име - Летисия!” После започна подробно да ни разказва за промишленото училище - ето ти и английски колеж! - и ни помоли да му покажем накитите си. Оланда отмести камъка и пред нас се показа цялото ни богатство. Той, според мен, с искрен интерес разглеждаше украшенията, а понякога, държейки в ръка някое от тях, замислено казваше: “Тази дреха я обличаше Летисия” или “Това беше на източната принцеса” - така той кръсти нашата китайска принцеса. Ние седяхме в сянката на върбата и макар че лицето му изразяваше задоволство, ни слушаше разсеяно - усещаше се, че само доброто възпитание го спира да не стане и да не си тръгне. Два-три пъти, когато разговорът почти беше замрял, Оранда обръщаше към мен разтревожените си очи. На нас двете ни беше зле, та няма накъде, искаше ни се по-скоро всичко да свърши, искаше ни се вкъщи. Какво го беше прихванало да се запознава с нас! Ариел отново попита за здравето на Летисия, но Оланда, вперила поглед в мен, отвърна: “Тя не можа да дойде”. И толкова, а аз така се надявах, че тя ще каже истината… Ариел драскаше с пръчица геометрични фигурки по земята, макар бегло да поглеждаше към бялата портичка. Всичко беше от ясно по-ясно. Така че аз много се зарадвах, когато Оланда извади накрая лилавия плик и го подаде на Ариел. Той замря, а после, когато му обяснихме, че е от Летисия, стана пурпурен и го скри в джоба си, не искайки, очевидно, да го чете пред нас. Накрая стана изведнъж и каза: “Какво пък, радвам се на запознанството ни”. Но ръката му беше отпусната, даже неприятна и ние едва издържахме всичко да свърши по-скоро, макар после да говорихме за сивите му очи, за усмивката му, необикновено и много тъжна. Още повече ни порази как накрая той каза: “Простете и прощавайте!” През живота си не бяхме чували такива думи и това прозвуча така красиво, така трогателно, като стихове. Когато разказвахме всичко на Летисия - тя ни чакаше под лимоновото дръвче в градината - много ми се искаше да попитам какво беше написано в писмото й, защото тя го беше запечатала, преди да го даде на Оланда, но с една дума, не посмях, ние започнахме една след друга да хвалим Ариел и много се възхищавахме от това, че той така разпитваше за нея. Разбира се, хитрувахме, защото всяка разбираше, че всичко се е получило някак странно - и много хубаво, и много лошо. Летисия като че ли се чувстваше щастлива и в същото време едва сдържаше сълзите си. В ккрая на краищата позорно се измъкнахме от нея, опровдавайки се с леля Рут - тя от кое време ни чака! А бедната Летисия остана да седи под лимоновото дръвче сред жужащите оси.

Когато заспивахме, Оланда ми каза: ” Ще видиш, че утре е краят на нашата игра!” Тя грешеше, макар и не много: на другия ден, на обяда, когато поднесоха десерта, Летисия внимателно ни даде знак. Ние просто онемяхме, къде ти, озлобяхме - все пак трябва да има съвест! Но така или иначе, след като съдовете бяха измити, се срещнахме с Летисия при портичката и трите побягнахме към железопътната линия. А там, при върбата - онемяхме! - Летисия, вгледана в нас, започна мълчаливо да вади от джоба си мамината огърлица, всичките й пръстени и знаменития пръстен с рубин - гордостта на леля Рут. Ужас! Ако тези отровни гъби ни следят - а това може да стане - те веднага ще кажат на мама, че сме измъкнали от къщи семейните скъпоценности и мама просто ще ни убие! Но на Летисия и окото й не мигваше, каза, че ако се случи нещо, сама ще отговаря, а после, забила поглед в земята, глухо проговори: “Днес аз ще бъда статуя, става ли?” Изведнъж ни обзе жал за Летисия, поиска ни се да я приласкаем, да й угодим, но въпреки това оставаха следите на зла досада. Избрахме за Летисия най-хубавите украшения - паунови пера, маншона, който отдалече напомняше полярна лисица и розовия воал, който тя нави на главата си като тюрбан. Всичко това великолепно се съчетаваше със скъпоценните камъни. Летисия мълчеше, навярно обмисляйки каква да бъде нейната “статуя”. Когато се появи влакът, тя, без да бърза, се изкачи на насипа и всичките скъпоценности изведнъж заблестяха на слънцето. После тя рязко вдигна ръце нагоре като че ли да изобрази жива картина, а не статуя. Отметна глава назад (единственото, което на нея, бедничката, й беше възможно) и така силно се преви, че ни стана страшно. Но каква прекрасна статуя се получи! Чудо! Ние даже не веднага си спомнихме за Ариел, който, надвесен от прозореца, гледаше Летисия, гледаше само нея, без да вижда нас двете, без да вижда нищо наоколо. Гледа, докато влакът не се скри зад завоя. Не знам защо като че ли някой ни блъсна, затичахме към Летисия - тя стоеше със затворени очи и по лицето й се стичаха огромни сълзи. Тихичко, без каквато и да е злоба, Летисия отблъсна ръцете ни и се спусна надолу. Ние с Оланда й помогнахме да свали всички скъпоценности и после, когато тя си отиде, за последен път сложихме в кошничката любимите й украшения. Не си струваше да гадаем какво ни чака и все пак на сутринта като упоени изтичахме до върбата, едва доизслушали леля Рут, която най-строго ни заповяда да не шумим и да не безпокоим Летисия - тя, бедничката, се е разболяла и не е ставала от леглото. Когато край нас прелетя влакът, не видяхме никого на празното прозорче на втория вагон. Усмихнахме се къде с облекчение, къде със злоба. А нашият Ариел -  знаехме това! - тихо седеше на противоположната страна и гледаше жълтата река със сивите си очи.