С ЛЮБОВ КЪМ РОДНАТА ЗЕМЯ

Венедикт Станцев

превод: Литературен свят

Когато работниците от библиотека „В. Г. Белински” ми предложиха да напиша за писателя Иван Акулов, веднага нахлуха хубави спомени. Ето, седим с него в тесния редакторски кабинет на сп. „Уралски ловец”, което той ръководи десет-единадесет години, а по-точно - от 1966 г. до 1975-та. Има за какво да си поговорим. Връстници сме, и двамата сме вкусили от фронтовите храбрости от самото им начало. Иван Иванович е изминал пътя от войник до командир на батальон, два пъти е бил раняван. И той, и аз сме завършили войната в Източна Прусия. И произходът ни е един - селски. Той говори бързо, жестикулира. За своето село Уросово, в Свердловска област: „В това село съм роден на 9 септември 1922 г.” - за минута замлъква, после замислено продължава: „И земята ми е мила, и хората също- работни, сърдечни”…

Завърнал се от фронта, Иван Иванович започва да пише. Не за войната, а за земляците си - с любов и възхищение. И самата истина. Такъв е характерът му: без истината ни крачка. Достатъчно е да се препрочетат първите му разкази, за да се убедим в това. Но особено дълбоко Иван Акулов прониква в живота и труда на уралските земеделци в многоплановия роман “Във вечен дълг”. Влага цялата си душа при изобразяването на трудолюбивите си земляци; душа, окрилена от строгата си любов към тях и към нелеките им съдби.

А после - през 1966 г. излезе романът му “Кръщение”. Той е вече за войната. Героите на романа са високо нравствени хора , отдаващи всичките си сили и живота си за Отечеството. Но авторът и тук е верен на суровата истина. Баталните сцени са показани в цялата им жестокост: кърваво и в изстъпление, до последен дъх. За победата над коварния и ненавистен враг. И макар че събитията в книгата завършват с пролетта на 1942 г., читателят дълбоко вярва в победата ни. Тя, победата, живее във всеки ред на романа.

Особено ми се иска да кажа за романа „Касиян Студеният”. Той е пак за селячеството. Иван Акулов до смъртта си се вълнува от селската тема. С цялото си сърце преживява всичко онова, което по волята на „върховете” става с руското село. И досега ние не можем да измъкнем селячеството от пропастта, в която го блъснаха. В романа всичко това е описано талантливо, живо, с безпокойство и душевна болка. Книгата като че ли вика към цяла Русия: без селския праведен труд и селския хляб страната няма да се измъкне от тежкото положение, в което е попаднала.

Вика с пълен глас. Роман пророчески. Но както е известно, не са чувани пророците в Отечеството ни…

През 1980 г. Иван Акулов бе удостоен за високо талантливото си творчество с Държавната награда на Русия  „А. М. Горки”. Последните си години той живя в столицата. Беше ли писателят щастлив там, не мога да кажа с точност. Но при редките ни срещи в Москва, ми се струваше, че не много. Може би от военните несгоди, преживени  по-рано, сърцето му спря. И, може би, и от мъка по родния Урал. Мисля, че така беше.

През 2002 г. Иван Иванович Акулов, забележителният писател и човек, щеше да навърши осемдесет. Да съхрани Бог паметта за него.


сп. „Молоко”, 2002