Рудолф Баландин

превод: Литературен свят

Гроб кървав чака ме. Без знак,
гроб кървав, без молитва и без кръст,
на див, заливан от вълните бряг
под мрачен свод; покой околовръст.
(превод: Василка Хинкова)

                        Лермонтов, 1831

На 5 (27) юли 1841 г. между 6 и 7 часа вечерта в подножието на Машук се състоял дуел между майора в оставка Николай Соломонович Мартинов и поручик Михаил Юриевич Лермонтов. Последният бил убит. Обстоятелствата на свадата и двубоя и досега не са напълно изяснени. Била създадена следствена комисия. Ординаторът на Пятигорската военна болница И. Е. Барклай де Толи - далечен роднина на знаменития генерал-фелдмаршал - огледал тялото и съставил съответното заключение.
«При огледа се оказа - писал той - че куршумът от пистолета, попадайки в дясната страна по-долу от последното ребро, при срастването на ребрата с хрущяла, пробил белия дроб, издигайки се нагоре, излязъл между петото и шестото ребро от лявата страна и при излизането порязал меките части на лявото рамо; от която рана поручик Лермонтов умрял веднага на мястото на дуела» Документът бил заверен с печат, отбелязана датата 17 юли и подписан от доктора и двама следователи. Имало и друго свидетелство на същия лекар, отчасти различаващо се от първото. Според лермонтоведа, кандидата на медицинските науки Б. А. Нахапетов: «Съставените от Барклай де Толи две съдебно-медицински заключения за смъртта на М. Ю. Лермонтов не съответствали напълно на „Наставления за лекарите при съдебния оглед и аутопсиране на мъртви тела”, издадено от Медицинския съвет през 1829 г. Освен това, различавайки се по съдържание, те станали повод за появата на спорове около някои обстоятелства на дуела на Лермонтов и Мартинов».
Работата тук не е само в тези противоречия и недоизпипани неща. И четиримата свидетели на трагедията - М. П. Глебов, А. И. Василчиков, А. А. Столипин (Монго) и С. С. Трубецкой - много кратко и объркано съобщили за развоя на дуела. Или запазили мълчание. Например не е известно дори произвел ли е свой изстрел (във въздуха) Лермонтов, кой на кого е бил секундант: в един случай Глебов нарича себе си секундант на Лермонтов, в друг - на Мартинов; ролите на Трубецкой и Столипин изобщо са неясни.

ВЕРСИИ

Не е учудващо, че веднага след дуела се появили слухове, че той се е водил не по правилата, а причините за него, всъщност, липсвали. Нещо повече, в съветско време било изказано фантастично на пръв поглед предположение: великият поет е застрелян от някой неизвестен. Той уж се криел в храстите на скалата, разположена над площадката, където станал дуелът.
Ясно е, че такова престъпление би могло да се извърши и да остане неразкрито само ако е санкционирано от висшите чинове на държавата, тайната полиция или дори самия Николай I. Основанието: ненавистта към поета от онези, които той заклеймил в стихотворението си «Смъртта на поета»: «Надменни потомци, на известни с подлост прославени бащи», «на Свободата, Гения и Славата палачи». Уликите: странната смъртоносна рана върху тялото на Лермонтов, под ъгъл около 35° към хоризонта.
Освен всичко останало, странно впечатление прави въпросът, зададен на Мартинов по време на съда: «Нямаше ли вашата страна или секундантите намерения за лишаване от живот на Лермонтов с противоположни на общата ви цел мерки?» Явно, съществували са убедителни доводи да се предполага, че правилата на дуела са били сериозно нарушени. Накрая, подозрителна история се случила с присъдата на съда. В съответствие със «Свода на военните постановления» Мартинов, Глебов и Василчиков били осъдени на «лишаване от чин и права върху имуществото». Но военното началство сметнало за необходимо да смекчи наказанието: Мартинов бил лишен от «чин, ордени и да служи войник до пенсия без лишаване от дворянско достойнство», а Василчиков и Глебов «били преместени от гвардията в армията със същия чин». Царят кой знае защо решил, че и това наказание е твърде сурово и разпоредил: «Майор Мартинов да се затвори в Киевската крепост на хауптвахта за три месеца и да се предаде на църковно покаяние. А на титулярния съветник княз Василчиков и корнет Глебов да се прости, на първия поради заслугите на баща му, а на втория поради получена тежка рана». Създава се впечатлението, че Николай I ни най-малко не се огорчил от гибелта на храбрия боен офицер и гениален поет, може би дори останал от това напълно удовлетворен. А му било доложено, че никой не е чувал каквито и да са шеги, оскърбителни за Мартинов: причина за смъртоносния дуел не е имало.
Наистина, изказвала се мисълта, че уж Лермонтов сам търсел смъртта, лекомислено рискувал, изкушавайки съдбата. Неслучайно той, според рапорта на непосредствения му началник, «навсякъде първи се подлагаше на изстрелите на хищниците» (ставало дума, както се изразявали тогава, за «хищните планинци от Кавказ»).

ПРЕДЧУВСТВИЯ

И така, търсел ли е Михаил Юриевич смъртта? Допустимо ли е да смята дуелът му с Мартинов за самоубийство от «чужда ръка», умишлен риск на уморения и разочарован от живота човек?

В 1840 г. той написал «Завещание»:

Пред тебе искам, братко мил,
да се изплача аз:
сам виждаш, че е наближил
последният ми час!
…

А някой пита ли за мен -
какъвто да е той, -
кажи му, че съм бил ранен
с куршум във смъртен бой…

(превод: Григор Ленков)

Но в текста на стихотворението няма и намек за стремеж към смъртта. А и става дума за военни действия:

Че паднал съм за царя с чест,
че лош е всеки лекар днес
и че поклон изпращам днес
по теб на края бащин.

(превод: Григор Ленков)

Едва по-късно, в годината на смъртта си, той ще напише мрачното произведение «Любовта на мъртвеца»:

Във хладната земя погребан
съм вече аз,
но чувствам се така обсебен
от свойта страст.

(превод: Иван Теофилов)

Макар че в този случай Лермонтов не бил оригинален и по своему развивал темата от стихотворение на френския поет Алфонс Кар «Влюбеният мъртвец».
Малко преди гибелта си Михаил Юриевич написал в албума на графиня Ростопчина:

От страх раздяла помежду ни
навеки да не връхлети,
аз от предателските думи
укрих напразните мечти…

(превод: Александър Миланов)

И тук той не казал и дума за жажда за смърт или поне за равнодушието си към нея. Напротив, усеща се тъга, печал. По спомените на графинята: «На Лермонтов не му се пътуваше много. Той имаше различни лоши предчувствия». Или друго нейно свидетелство: «Лермонтов все говореше за очакващата го скорошна смърт».
Не трябва да се забравя, че всичко това било написано вече след гибелта на поета.
Естествено, Ростопчина с напълно разбираемо пристрастие подчертавала лошите предчувствия на Лермонтов. Но да обърнем внимание, че «не му се искало да пътува»! Следователно версията за неговият стремеж към смъртта изглежда съмнителна.
Накрая, характерът на смъртната рана показва (и това се потвърждава от свидетелите на дуела), че по всички правила на изкуството на дуела Лермонтов стоял с дясната си страна към противника, прикривайки се със свитата в лакътя дясна ръка, държаща пистолета…
Появява се недоумение: как при такава поза куршумът би могъл да попадне под дясното долно ребро и още повече да излезе през лявото рамо?!
Напълно невероятно. Неволно стигаш до извода, че е изстрелът е бил произведен от противоположната страна, от позицията, разположена по-високо от Лермонтов. А точно там се намира скалистата издатина с храсталака.
Значи - подло убийство на поета?
Да се опитаме да разберем.

ИЗСТРЕЛ ОТ ХРАСТИТЕ

На пръв поглед версията за стрелеца-убиец е невероятна. Кой и как би могъл да организира тази акция? Кой я изпълнил? Какви били причините за нея? Възможно ли е свидетелите на дуела да не са обърнали внимание на този изстрел? И все пак, когато започнеш да разплиташ кълбото от проблеми, свързани с дуела на Лермонтов, намираш повече или по-малко удовлетворителни отговори на подобни въпроси.
Михаил Юриевич имал предостатъчно врагове (Мартинов не бил от тях). Те се появили след унищожителното изобличаване на «алчната тълпа» край трона. Предсказанието му че «ще дойде за Русия черен ден. В праха ще падне трона повален», не би могло да се нарече другояче, освен революционно. Или такива редове:

Отново вий, герои горди,
въстанахте за свобода
и паднаха пред вас покорни
самодържавните чеда…

(превод: Иван Пауновски)

Разбира се, царят не можел да си позволи да се разгневи сериозно на такива нападки.
Но отношението му към Лермонтов се проявило по-късно. В писмо до съпругата си Николай I така се отзовал за «Герой на нашето време»: «Според мен това е жалка книга, показваща голямата поквареност на автора». «Намирам втората част за отвратителна».
Още по-рано царят заклеймил последните 16 реда от стихотворението «Смъртта на поета»: «Безсрамно волнодумство, повече от престъпно». И наредил «да се посети този господин и да се удостовери не е ли побъркан».
Както е известно, по указание на царя поетът бил изпратен в Кавказ в действащата армия. Въпреки храбростта и войнската му доблест, поручик Лермонтов не бил нито повишен в чин, нито награден (въпреки мнението на преките му началници).
Нещо повече, Николай I предписал, «началството съвсем да не се осмелява под никакъв предлог да го отдалечава от фронтовата служба в полка му».
Накрая, в някои спомени са посочени думи, уж казани от царя във връзка с гибелта на Лермонтов: «Там му е пътят» или «На кучето - кучешка смърт». Вторият вариант скрито свидетелства за екзекуция, а не за дуел. Безусловно, във всеки случай не трябва да се опростява ситуацията, предполагайки, че царят е могъл да даде пряко указание да се организира подлото убийство на поета. Но винаги при управниците има изпълнители на мръсни дела, на които не им са необходими преки указания - достатъчен е и намек. Силно недоумение предизвиква отсъствието на каквито и да са причини за дуела от страна на Мартинов. Той сам признавал в показанията си, че Лермонтов не го е оскърбявал, а само си позволявал «остроти, хапливости, насмешки към мен, с една дума всичко, което може само да досади на човека, но без да засегне честта му». Но защо тогава убил поета, който не го оскърбил, а и който не искал да се стреля с него?!
Бил пуснат слух, че Мартинов отмъстил за оскърбление, нанесено от Лермонтов на неговата сестра Наталия (уж я изобразил в образа на Вера в повестта «Герой на нашето време»). Внимателната съпоставка на фактите показва пълната несъстоятелност на тази версия. Както справедливо пише литературоведът Е. Герщайн: «Объркаността на разказите на защитниците на Мартинов за дуела, изкуствената концепция за Наталия Мартинова и изгубените писма (уж Лермонтов отварял и четял чуждите писма. - Р. Б.), игнорирането на важни биографични моменти от живота на Н. С. Мартинов сочат, че истинската причина за историята на дуела се е прикривала… Всички тези данни подчертават участието в този дуел на други сили, за които Мартинов се оказал удобно оръдие».
Впрочем, тук е мястото да си спомним за жандармския подполковник А. Н. Кушинников, вкаран в следствената комисия. Той осъществявал по поръка на А. X. Бенкендорф таен политически надзор над офицерите в Кавказките Минерални Води и оказвал въздействие на свидетелите на дуела с цел получаване на непротиворечиви показания. Но въпреки това секундантът княз Василчиков в различно време по различен начин описвал развоя на дуела. В един случай твърдял, че Лермонтов не успял да стреля, а в друг, че изстрел е бил произведен във въздуха. Предателското убийство от укритието би могло да се възложи на някой «кавказец» под благовиден предлог. Куршумът от винтовка би могъл да продупчи тялото изцяло, докато при дуелния пистолет смъртоносната сила била значително по-слаба.
Но защо тогава секундантите не са чули този изстрел? Сред тях бил старият приятел и роднина на Михаил Юриевич А. А. Столипин (Монго), в честността на когото няма причини за съмнения. (Както писал един от съвременниците му: «Изумителната по красота външна обвивка беше достойна за неговата душа и сърце».) Впрочем, той би могъл да се излъже от мнимия изстрел на Лермонтов. (Не по тази ли причина се разминават мненията на свидетелите стрелял ли е или не Михаил Юриевич?) Освен това би могло да се предположи, че е прозвучало ехо, толкова характерно за планинска местност.
И така, има убедителни доводи да се смята, че права е била мълвата, за която споменал в писмо от 22 август 1841 г. А. Елагин: «Всички говорят, че това е убийство, а не дуел…»
И все пак. Все пак нищо не е толкова просто и ясно.

ГЕНИЙ И ЗЛОДЕЙСТВО

Прекъснатият цитат има продължение. «Лермонтов стрелял във въздуха, писал Елагин - а Мартинов се приближил го и убил.» Московският пощенски директор А. Я. Булгаков написал приблизително същото в дневника си: «Учудващо е, че секундантите са допуснали Мартинов да извърши зверската си постъпка. Той постъпил против всички правила на честта, благородството и справедливостта… Мартинов постъпил като убиец». Давайки своето описание на дуела, той твърдял: «Трябвало да започне Лермонтов, той стрелял във въздуха, искайки да приключи тази глупава свада дружелюбно».
Да оставим версията за тайния стрелец-убиец като възможна, но малко вероятна. Ако се опираме на сведения, които изглеждат правдиви (за разлика от онези, които били написани под въздействието на жандарма Кушинников или имали за цел да оневинят свидетелите на дуела), се появява следната картина. Лермонтов по навик се шегувал с «Мартишка» и нарисувал поредната му карикатура - дружески шарж: «демонично» мрачен, с черкеска, върху гърне, с огромен увиснал до земята кинжал на пояса.
Неочаквано Мартинов избухнал и извикал приятел си-оскърбител на дуел.
Лермонтов не можел и да си помисли, че предстои смъртоносен дуел. Той не възнамерявал да убива Мартинов; в подобни случаи било прието или да се помирят, или чисто формално да се изпразни пистолета във въздуха. Мислите и замислите на Мартинов е много по-трудно да се разберат. Този човек никога не бил открит. Дори с ограничения си ум той разбирал, че Лермонтов като храбър офицер ще приеме предизвикателството, но няма да пожелае при никакви условия да застреля другар.
Безусловно, Мартишка страдал от шегите на Мишел, а и му завиждал. Но било и очевидно, че убиецът на поета ще бъде проклет от потомците. Макар че не е изключено такава херостратова слава да задоволявала посредствения във всички отношения - освен честолюбие и самомнение - Мартинов. И все пак е много правдоподобно, че Мартинов е бил използван като изпълнител на негласна присъда. Твърде много влиятелни лица искали смъртта на Лермонтов. Жандармското управление имало основания да подозира, че той разпространява в офицерска среда свободомислие и не приема съществуващия строй. И тук негласно го надзиравали. И тук негови врагове били не само «хищните планинци», но и - по-страшните и по-опасни - скрити под приятелски маски смъртни врагове. Явно един от тях бил княз Василчиков. Във всеки случай той направил всичко, което зависело от него, дуелът да се състои, Мартинов да стреля подло, истинските обстоятелства на убийството да бъдат скрити, а убиецът да избегне наказанието.
Всичко станало най-вероятно така. Мястото на дуела било избрано не напълно по правилата: площадката била неравна, Лермонтов стоял по-високо от Мартинов. По сигнал противниците започнали да се приближават. Пределната дистанция - 10 крачки позволявала да се стреля почти от упор. Лермонтов вървял бавно, без да вдига пистолета. Мартинов бил мрачен. Някой (Глебов?) броял: «Раз… Два…» До «три» трябвало да стрелят. Лермонтов приближил до мястото. Някой (Столипин? Василчиков?) извикал след думата «Три!», когато по правилата инцидентът се считал за изчерпан: «Стреляйте или ще ви я разделя!»
Лермонтов вдигнал пистолета и стрелял във въздуха. От отката се наклонил назад. Мартинов направил една или две крачки към него, прицелил се и поразил противника си на място. След като се убедил, че поетът е мъртъв, Мартинов веднага си заминал. Потресените Глебов и Столипин едва сега разбрали, че са извършили глупост (да не говорим за нарушаването на дуелния кодекс), не са се погрижили за доктор и карета.
Директната рана не е учудваща: дуелните пистолети били далекобойни, с нарезни цеви, а куршумът пробивал меките тъкани, без да засегне костите. Нямало никаква необходимост от изстрел от винтовка. Условията на дуела и използваното оръжие били такива, че не било трудно да се убие противника. Но ако гениалният поет не е поискал да направи това, бездарният злодей, без да му трепне ръката е извършил убийство. (Съвсем не е изключено, че то било «поръчково», специално организирано - това не оправдава убиеца.) Странна и страшна ирония на съдбата: двамата велики руски поети -Пушкин и Лермонтов - можели да станат убийци, а станали жертви, убити невинни. Оправдава се главната идея от «Моцарт и Салиери» на Пушкин: «Геният и злодейството са несъвместими».

НЯКОИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЕРСИИ

Има предположение, че в Мартинов по отношение на Лермонтов е присъствал «комплексът Салиери» (пушкиновия, до смърт завиждащ на Моцарт). Не е изключено, че Лермонтов се е присмивал над тайна любовница на Мартинов, което и предизвикало яростната реакция на последния. Изказана е и странната версия, че Лермонтов паднал жертва на заговор на масони. (Макар че масонството било поставено вън от закона още от Екатерина II, тайните ложи продължили да съществуват.)
Известно е, че след фаталния изстрел Мартинов се хвърлил към падналия Лермонтов и целунал умиращия. На едни изследователи това изглежда като «целувката на Юда», други предполагат, че убиецът искрено съжалил за стореното. Романът «Герой на нашето време» се появил година преди гибелта на Лермонтов, но неволно изглежда, че в него става дума за събитията на бъдещия дуел.
Ако сам авторът невидимо присъства в образа на Печорин, той неслучайно дал на образа на Грушницки някои черти от характера и външността на Мартинов. Съвременници на поета не без основание смятали, че Мартинов се е разпознал в романа и това уж изиграло своята роля не само за скарването с поета, но и, ще рискуваме да предположим, по време на самия дуел. Та нали именно към него, Мартинов, били насочени думите от дневника на Печорин: «…Реших да предоставя всички изгоди на Грушницки; исках да го изпитам; в душата му можеше да се събуди искрата на великодушието, и тогава всичко щеше да тръгне към по-добро; но самолюбието и слабостта на характера му трябваше да тържествуват» (версия на Д. Алексеева, Б. Пискарьова).
Действително, може би гениалната проза на Лермонтов станала мощен детонатор за взрива от ненавист в Мартинов. Това било «литературно убийство»: Грушницки отмъстил на Печорин.

(с незначителни съкращения)

http://www.e-reading.org.ua