Владилен Гусаров

превод: Людмила Писарева

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВЕЛИКОТО ИМЕ

През януари 1993 г., като карах отпуската си в един от почивните домове в Новгородска област, заедно с група екскурзианти посетих малкото градче Валдай, където ни запознаха с местните забележителности.  След като екскурзията завърши, разполагахме с два часа свободно  да разгледаме градчето. Болшинството участници от нашата любознателна група веднага се отправихме към местната книжарница.  Видях на рафта книгата “Белият генерал”, издадена от издателство “Патриот” през 1992 г. След като я попрелистих, сметнах,че тя ще е интересна за мене . В нея бяха включени две от най-съдържателните  публикации за  М.Д. Скобелев, много  цитати от които съм привел  в тази книга, а именно:  спомените на Н.Н.Кноринг “Генерал Михаил Дмитриевич Скобелев. Исторически етюд”, препечатани по парижкото издание от  1939 г., и на  В. И. Немирович Данченко “Скобелев. Лични спомени и впечатления”, препечатани по  Санкт Петербургското издание от 1903 г.

Прочитайки  книгата на един дъх /нали бях на почивка/, аз останах поразен от мащаба на личността на Скобелев, чието име неведнъж ми е  попадало в литературата, третираща проблемите на Средна Азия.  Това име познаваха също много приятели и колеги от бранша.

И ето, след като  обменихме мнения,  ние стигнахме единодушно  до решението,  тъй като през 1993 г. се навършват 150 години от рождението на пълководеца, да напомним на ръководството на страната за това забележително събитие и за необходимостта то да се отбележи на държавно ниво.  Подготвихме писмо до тогавашния премиер, председателя на правителството на Руската федерация В. С. Черномирдин. Ето неговият текст:

“Дълбокоуважаеми Виктор Степанович,

Неотдавна се навършиха 150 години от рождението на великия руски пълководец Михаил Дмитриевич Скобелев /1843-1882/. Това ни подтикна да се обърнем към вас с настоящето писмо.

М. Д. Скобелев е  истински народен герой, велик руски пълководец от втората половина на миналия век, когото са обичали всички слоеве и съсловия на руското общество заради онези славни победи, които той е  постигнал в името на руското оръжие, особено в хода на Руско-турската война 1877-78 г., а също в Средна Азия. Неговите съвременници са го смятали равен на А. В. Суворов, доколкото той, както и Суворов, не е познавал поражения.

Скобелев е роден в семейството на потомствени военни. Неговият дядо - Иван Никитич, е бил  сподвижник на Кутузов, изминал е пътя от войник до генерал и комендант на Петропавловската крепост в град Санкт Петербург. Неговият баща - Дмитрий Иванович,  генерал-лейтенант, заедно със сина си  е участвал в Руско-турската война.

Самият Михаил Дмитриевич завършва Академията на Генералния щаб. Бойно кръщение получава през 1873 г. в Хивинския поход, където  била особено отбелязана неговата храброст и умението му да ръководи войските в пустинни условия. През 1875-1876 г; той взима участие в боевете на Кокандската експедиция. Бил е военен губернатор и командващ войските във Ферганска област. Именно Скобелев  премахва робството във Фергана.

През 1907 г.  с неговото име е назован централният град във Ферганска област. През онези  години в Москва на Скобелевия площад му е издигнат величествен паметник. След  кончината на Михаил Дмитриевич Император Александър ІІІ, като се стреми сухопътните войски и флота да се обединят с общи военни традиции и доблести, заповядал военният кораб-корвет “Витяз” да се именува “Скобелев”.

След 1917 г. обаче  паметта за Скобелев започва интензивно да се изтрива. Паметниците му се разрушават, град Скобелев  през 1924 г. се преименува на Фергана. Причините за такова отношение към  паметта за Скобелев  за онова време са обясними. Но в днешните условия, когато се възстановяват разрушените храмове, паметници, незаслужено забравените имена на великите руски предци, ние смятаме за възможно да се върне на нашата история името и на гениалния руски пълководец Скобелев. Това че предизвика удовлетворението на целия руски народ, на неговото сегашно и, ние сме сигурни, и на последващите поколения. Ще нарасне и уважението в света към руската войнска школа и нейното военно изкуство.

В тази връзка смятаме за целесъобразно  да се проведе тържествено  заседание, посветено на  сто и петдесетата годишнина от рождението на Скобелев  на държавно ниво под егидата на Министерството на отбраната на Руската федерация, а също така да се организират поредица мероприятия по възстановяване паметта на великия руски пълководец, в това число  да се върне на площада пред сградата на бившия Моссъвет името Скобелев, да се  пресъздаде паметникът му на този площад, да се учреди боен орден и стипендия  на неговото име, да се присвои името на Скобелев на едно от висшите учебни заведения на  Министерство на отбраната и на един от бойните кораби на  Военно-морския флот и др.

Тази идея се подкрепя от много московски организации, в това число от ветерани, военни историци, дейци на културата, журналисти и учени.

Изразяваме надежда, че с Ваша помощ ще успеем да възстановим една славна страница от руската история”.

Писмото подписаха петима учени-изтоковеди.  Сред тях М. С. Капица - тогава директор на Института  по  проблемите на Изтока към Руската академия на науките и бивш заместник-министър на външните работи, А. З. Егорин, А. Г. Вирабов, П. П. Моисеев и авторът на тези редове. Писмото е датирано 29 ноември 1993 г. и изпратено на бланка на Института по проблемите на Изтока към Руската академия на науките.

Не знаем със сигурност дали Виктор Степанович е прочел писмото ни. Но на 30 декември същата година в Института по проблемите на Изтока  пристигна отговорът от правителството с резолюция от В. Шумейко: “До Министерството на отбраната на Русия /до П. С. Грачов/, Правителството на Москва /Ю. М. Лужков/, Министерството на културата на Русия /Е. Ю. Сидоров/. Моля да разгледате. При необходимост да внесете предложения по въпроси, изискващи решение на Правителството”. Номер. Подпис.

По-нататъшните събития показаха, че с тази резолюция нещата не помръднаха, въпреки че, според нас, тя беше оптимална и правилна.  Нито едно от изброените ведомства не откликна, а всички изложени в нашето писмо конкретни предложения така и си останаха на нивото на добри и нереализирани пожелания.  Въпреки че при лични срещи  с някои от онези държавни дейци, на когото нашето писмо бе изпратено, важността на инициативата ни не се подлагаше на съмнение.

Независимо от липсата на  подкрепа от страна на държавата  руската общественост се нагърби сама да възстанови  великото име. В продължение на цялата 1994 г. в рамките на Международното обществено обединение “Славяне” работи инициативна група, която изучаваше  наличните материали, литературни източници, инициативи и вече предприетите крачки на обществеността в някои градове в тази насока, особено в град Рязан, и други документи, свързани както с бойната дейност на Скобелев, така и с перспективите да се създаде отделна структура в рамките на дружество “Славяне”, която постоянно би се грижила за възстановяване паметта за Скобелев.              

В ЗАБОРОВО-СПАСКОЕ

Подготвяйки създаването на такава структура, ние решихме да отидем в село Спаское в Рязанска област, което беше преименувано на Заборово или на Заборово-Спаское.  Целта ни беше да разгледаме последния приют на великия пълководец на тази руска земя, която той толкова обичаше и бранеше. Когато наближи поредната годишнина от гибелта на пълководеца и ние пристъпихме към  осъществяване на намерението си, около десетина организации, с които се бяхме предварително разбрали да  осигурят транспорта,      се  отказаха от обещанията си заради скъпоструващия бензин или по някакви други благовидни причини. Няма да ги назовавам, ще  назова само тази, която изпълни обещанието си и осигури не само кола и шофьор, но и снимачен екип:  програмата на авторската телевизия “Време”, която тогава се ръководеше от Л. Ю. Новоженов. До ден днешен се смятам за длъжник  пред него и пред тази програма.

С екипа на тази програма се срещнахме рано сутринта пред паметника на Юри Долгоруки, който е  издигнат точно на мястото, където по-рано е стоял пометникът на Скобелев.  Дълбоко символично  и лично място!

Маршрутът ни минаваше през Коломна, Рязан, Ряжск, Александро-Невски  до Заборово и траеше не един час. Денят беше  радостно слънчев. Понякога облачета затулваха небето, но след няколко минути ние  прескачахме ивицата дъжд и слънцето побеждаваше отново.

Лятото през онази година дойде късно, поради което зелените  крайпътните поля и гори  още не бяха загубили смарагдовите си оттенъци. Очите отпочиваха и се радваха на прекрасната руска природа, а съзнанието се изпълваше с гордост за  нашите предци, които тази земя са избрали и цивилизовали.

От град Александро-Невски пътувахме по нов път, асфалтът върху който явно беше положен неотдавна..  Но когато до Заборово /местните жители за по-лесно  го изговарят като Заборво, изпускайки второто “о”/ оставаха около три километра, асфалтът свърши  и   продължихме по грубата настилка. Но скоро свърши и тази настилка. Нагазихме в калта на коларския път.

Влязохме в Заборово  под дъжда. От Москва до тук бяхме изминали около 400 км. Дъждът и калта усилват  жалката гледка, каквато  представлява едно малко селце  в руските простори с неплодородни земи.   Проваляше пладне. Спряхме. Почуках по прозореца на къщата на кръстовището. Млада жена отвори вратата. Представих се и попитах за имението на Скобелеви.  Жената с любопитство, смесено кой-знае защо със страх, ми отговори, че трябва да продължим напред и от края на селото ще са около двеста метра до разрушената църква, край която се намират гробовете на семейство Скобелеви. “Кажете, много ли коли минаха днес?” - питам стопанката. “Не, нямаше нито една” - отговори ме тя. Благодарих й, качих се в колата. Карахме около три минути  с малка скорост по разкаляния път.

И ето я църквата. Излязох  от колата. Редом  видях  мраморния саркофаг с  издялан върху него надпис “Михаил Дмитриевич Скобелев, 1843-1882″. Да, ние бяхме пристигнали. Но трябваше да изчакаме дъждът да спре, за да може да се снима.  Буквално след няколко минути той спря и снимките започнаха.

Откъм противоположната на селото страна с мотор приближиха двама мъже на възраст 30-40 години, подпийнали по случай съботата. Разказахме  им, че сме дошли  от Москва в деня на кончината на Скобелев да положим цветя и да снимаме, за да го покажем после по телевизията.  “Нима от Москва?” - “Да”. Попитахме: “Защо вашите съселяни не почитат своя земляк?” Отговориха ни: “Ние сме млади, не помним. В селото не са останали старци, които да помнят”.

В този отговор се съдържаше страшната правда за изминалите години. Наистина старци, които от своите деди са знаели и помнили Скобелев, не са останали. А у младите, даже у земляците, паметта за великия пълководец бе изтрита окончателно.

Разгледахме църквата, гробовете и околностите. Всичко беше   в крайно запуснат, опустошен вид. Плевели и коприва до кръста.  Саркофагът на Скобелев /вляво от църквата/ и на неговите родители /вдясно от нея/ бяха направени от особено здрав мрамор, затова  бяха цели, въпреки че на някои места бяха покрити от мъх и прах.

Самата църква беше напълно разрушена и очевидно много отдавна.  Дървените пристройки не съществуваха. Обиколихме  я, наоколо имаше няколко неподдържани гроба на местни жители. Зад църквата в началото на 90-те години на ХХ век е издигнат висок дървен кръст в чест на героите в Руско-турската война 1877-1878 г.  Върху него е поставен  вълнуващ надпис на църковнославянски: “Повече от тази любов никой няма, който душата си дава за ближните  свои”.

На неколцина метра от църковната ограда се виждаха полуразрушените основи на рухналата сграда на църковно-енориашкото  училище, което Скобелев беше построил със свои пари за  местните деца. Училището  стояло почти един век, но след като не било поддържано, рухнало. Коя година, никой от местните не помни. Опитахме се да уточним: “По времето на Брежнев или на Хрушчов?” Една старица все пак си спомни “На Хрушчов”. Оттогава в Заборово няма училище и селските деца ходят да се учат в съседното село на пет километра.  Щом няма училище, значи няма и учители, нямаше с кого да говорим.  Председателят на местния колхоз бил болен, както ни казаха.

Всички пояснения в скромния местен музей,  построен преди две години на брега на малко езерце, ни даде шофьорът на тукашния колхоз Миша, който  беше ни отворил музея. Всъщност музеят е разположен в една от трите стаи на бяла тухлена постройка. Размерите й са около 15 кв. м.. От вещите на Скобелев са запазени маса и стол. По стените има снимки, репродукции от портрети на Скобелев и картини на неговия  приятел  Верешчагин, снимки на родителите и  на самия Скобелев през различните години на неговата военна кариера. Върху масите покрай стените - книги за великия пълководец на руски и български език. Да, българите тачат името на Скобелев - своя легендарен освободител, в тяхната страна не са чупили негови паметници и не са преименували улиците, носещи неговото име. Общо в България паметниците, площадите и улиците, свързани с героите от руско-турската война, са над 400!

Ето и тук, в Заборово, са идвали дипломати от българското посолство на 1 октомври 1993 г  по повод  сто и петдесетата годишнина от рождението на великия пълководец да положат венец на гроба му. И досега тук се пазят български книги и сувенири.

Напуснахме Заборово с твърдата  увереност, че паметта за руския герой ще се върне - и при нас, и в малкото селце Заборово, където никой  не можеше да отговори дори кога село Спаское е било преименувано на Заборово и кога е било разрушено имението на Скобелеви.  Основание за това ни дадоха  снимките по стените на музея, отразяващи   Скобелевите дни в Заборово-Спаское през 1990, 1991 и 1992 г.

Репортажът за нашата визита  в Заборово-Спаское, показан в програмата “Време”  два дена по-късно, разтърси телевизионните зрители в цялата страна и  отвъд пределите й, предизвика поток отклици както от Русия, така и от България, където хората недоумяваха как е възможно   тъй да се отнасяме към своята история и към най-добрите хора, които са я творили.

След известни проучвания по-късно успяхме да научим , че селото  в различни времена се е наричало и Заборовские Гаи, и Спаское-Скобелево. Намирало се в Рязанска околия и било център на  Богодицката община. Принадлежало е на генерал Заборовски, а през 30-те години на ХІХ век е било купено от Скобелеви и станало тяхно любимо  място за пребиваване.

Селото било доста голямо. През 1905 г. то наброявало 78 домакинства с 542 жители. Имало църква, която започнали да строят в началото на ХVІІІ век.  По времето на Скобелев  на това място имало  параклис от камък, а през 1763 г.  с пари на помещика  Александър Михайлович Заборовски била построена новата църква, наследила името на старата и представляваща доста скромен образец на архитектурата от ХVІІІ век.  Върху четирите фронтона на  малкия куб е поставен нисичък осмоъгълник, който почти ни се забелязва, поради което високият купол изглежда  издигнат направо върху фронтоните.  По такъв начин се постигала един вид  мавзолейност на архитектурния образ, което впоследствие възможно да е подтикнало семейство Скобелеви да избере тази църква за  семейни погребения.

През 1869 г. към църквата били пристроени два странични олтара - в чест на Дмитри Ростовски и архистратиг Михаил. В десния олтар са погребани майката и бащата на Скобелев, в левия - той самият.

Върху гроба на Скобелев имало много венци и други приношения, въпреки че от 1891 г.  църквата вече не била охранявана и с времето напълно била  занемарена.

От църковните принадлежности  правили впечатление позлатените сребърен кръст и  потир, дарени от херцог Евгени Максимилианович Лайхтенбергски.

В енорията на тази църква влизали селата Спаское /Заборово/, а също Високое и Михалково, махалите Дмитриевка и Колотовка с население общо 1379 души /706 мъже и 673 жени/.

В селото имало още една каменна, покрита с ламарина сграда - училището, което Скобелев построил за селските деца и  за което поканил учител. Самият Михаил Дмитриевич, когато живеел в селото, често се отбивал в училището, където нивото на преподаване било  доста високо, и разговарял дълго с учениците.

Понякога Скобелев живял с месеци в имението си. Обичал да ловува  зайци с гостуващите му офицери  - възседнали коне, с гончета. А понякога събирал селските момчетии на по 8-12 години и ги обучавал на военно дело. Зад църквата направил пътечки, където строявал  момчетата по трима на един ред, и  те се надбягвали да тичат.  Освен това той имал в имението си няколко военни оръдия, които също показвал на децата.

Скобелев  често си спомнял с любов за Спаское в разговорите с приятели.  В имението винаги пищно отбелязвали големите празници. Сам Михаил Дмитриевич  често  дарявал селските деца, а на тези, които били най-бедни,  често купувал даже дрехи.

Пълководецът имал намерение да приютява в имението си войници в оставка и инвалиди, завещава в Спаское да се построи инвалиден дом, което и било направено след смъртта му от  неговата сестра Надежда Дмитриевна.

Спаское играе голяма роля в живота на Скобелев.  Четири дни преди смъртта си той казвал: “Каня се да отида в Спаское, за да си оправя здравето. Там аз ще се успокоя, ще възкръсна…Вие знаете - там аз положително ставам друг човек”.

През септември 1917 година   фамилното имение на Скобелеви е разграбено от местните селяни, подстрекавани от болшевиките с лозунга “Граби награбеното”. Тогава тук още живеела Надежда Дмитриевна - основателката на Скобелевия комитет. Тя се опитала да спре грабителите с увещания и молби да си спомнят, колко добро им е  направил Михаил Дитриевич.  Но нищо не помогнало и не смутило мародерите.  Ето какво пише през онези страшни дни рязанският вестник “Руское слово” в броя си от 27 септември 1917 г.:

“Ряжск, Рязанска губерния. На 25 септември в Ряжска околия на границата с Козловска е разграбено имението Спаское-Скобелево, принадлежащо на княгиня Белоселска-Белозерска. Разграбен е дворецът на княгинята   с всичките му скъпоценности, мебели, чудесните скъпи картини с  уникални   богати рамки, събирани  от покойния “бял генерал”,  роден брат на  княгинята.

В тъй наречения “Скобелев дом” са унищожени всички реликви на Скобелев, в това число мундирите на онези полкове, в които Михаил Дмитриевич е служил или командвал.   Селяните отвели от имението и частично изклали целия добитък и работните бикове, унищожили млечната ферма, разграбили абсолютно всичкото зърно…”

Децата и внуците на селяните и другите местни жители, които разграбили имението, скъпо заплатиха за мародерството и вандализма на своите деди, за разрушаването на самите основи на икономиката и устоите на селския живот, в който мързеливци и пияници  живееха зле, а онези, които се трудеха с пот на челото  добруваха и просперираха.  Те заплатиха за това с десетилетия гладни години, колективизация, нищета, репресии, войни, необходимостта постоянно да пътуват до Москва за месо, масло и колбаси с не повече 5-7 на сто съдържание на месо.

Вандализмът продължава и през 1929 г. - разрушават църквата, а през 30-те години - останалите сгради и постройки в имението на Скобелеви.  Когато завършвах тази книга през септември 2001 г. , не  бяхме успели да установим точната дата на разрушаването им, но търсенето в архиви и библиотеки продължава.

За  оскверняването на гробовете  на Скобелев  и неговите роднини вече стана дума. В тази връзка мисля, че не е далеч денят, когато ще разберем имената на онези, които са давали разпорежданията да се отвори саркофага на   героя,  кой е изпълнявал тези заповеди и влизал в състава на престъпните команди от мародери.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ  НА СКОБЕЛЕВИЯ КОМИТЕТ

След като бе проучено състоянието на скобелевото наследство, литературните и документалните източници,  инициативна група, в която влизаха известни учени, журналисти, представители на Дворянското събрание, обществени дейци, бивши военни и други заинтересовани лица, на 6 март 1995 г. взе решение да се възроди в рамките на международното обществено обединение “Славяне” Скобелевия комитет и утвърди неговият първи устав. За президент на комитета бе избран  световно известният летец-космонавт Алексей Архипович Леонов, който същевременно е и един от съпредседателите на общественото обединение “Славяне”. За вице-президенти бяха избрани  Ю. Т. Дрожжин, който  е отговорен секретар на дружеството “Славяне”, и авторът на тези редове

Скобелевият комитет в съвременните условия като обществена организация си поставя   малко по-различни от своя могъщ предшественик задачи . Главната от тях е да се възстанови доброто име на великия руски пълководец Скобелев в Русия  и други страни на бившия Съветски съюз, да се поставят там паметни знаци и мемориални плочи, да се открие музей на Скобелев в Москва, кътове и стендове в краеведческите музеи  в градовете, където е пребивавал и живял.

В плановете на комитета е учредяването на боен орден, медал и стипендия на негово име, присвояване  на името на Скобелев на едно от висшите учебни заведения и на един от бойните кораби на ВМФ, откриване на негов паметник в Москва.

Изминалите от възстановяването на Скобелевия комитет години показаха, че  като основна форма в работата му се наложиха Скобелевите четения. На тях с доклади и съобщения за различните периоди и сфери на дейност на великия пълководец участват учени-историци и всички, които се възхищават от ярката личност на Скобелев и избират за изявата си една или друга скобелева тема. Четенията обикновено се съпровождат с изложба на книги за Скобелев и прожекция на филми за него и неговите съратници.

Многократно Скобелеви четения  са били провеждани в най-различни организации  в Москва, два пъти в Рязан,  Ярославл, Ковров, Коломна и вече три пъти в  поселището Юрино, Република Марий Ел.

На 22 януари 1994 г. Скобелевски четения се състояха в Коломна. В този старинен град те се проведоха в културния център, наречен “Домът на Озеров”. Взеха участие представители на местната общественост, студенти от педагогическия институт, учащи се от училищата и техникумите, курсанти от коломенското артилерийско училище.

Скобелев винаги се отбивал в Коломна, когато навестявал родовото си имение Спаское, разположено в съседна Рязанска губерния.

Неочаквано материално свидетелство за това беше представено на четенията от местния жител Алексей Михайлович Виноградов. Той донесе да покаже дъбова кутия, в която върху зелено сукно лежаха комплект пергели   Пергелите били изработени по поръчка на Скобелев от един от неговите  войници и използвани от пълководеца за работа с картите. Прадядото на А. М. Виноградов бил главен лекар и много пъти лекувал Михаил Дмитриевич.  Заради това, а също като знак за дружбата им, Скобелев му подарил   комплекта пергели.  Скромното войнишко изделие е свидетелство за крепката народна памет, запазила скъпия спомен,  въпреки  неудоволствието на властите.

На четенията беше разказано как от копитата на любимия кон на пълководеца били изработени четири мастилници. Служителка на Държавната историческа библиотека се опитваше да си спомни  на кого впоследствие принадлежали тези мастилници, но си спомни само един от Великите князе. А. М. Виноградов разказа, че една от мастилниците принадлежала на дядо му, но по време на войната къщата им изгоряла, а с нея и този писалищен аксесоар.

На 17 септември 1999 г. Скобелевите четения се проведоха в бившето имение на Шереметиеви  в Поволжието, в поселището  Юрино, Република Марий Ел, официално наречено Юринският замък. Това бяха първите на марийска земя Скобелеви четения, посветени на поредната годишнина от рождението на великия руски пълководец.

Мястото беше избрано не случайно. Скобелев често е посещавал Юрино, където е гостувал на сестра си Олга Дмитриевна. Тя била омъжена за Василий Петрович Шереметиев - създател и собственик на имението.  Тук е идвала и майката  Олга Николаевна.  Ето какво пише бащата на пълководеца    Дмитри Иванович Скобелев   през август 1878 г. на Наталия Николаевна Полтавцева - сестра на жена му: “Получих писмо от Олга от 30 август 1878 г.  Тя е у Шереметиеви на Волга.  Възхищава се  на природата, парковете и недовършените дворци, рибите  и цветята. Там наистина трябва да е много хубаво…”

Навремето да разработят проект за имението на Шереметиеви са били поканени такива известни в Европа архитекти като Р. Мюлер, А. Щерн, А. Бърланд, А. Корш. От 1905 до 1914 г. върху проекта  на замъка  работил архитектът П. П. Малиновски, построил много сгради в Нижни Новгород.

Въпреки това основната заслуга за  претворяване на замисъла  и създаване на целия ансамбъл на имението принадлежи тъкмо на Олга Дмитриевна - талантлива, красива и образована жена с напредничави за времето си възгледи.

Бидейки  придворна,  Олга Дмитриевна /1849-1898/ дълго живяла в Италия, където семейство Шереметиеви притежавали две къщи в Рим и вила в провинцията.  Пребиваването в тази страна не могло да не се отрази върху формирането на художествено-естетическите й вкусове в живописта и архитектурата.

По инициатива на Олга Дмитриевна предварителните консултации например  относно мозайките били направени с  италианския майстор  Гристофоли, брат на майстора, който правил мозайките в парижката “Гранд-Опера” под ръководството на прочутия А. Гарние. През 1880 г. Гристофоли пише в Юрино до архитекта Азорски:  “Предполагам, че бетоновите подове, които госпожа Шереметиева ще пожелае отново да се направят, трябва да се покрият с дробен камък /…/ изписал съм от Италия двама работници, които ще пристигнат/…/ при вас в Юрино едва в края на май /…/ намирайки се тази зима във Венеция, където моят братовчед, известният майстор на мозайки, изпълнил работата в “Гранд-Опера” по поръчение на прочутия архитект Гарние, а също така работил в Лувъра и  в сградата на Парижкото изложение, - аз си набавих образци от орнаментална мозайка за тавана, стените, украса на къщата и проч. Ако ми се случи да дойда при вас в Юрино, ще ги донеса със себе си”.

Запазено е и  документът, с който Гристофоли се задължава да изпълни поръчаната му работа: “Аз, Ерме Гристофоли, италиански поданик,  майстор по мозайки, приех в имението Юрино /…/ на името на гвардейския поручик в оставка В.П.Шереметиев да изработя мозайката на гранитните подове с обща площ  305  квадратни метра/…/ Която работа аз, Гристофоли се задължавам да изпълня с цялата си добросъвестност./…/ 1880 г. май. 1-ви ден”.

Връзки с Италия поддържа и последният юрински Шереметиев - Петър Василиевич - син на Василий Петрович и  Олга Дмитриевна. Ето какво му пише споменатият архитект П. П. Малиновски от Италия през май 1913 г: “…Щом само попаднах в Италия, още повече в Северна, забравих за всичките си болести, умора, години и, без да си давам минута отдих, се потопих в сферата на Средновековието./…/ Намерил съм любопитни неща - сега знам от какво са внушени много от формите  на Юринския дом, откъде са се взели осмоъгълните колони на южната фасада, с какво трябва да завърши започнатият антаблемент над ковачницата и т.н. После набавих в голям мащаб снимки за юринските корнизи…”

Същевременно трябва да отбележим, че през онези периоди, когато Шереметиеви живели в Италия, своят бит, по-специално, храненето, те се стремили да организират в съответствие с руските традиции.  Така например на 19 януари 1877 г управляващият  Юринското имение известява Олга Дмитриевна: “…Прилагам  разписката за  изпращане в Рим на колет със следните продукти: по 16, 3 кг елда и брашно от елда, 12 броя тигани за палачинки,  един шведски бял хляб, 2,5 кг гъби сухи бели, 12 малки шишенца с клюквена есенция и специално 6 шишенца нашенски плодов сок . За получаването на  този  колет  най-покорно моля да ме уведомите и да ми кажете дали сте доволни…”

 В главната от запазените сгради на замъка, който повече прилича на приказно творение и   потриса със своята художествена и архитектурна красота въображението на всеки, който го е съзерцавал,  имало над 100 стаи и зали. В една от тях  бил разположен кабинетът на Михаил Дмитриевич., а сега се експонира голяма колекция от старинно огнестрелно и хладно оръжие, в това число именно, получено от Михаил Дмитриевич за личната му храброст.

Нижнигородският краевед и писател К.Числов така описва една от тези зали, наречена “китайската стая” и служила за столова при приемането на  важни гости : “Оттук пет “италиански” прозореца били обърнати  към  северната страна. Помещението представлявало правоъгълник с мозаечен под с геометрични орнаменти,  таванът бил плосък, гипсов, със скулптурна украса във вид на розетки, откъдето струяла розова светлина. В столовата имало старинни икони, мебели от  ценна порода дърво, дванадесет стола, картина от Айвазовски.”

Олга Дмитриевна Шереметиева  винаги се е интересувала от живописта и въобще от творчеството на Айвазовски, в колекцията на замъка имало няколко негови платна. Шереметиеви и Айвазовски често си разменяли писма. По стените били окачени декоративни порцеланови чинии - на северната 27, на южната 36, а на стената откъм бюфета  127! Изглежда именно това изобилие на стенни художествени чинии с митични изображения, а особено онези, които били нарисувани от китайски майстори,  е дало  наименованието на китайската столова.

Василий Петрович и Олга Дмитриевна имали седем деца, три от които /Петър, Никита и Мария/ умряли  като бебета. От останалите четири дъщерите били три - Олга, Марина и Елена. Пьотр /1882-1916/, роден в годината на кончината на своя велик чичо Михаил Дмитриевич, бил единствен  син на Шереметиеви.

В Юрино  децата имали всичко необходимо за игри и спортуване. Начално образование те получили у дома, а  после се обучавали в чужбина

Олга Дмитриевна била композиторка  и поетеса, по-специално   съчинявала романси и военни маршове. Стопанката на Юрино поддържала кореспонденция по въпроси на музикалното образование с Полина Виардо, препоръчвала на великата французойка да приеме да обучава най- надарените си съотечественици.

Според свидетелството на музиковеда В.А.Капустина от Санкт-Петербург музикалният  език на Олга Дмитриевна се родее със съчиненията на най-добрите композитори  през Сребърния век - Скрябин, Рахманинов, Лядов, Стравински, ранния Прокофиев.  Поразява например с трагизма си нейният романс”Погледни небето”, думите към който също съчинила Олга Дмитриевна.                  

През 1879 г, когато е била на 30 години, Олга Дмитриевна загубила баща си - Дмитри Иванович Скобелев. През 1880 г. в България е убита нейната майка - Олга Николаевна Скобелева. През 1882 г. тя загубва своя любим брат - Михаил Дмитриевич Скобелев. По същото време тя погребва  своите младенци: Петър през 1878 г., Никита през  1880 г. и Мария през 1886 г.

Така към 37- та си година тя загубила шест от най-свидните си и близки хора, при това загубите следвали всяка година и не й давали време да се възстанови от душевните травми.  Нищо чудно че Олга Дмитриевна пише този романс към 1890 г, предавайки много точно душевното си състояние. По същото време тя пише и един  затрогващ валс, който и днес  предизвиква сълзи в очите на слушателите.

Очевидно  стремейки се да осигури в бъдеще на семейството си, пък и на околните жители бърза медицинска помощ, Олга Дмитриевна ходатайства  в Юрино да се открие медицински пункт. През 1892 г. след получаване на съответните разрешения  с нейна финансова подкрепа такъв пункт е отворен.

Олга Дмитриевна умира в Заборово-Спаское на 15 февруари 1898 г.  Тя извикала всичките си деца, простила се с тях , казала “Аз сега ще умра” - и умряла.

Преломна  и драматична  за замъка станала  1916 г. На 14 януари починал Пьотр Василиевич Шереметиев, който владеел замъка след смъртта на родителите си. Негови наследници, а по-скоро наследнички  /Луиза Камиловна, съпруга на Пьотр Василиевич, и неговите сестри Олга Василиевна Кочубей, княгиня Елена Василиевна Черкаская и Марина Василиевна фон Кауфман-Туркестанска/ на 5 юни отворили сейфа му.  Там наред с личните вещи на Пьотр Василиевич, били намерени конско покривало  чапраз от кадифе, обшито със злато и с герба на Скобелев, албум със картички, ордени на Скобелев и три ленти: две на Света Ана и една на Александър Невски, 14 медали, адресът на Скобелев в град Минск, бакърена походна котелка, много  скъпи   дреболии, принадлежали на Скобелев и получени от него като подарък по различни поводи.

Всичко свидетелствува, че Шереметиеви  се гордеели със своя велик роднина и грижливо пазили  светлия спомен за него. През същата 1916 г.  всички наследници напуснали Юрино и никога повече не се върнали тук.

В главната сграда на комплекса, недалеч от бившия кабинет на Скобелев  се намира Голямата зала, в която бяха проведени четенията. Тази зала в различно време се наричала различно: портретна зала, романовска /в чест на августейшите особи, които неведнъж са гостували на Шереметиеви/.  По-късно тази зала започнала да се нарича картинна галерия.

Четенията бяха открити от  оглавяващия администрацията на Юрински район А. С. Обухов. Приветствие от президента на Марий Ел В. А. Кислицин огласи министърът на културата на републиката М. З. Васютин. Основният доклад за живота и бойната дейност на Скобелев изнесе президентът на Скобелевия комитет летецът-космонавт А. А. Леонов. На четенията бе представен докладът на Н. С. Новова за дейността на Скобелевия комитет в периода 1904-1917 г. Авторът на тази редове  направи съобщение на тема ” Възгледите на Скобелев за бъдещето на Европа и съвременните реалности”. Активно участие взеха местните краеведи и историци.

Закривайки заседанието, министърът на културата на Република Марий Ел М. З. Васютин предложи Скобелевите четения в Юрино да станат ежегодни, а материалите им да се издадат в отделна брошура.  Накрая на участниците на четенията бе прожектиран документалният филм “Белият ездач  на бял кон”  .

Много ни се иска да се надяваме, че Скобелевите четения ще вдъхнат живот в Юринския замък и той ще се възроди в предишната си красота и величие след десетилетия разруха, разграбване, безстопанственост и опустошение. А   Скобелевият комитет “предстои да бъде възстановен от потомците на неразумните  прадеди, зачертали за един миг велико минало”, както  пише военният лекар В. Фоломеев, неотдавна посетил Юрино, в статията си “Нашият генерал” .

Пожеланията, изказани от министъра на културата на Република Марий  Ел се сбъднаха  и там се проведоха Втори и Трети четения, съответно през 2000 и 2001 г., а материалите от Първите бяха издадени в отделна брошура.

През последните години в Скобелевите четения активно участват сътрудниците на Военно-мемориалния център на Въоръжените сили на Руската федерация начело с неговия началник генерал-майор А. В. Кирилин и  заместника му А. В. Семидетко.

Непрекъснато подкрепа на Скобелевия комитет от момента на възраждането му оказва Руското Дворянско Събрание и лично неговият вице-предводител и харолдмайстер С.А.Сапожников.  Печатният му орган “Дворянский вестник” постоянно публикува материали и съобщения за мероприятията, организирани от Скобелевия комитет.

Естествено, че  членовете на президиума и членовете на Скобелевия комитет сами не биха могли да осъществяват споменатите мероприятия, без да се опират на подкрепата на десетките и стотици активисти на Скобелевото движение и почитатели на гениалния пълководец  във всички краища на Русия.

Днес четенията са основна, но не единствената форма на работа на Скобелевия комитет.  Както и по-рано, дори в днешно време   ни се налага да защитаваме доброто име на пълководеца от всевъзможни нападки.  Любителите  на такива нападки не липсват. Ще посоча само два примера.

Един от  тях е някой си господин С. Секирински. През юни 1999 г. той публикува в “Независимая газета” /№13/ статия под заглавието ” Руската сянка на Бонапарт” Ще цитират  само няколко пасажа от нея:  “…Формулата на руската история страшно напомня формулата на френската.  Четеш книгата на Токвил, тръпки те побиват,  дотолкова дореволюционна Франция напомня сегашните порядки, мислите ни, а от по-нататъшното френско развитие да ни избави историята! - казвал в  годините на реформи Константин Кавелин. Така мислили мнозина. А след  обнародването на “кръвожадната” прокламация на “Младата Русия” и нечаевския “Катахезис на революционера” страховете-догадки за появата и на руска почва на претенденти да станат маратовци и робеспиеровци получиха вече документално потвърждение. Оформящата  се асоциативна поредица  придоби тенденцията да се разширява.  Балканската криза доля масло в огъня, като  отекна в душата на Императора с най-неочаквани на пръв поглед предположения. През 1867 г.  славянофилстващият руски консерватор генерал Михаил Черняев бил заподозрян от Александър ІІ в …якобинство!

…В началото на 1882 г. от Париж в Петербург пристигнала Жулиета Адам, известна  не само със своята литературна и издателска дейност, но и като  стопанка на политически салон, където се събирали всички “нотабили” от републиканската партия начело с Гамбета. В своя печатен орган “La Nouvelle Revue”, основан през 1879 г., мадам Адам проповядваше идеята за реванш над   Германия, изобличаваше Бисмарк, страстно се изказваше в полза на сближаването с Русия. Руският генерал, който открито наричаше немците врагове, не можеше да не заинтересува привърженицата на “партията на реванша”, която наброявала в мирно обогатяващата се Трета република само двама истински членове: самата  страстна поклонничка на руския генерал и журналиста Пол Дерулед. Изглежда френската “политическа жена” била чувала за увлечението на Скобелев по Наполеон.

- Думите “Германия - това е врагът!” казала тя при личната им среща, - вие трябва да ги произнесете в Париж.

- Че кой ме познава там? - усъмнил се Скобелев и чул в отговор:

- Наистина, почти никой…”

Останалите части  на тази “статия-догадка” се все в същия дух. В Скобелевия комитет преценихме, че трябва да реагираме, затова написахме  открито писмо до главния редактор на вестника. Ето някои  по-важни извадки от него:

“…Ръководството на Скобелевия комитет с учудване, възмущение и  горчивина се запозна с пасквилната статия на някой си неизвестен нам С.Секирински…

Да се оценява дейността на един военен, пък и на всеки друг деец, може от различни позиции, но преди всичко следва да се отбележат реалните резултати от неговата дейност,  какво  тя е донесла на неговия народ, страна и общество.  В пасквила на Секирински, чиято главна цел изглежда да си начеше езика и да очерни гениалния пълководец, който вече не може да  отговори на  този учил-недоучил историк, позитивната съдържателната част изцяло липсва. В така наречената статия не става и дума за това, че през последната третина на ХІХ век М. Д. Скобелев и приживе и след смъртта си е най-любимият национален герой, легендата на Русия и България…       

…В най - съкровените кътчета на руските къщи портретите на Скобелев висяха редом с портретите на царя, доколкото именно с реалните деяния на Скобелев се асоциираше величието на Русия, а той самият бе символ на това величие. Малко са градовете, в които да нямаше улица или площад “Скобелев”,  в Санкт-Петербург имаше Скобелев проспект,  а в Москва - Скобелев площад с  величествен паметник.

 Още повече тачеше Скобелев, а след това спомена за него  България във връзка с ролята му в Руско-турската война, сложила край на петвековното османско иго. В очите на българите тази война е осенена с особен ореол, тя многократно надминава обичайните представи за военни действия и придоби в  народа легендарен характер…

…Разбира се българската интелигенция е добре запозната и с обществените възгледи на Скобелев,, който, въпреки че е бил военен, така се отзовавал за войната като явление в живота на обществото /по думите на В.И.Немирович-Данченко/: Подло и срамно е да се започва война ей така на, вятърничаво, без крайна необходимост… Като черни петна  личат върху крале и императори войните,  започнати от честолюбие, хищничество, династични интереси… Но има една война, която аз смятам за свещена”. Свещена война за него беше освободителната война и по-специално  целящата  обединяването на всички славянски народи.

Какво общо има тук с Бонапарт! Нищо, дори напротив - по своите възгледи за войната Скобелев и Бонапарт са абсолютни антиподи.  При това за разлика от Бонапарт Скобелев не познаваше поражения и най-малкото поради това не е бил негова сянка.  Самият Скобелев така формулира основния девиз на своята дейност: “Моят символ е кратък: Отечеството, Науката, Свободата и Славянството”.

Скобелев смяташе, че за да се осигури в бъдеще мирът в Европа  на славяните  е необходим съюз между Русия и Франция в интерес на  двете страни и  цялото славянство. В интервю пред кореспондента на френския вестник “Ле Волтер” Поло Фресне, публикувано на 19 май 1882 г, Скобелев, в частност, казва:  “…врагът - това е Германия, аз го повтарям. Да, аз мисля, че спасението е в съюза на славяните, забележете, аз казвам на славяните с Франция. Това трябва да се постигне. Трябва да се постигне европейско равновесие…”

Развитието на  събитията през ХХ век потвърдиха  правотата на позициите и изказванията на Скобелев по дадения въпрос. В хода на Първата и Втората световни войни болшинството славянски страни и народи в съюз със Франция се бореха против общия враг - Германия и нейните съюзници. Да, тъкмо  в лицето на Германия  той  виждаше  в бъдеще  главния  враг на славянството и Русия.  При това такива възгледи  за  бъдещите руско-германски отношения се формират у него в края на 70-те години, особено в заключителния етап на Руско-турската война 1877-1878 г.

Такива са нашите позиции по същността на предмета, т.е. в дадения случай - оценките на бойната и обществено-политическата дейност на   великия руски пълководец, които диаметрално противоречат на разрушителната  позиция на автора на споменатия пасквил.

Сега ни се иска да обърнем внимание и на формата, която той е избрал за изложението си във Вашия уважаван вестник. На нас ни се струва, че авторът постоянно в целия си текст  изтъква свои  и чужди, руски и френски, предположения и домисли, след което сам ги и оборва.

Няма никакви дословни цитати от заповеди на Скобелев или  от негови изказвания, а има  “страхове-догадки”, “неочаквани предположения” ” в душата на Императора”, “видимо преднамерено”, “Той се и подразбираше”, “изглежда”, френска “политическа жена” била чувала за увлечението на Скобелев  по Наполеон” и т.н. Е, ами ако не е била? Пък откъде авторът знае за  “неочакваните предположения в душата на Императора”? Може да се предполага какво ли не, включително “отсенки на политически профетизъм” и “провиденциално-апологетически мотиви”, пък може и просто болезнено въображение.  Пасквилът дори завършва не с темата за Бонапарт или Скобелев, а с фигурата на дивизионния генерал Буланже. Настина, нерде Стамбул, нерде генерал Буланже.

Иска ни се да кажем няколко думи за сбогуването на руския народ със своя любим и легендарен син и герой, а не сянка или мит…

…Но великите  не тънат в забрава. Великите остават такива завинаги.

В заключение искаме да цитираме изказването на руския генерал Д. Г. Анучин за Скобелев, поместено на корицата на неотдавна издадената от издателство “Андреевски флаг” книга на Валентин Масалски “Скобелев” : “Скобелевата легенда ще стане достояние на историята на руския народ и ще се предава от поколение на поколение от почитателите на руската доблест и  храброст. С времето всички  дреболии, тъй наречените житейски, ще отпаднат, и легендата ще слави руския чудо-богатир като нещо идеално”.

Измислиците  на различни там секиринци ние в крайна сметка и разглеждаме като дреболии, които ще отпаднат, а Великият Скобелев ще остане завинаги”.

Нашето открито писмо, доколкото ни е известно, така и не бе публикувано в “Независимая газета”, но авторът на статията изглежда е бил запознат с него.

 Направихме  този извод защото следващата си статия на аналогична тема /”Родина, 2001. юли/ той не само подписа с името си, но и посочи, че не е неграмотник, а доктор на историческите науки. Това първо. А второ, в тази негова следваща статия великият пълководец Скобелев е наречен не само “руската сянка на Бонапарт, а направо “руският Наполеон”.

При това текстът на втората статия практически дословно повтаря текста на първата. Но за чест на редакцията на списание “Родина” трябва да кажем, че редом със статията “Руският Наполеон” е поместено писмото на трима жители на Рязан, което по същество  представлява отговор  на измислиците и домислите на г-н Секирински . То е кратичко, затова ще го цитирам цялото:

“В продължение на много години стотици хора безкористно се занимават да запазят добрия спомен за Скобелев,  възстановено е от руините родовото му имение Заборово-Спаское. Излизат книги, документални филми, образуват се Скобелеви дружества, създаден е Скобелев комитет под ръководството на космонавта А.А.Леонов, в рязанското висше командно училище за комуникации в края на септември редовно се провеждат Скобелеви четения.  В годината на 900-годишнината на град Рязан /1995/ на един от площадите на древния град бе издигнат бронзов бюст на героя от рязанския скулптор Борис Горбунов, в Москва в район Южно Бутово се появи Скобелева улица. Но досега  две висши учебни заведения в Рязан се намират на улиците на името на терориста Иван Каляев. Ние смятаме, че тази улица е целесъобразно да се преименува във връзка с предстоящата 120-годишнина от деня на героичната гибел на интернационалиста генерал Скобелев. Инициативата за преименуването трябва да изхожда от командването и личния състав на Рязанския институт за въздушно-десантни войски на името на В.М.Маргелов и Рязанския филиал на Санкт-Петербургския университет за комуникации”.

Ето прекрасния отговор на представители на руския народ на съчинителите на  различни версии-измислици. За сведение, в тяхното писмо има известна неточност. Родовото имение Заборово-Спаское не е възстановено от руините. Засега това е мечта.  Делегацията на Скобелевия комитет, която положи цветя на гроба на великия пълководец на 7 юли 2001 г в деня на поредната годишнина  от неговата гибел, се убеди, че в Заборово-Спаское се възстановява църквата и страничните олтари към нея, в които са разположени саркофазите на Скобелев и неговите родители.

Има обаче примери за нападки и от друг характер. Ако домислите на Секкирински могат да бъдат отнесени към идеологическите диверсии срещу героичното наследство на руския народ, то статията на някой си В.Бондар във вестник “Век /№ 43 /358/ 1999/  ние бихме причислили към жълтата булевардна плява.  Тази статия  има двойна заглавие. Първата му част “Кой уби генерал Скобелев?” - носи интригуващо-въпросителен характер, а втората “Смъртта настигна “руския Бонапарт” в леглото на куртизанка” - характер на утвърдителна сплетня. Ще цитираме няколко абзаца от нея:

“Михаил Дмитриевич Скобелев - един от най-загадъчните синове на Отечеството… По време на Руско-турската кампания “белият генерал” продължава своите екстравагантности. Пристигащите царедворци той обезателно настанява да обядват под неприятелски огън, гощава ги, забавлява ги - самата любезност. А наоколо всичко гори, свирят куршуми, лее се кръв.

След войната с турците Скобелев става корпусен генерал и отново шокира.  Цялата си заплата повелява да се “зачислява в особена запасна сума, която ще се разходва  за нуждаещите се чинове от корпуса, на молителите да получат пособие да не се отказва…”

…Скобелев умира неочаквано и мигновено в стаята на известната  в Москва кокотка Ванда, през нощта на 26 юли 1882 г. Той пристига при нея след запой в ресторант “Англия”, който се намира в Столешников переулок. Там случайни хора пиели шампанско в негова чест. Ванда  изтичва на двора, портиерът вика полицията. Пристигат високи воински чинове. Да изпратят националния герой в последния му път от публичен дом би било лошо. Офицерите взимат мъртвия генерал под ръце и сякаш е препил приятел го настаняват във файтон и превозват в престижните стаи… Веднага след смъртта от имението на генерала изчезва разработеният от него план за война с Германия.  Припомняли се, че четири дни преди гибелта си той казвал: “Всичко на света е лъжа! Дори славата!…” и т.н.  

Наложи се да откликнем и на това съчинение с писмо до главния редактор на вестник “Век” А. Г. Колодни. Ще цитираме няколко извадки от него:

“Уважаеми Александър Германович! Ръководството на Скобелевия комитет ни изразява  признателност  поради интереса на вестник “Век” към живота и бойната дейност на великия руски пълководец Михаил Дмитриевич Скобелев, за което свидетелствува публикацията на В. Бондар “Кой уби генерал Скобелев?” в бр.43 от 1999 г. Наред с това  посочената статия предизвика редица наши забележки и възражения, с които искаме да Ви запознаем…

…Относно възгледите за войната Скобелев и Бонапарт са абсолютни антиподи. При това за разлика от Бонапарт Скобелев не е познавал поражения. Бонапарт все пак е бил побеждаван десетки пъти, като се започне от първия - през 1799 г по време на похода му в Сирия, когато френската армия под негово командване не успява да превзема крепостта Акр и  дава 3000 жертви.  Затова  от наша гледна точка е абсолютно неправомерно да  се  нарича Скобелев “руският Бонапарт” дори в кавички, както  прави това В.Бондар.

В статията му има и други несъобразности и фактологични неточности. Така във втора абзац убийството на неговата майка Олга Николаевна се свързва с позицията на Скобелев по германския въпрос, което няма нищо общо с действителността. Фактите и обстоятелствата на това убийство с цел грабеж са добре известни и подробно описани.

Твърдението  на автора, че Скобелев уж “активно се обявявал за война с Германия и за обединение на целия славянски свят” е изопачено. В действителност  той наистина се обявявал за обединение на славяните, но за война с Германия - не. Прекрасно познаващ природата на германския милитаризъм, той само предупреждаваше световната общественост  за бъдещите сблъсъци с това зло и призоваваше да сме готови.

Скобелев смяташе, че за да се осигури бъдещият мир в Европа, на славяните  им е необходим съюз между Русия и Франция в интересите на двете страни и на цялото славянство /…/

Развитието на събитията през нашия век потвърдиха  правотата на позициите и изказванията на Скобелев по този въпрос. В хода на Първата и Втората световни войни болшинството славянски страни и народи в Съюз със Франция се бориха срещу общия враг - Германия и нейните съюзници. Да, именно Германия той виждаше като бъдещ  главен враг на славяните и Русия.  При това такива възгледи  за бъдещето на руско-германските отношения се формираха  у него в края на  седемдесетте години, особено в заключителния етап от Руско-турската война 1877-1878г….

В текста на статията многократно се смесват   последователността и хронологията на събитията в биографията на Скобелев, което не може да не  свидетелствува за объркване  при възприемане на историческата действителност от автора на статията.

 Всички посочени грешки, неясноти и неточности в теста обаче отстъпват  на заден план  пред  главното твърдение в подзаглавието и в  края на статията, че Скобелев починал “в леглото на куртизанка”/”в обятията на прекрасна куртизанка”/, което с нищо не е потвърдено и затова не е доказано.

…И така, вече няколко поколения любознателни умове не могат да разгадаят причините на гибелта на Скобелев, а к.и.н. В. Бондар успява.  Бихме го посъветвали, ако тази тема наистина го интересува и вълнува, да  обърне  внимание поне  върху последните публикации  по този повод. Две от тях са поместени в “Росийская историческая газета”/№6. юни 1999/ - “За смъртта на Скобелев” с автор В. Волков,  и “Убийството на Скобелев” с автор К. Н. Блюмер, съвременник на Скобелев . В същия брой е поместена статията на Ю. Дрожжин, отговорен секретар на международното дружество “Славяне”, вицепрезидент на Скобелевия комитет, под заглавието  “Великият славянин”.

Ако В. Бондар беше са запознал поне с тези публикации, то едва ли би стигнал до своя праволинеен и еднозначен извод за куртизанката като причина за гибелта на Скобелев.

Според нас това е нескопосан опит, гонейки сензацията, някаква тайна и загадъчност, смесвайки науката и булевардната журналистика, да се хвърли  сянка върху великия руски пълководец. Но такъв замисъл предварително е обречен на неуспех. Великите и след смъртта си остават велики. И има кой да се застъпи за тях…”

НОВИЯТ ЖИВОТ НА ПЪЛКОВОДЕЦА

Всичко гореказано  ни дава основание да смятаме, че през 1991 г. за Михаил Дмитриевич Скобелев започна нов живот, живот след трагичната му смърт и десетилетия съзнателна забрава.  През 1993 г. в Рязан бе положен първият камък за паметник на Скобелев. Той бе създаден от скулптора Б. Ф. Горбунов и архитекта В. Л. Ситих и тържествено открит в микрайона “Дашково-Песочная” на улица Новосьолов през 1995 г. в рамките на тържествата по случай 900 години от основаването на град Рязан. На 8 септември 1996 г. в муниципалния район “Южное Бутово” в Юго-западния административен окръг на Москва в рамките на празненствата по случай Деня на града се състоя откриването на паметна плоча в чест на великия пълководец на улицата, носеща неговото име.

По време на  тържествено-празничния митинг космонавтът и президент на Скобелевия комитет Алексей Леонов  разказа за славните бойни подвизи на Скобелев. Той изрази увереност, че не е далеч деня, когато в Москва ще бъде възстановен варварски разрушеният през 1818 година паметник на пълководеца. Изказаха се  също ветеранката  от войната В.Бояршинова и двама местни ученика-кадети. Това не е случайно - през 1996 г. в средното училище № 1863 за първи път бе формиран  кадетски клас. Записаните в него деветокласници наред с общообразователните дисциплини ще усвояват  специални знания, необходими за постъпване във Военно-инженерната академия. Младите кадети увериха участниците на митинга, че те и техните съученици ще положат всички сили, за да  бъдат удостоени с честта да носят славното име Скобелевци..

От 1999 г. в Рязанска област се провежда Скобелев набор в армията. За честта да попаднат в тяхното число се борят най-добрите  рязански младежи.

Обширна работа за възстановяване на доброто име на великия пълководец се осъществява в сферата на печатното слово.

В годините 1992-2001 бял свят видяха следните трудове  за живота и бойната дейност на Скобелев: “Белият генерал”/М. Патриот, 1992.540 стр/; Шолохов А. Б. “Загадката на смъртта на генерал Скобелев” /М.Знание.1992.64 стр/; Кадинцев П. С. Тюнеев Н. И. “На Суворов равен” Към 150-годишнината от рождението на Скобелев /дипляна, Рязан. Новое время, 1993/; “Сборник материали на междувузовската научна конференция 21 февруари 1994 г” /Рязан, Издателство на Рязанския държавен педагогически университет. 1994. 124 стр/; “Михаил Скобелев”/М.Новатор.1997.494 стр/; Королченко А. “Генерал Скобелев”/Ростов на Дон. 1997. 414 стр/; Масалски В. “Скобелев” /М. Андреевски флаг. 1998. 416 стр/ Василиев Б. “Има само миг” /М.Астрел. 2000. 408 стр/; Акунин Б. “Смъртта на Ахил” /М. Захаров. 2000. 380 стр/; Глушченко Е.А. “Строители на империите: Портрети на колониалните дейци” /М.Изд.къща “ХІХ век - Согласие”, 2000.256 стр/;  “Михаил Дмитриевич Скобелев. Словото на Белия генерал. Словото на съвременниците. Словото на потомците” /М. Руски мир. 2000. 368 стр/; “Скобелеви четения в Юрино 17 септември 1999 г” /Йошкар-Ола. 2001. 84стр/.

Към издаването на някои книги Скобелевият комитет има най-пряко отношение. Така живеещият в Донецк  В. Н. Масалски в продължение на 20 години е събирал и систематизирал  материали  за Скобелев в страната и от чужбина, някои от тях малко известни. Поради много причини обаче той не беше успял да ги издаде в Украина. Случи се той да чуе мое изказване по радио “Маяк”, в което аз разказвах за Скобелев и Скобелевия комитет. Чрез редакцията на радиото той научи нашите координати и ни уведоми за сбирката си. Разбрахме се, че той ще ни препрати материалите, а ние ще потърсим в Москва спонсор за издаването им.

Такъв спонсор стана  партията “Нашият  дом е  Русия”, а отпечатването пое издателството “Андреевски флаг”. През 1998 г. книгата видя бял свят и според нас е една  от най-добрите за Скобелев. През януари 1999 г. представянето й се състоя в Българския културно-информационен център в Москва. Официалната част се  ръководеше от президента на Скобелевия комитет А.А.Леонов, като присъстваше и  авторът на тези редове. Изказалите се отбелязаха, че в книгата на В. Масалски има много открития, нови версии, предположения.

По същото време  в централния местен периодичен печат бяха публикувани десетки статии за Скобелев, Скобелевия комитет и Скобелевите четения.

През 2001 г. С. Л. Воронцов като военен преподавател в Ярославския филиал на Висшия финансово-икономически университет защити  дисертация   на тема “Скобелев и военните действия на руската армия в Средна Азия през втората половина на ХІХ век” за получаване званието кандидат на историческите науки.

За присъждане на учената степен  доктор на историческите науки бе представен цитираният неколкократно труд на Е.А.Глушченко “Строители на империите. Портрети на колониалните дейци”. В него е анализирана бойната дейност на Скобелев в Средна Азия.

В самата Средна Азия, поне в известна нейна част, отношението към Скобелев за разлика от това  през съветските времена, когато то е било явно нееднозначно, днес се променя. Така например в списание “Звезда Востока” /№9 за 1990 г/  беше публикувана статията на члена на Съюза на писателите на Узбекистан Х. Даврон, озаглавена явно претенциозно “Завоевателят не може да е герой”. В нея на необективна критика бе подложена не само личността на пълководеца, но и политиката на Руската империя в Средна Азия като цяло. Днес, когато са изминали повече от 10 години от разпада на СССР,  изводите и оценките, направени от нас във втората част на тази книга,  категорично се потвърждават.

Сега например президентът на Киргизия Аскар Акаев се гордее, че един от неговите предци заедно с Скобелев е  спомогнал за присъединяването на Киргизия към Русия /в. “Известия”, 15 април 1994 г. статия на В. Коновалов “Аскар Акаев създава прецедент при решаване проблемите на рускоезичното население”/.

Опитът, натрупан от Скобелев през ХІХ век  в борбата с тероризма и въоръжения екстремизъм в азиатски условия  може де се окаже потребен в новите исторически условия, когато цивилизованите страни се борят със съвременния международен тероризъм.

А богатият му опит за общуване с мирното и покорено население от страните на средноазиатския регион е залегнал в основата на годишния конкурс “Генерал Скобелев” по международно право за водене на военни действия, провеждан на базата на Общовойсковата академия на въоръжените сили на Руската федерация.

За възраждането на добрия спомен за Скобелев и други славни синове на Русия съдейства и православната църква. Така Третият   Световен Руски Народен Събор, състоял се  в Свято-Даниловския манастир в Москва през декември 1995 г, излезе с обръщението “Към 850-годишнината на Москва”. В него по-специално се казва: “В Москва вече е узряло духовно пространство за паметници на Дмитри Донской, Александър Невски, Фьодор Ушаков, генерал Скобелев, на воините и пълководците от Великата отечествена война”.

Скобелевият комитет, като обществена организация, не разполага с бюджет и осъществява дейността си благодарение ентусиазма  на почитателите на гения на Скобелев, многобройните привърженици на идеята да се възроди добрият спомен  за великия руски пълководец.

Днес, когато Скобелевите четения върнаха на нашия народ част от нашата историческа памет,  изисква се още малко, за да се възстанови и историческата справедливост. Паметникът на Скобелев трябва да бъде възстановен на предишното му място, а паметникът на Юри Долгорукий, който стои върху скобелевия пиедестал, да се пренесе в Кремъл.  Нали Юри Долгорукий не е повелявал да се строи Моссъвет, а да се строи Кремъл.

В свободна Русия народната памет все по-често  се връща към личността на Скобелев и го поставя  редом с великите руски пълководци от миналото.  Така например дъщерята на прославения маршал Г.М.Жуков Мария  в своето “Писмо до баща ми”, написано на 9 май 1993 г, спомняйки си за Деня на победата през 1945 г. между другото пише: “Тогава тук, на Червения площад,  ликуваха всички, това беше велико единение на народа. Беше Величието на Русия. Кой може да каже, че зад червеното комунистическо знаме, с което  ние победихме фашизма, не се радват заедно с победителите нашите велики предшественици Александър Невски, Дмитри Донской, Суворов, Ушаков, Кутузов, Скобелев”.

Легендарният син на Русия не е забравен и ще живее вечно. Едно  от свидетелствата за това е издаването на този труд.

КРАЙ