Влад Ривлин

превод: Литературен свят

КОШМАРЪТ НА ОЛИГАРХА

Чубчиков вече не беше млад. Заедно с младостта му си беше отишла стабилността и надеждите за построяването в най-близко бъдеще на лъскавия капитализъм. -”Аз може и да не доживея, но ти със сигурност ще живееш в него!”- обеща на сина си бившият комсомолски бос, олигархът Чубчиков. А на Чубчиков лъскавия капитализъм му го беше обещал самият президент, на който той вярваше. Но… И на тази мечта не беше съдено да се сбъдне. Вместо лъскавото бъдеще при Чубчиков дойдоха кошмари.
И му се присъни:
2020 година. Чубчиков гледа телевизия и недоволно мърмори: “Прекалиха болшевиките с рекламата си! Вече и кино не дават да се погледа спокойно! Интернет добре, но телевизията най-добре отвлича от черните мисли… Но на всеки десет минути сред филма изскача проклетата реклама, платена от Народния комисариат по вътрешните работи. На екрана се появява нещастен мъж, приличащ на Чубчиков, целият в кръв, с ожулвания, с избити зъби и счупен нос, когото продължава безпощадно да изтезава следовател с профил на Робеспиер и пенсне на другаря Берия. Мъжът охка, стене, а следователят се поти и го налага ту с юмруци, ту с крака. От екрана долита хрущене на кости и отчаяните викове на изтезавания. Всичко това продължава пет, а понякога и десет минути. И едва в края на тази страшна сцена, следователят прекратява изтезанието и с ласкава усмивка, проблясвайки с пенснето си, казва с приятна интонация, обръщайки се направо към Чубчиков: “За да не се случи всичко това с вас, доброволно и своевременно предавайте неправедно придобитото имущество и ценности на държавата!”
В края на тази фраза Чубчиков се събуди от ужас и скърцайки със зъби от злоба си помисли: -”Да се мачкат гадовете, да се мачкат, докато не е късно!” и с надежда погледна големия инкрустиран календар на стената. Беше навъсеното утро на ноември 2017 година…

ЗАЩО ТАКА?

Обществото е устроено така, че на някои винаги им е нужно повече от другите. И затова на такива хора им се ще да станат робовладелци, лендлордове, помешчици, олигарси… И ето, че стават, убедени, че техният живот е по-ценен от живота на другите, че те са по-добри и по-благородни, а значи, на тях им е позволено повече, отколкото на всички останали - така наречения “добитък”. Те са уверени, че могат да заповядват на “добитъка” вечно, с помощта на сила или хитрост и много се учудват, когато изведнъж започнат да секат главите им на гилотината, да ги убиват направо на улицата или да ги застрелват в мазетата на Лубянка. „За какво?! - недоумяват те - откъде такава жестокост?!” Умирайки, те проклинат ненавистните якобинци, болшевики и въобще революцията. Но законите на историята са не по-малко безпощадни от законите на физиологията.