Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Той си отишъл така тихо, както бе живял.
Внезапно, по време на работа, му станало лошо. За да не привлича вниманието към себе си, помолил собственика да го пусне вкъщи и онзи се съгласил.
В къщи Алексей легнал на диван и повече не станал.
Алексей бил скромен човек. В Съюза защитил кандидатска дисертация, работел в голямо предприятие, където успял да внедри цял куп всевъзможни разработки.
Независимо от длъжността и научните си звания, винаги се държал скромно, никога не повишавал глас, нито на работа, нито у дома, а в компания винаги повече слушал, отколкото говорел.
След пристигането си в Израел, няколко месеца си търсил работа, но без резултат. В Израел никога не е имало недостиг на инженери, още повече главни.
Той не роптаел по този повод, а просто станал заварчик на строеж. Умеел буквално всичко и едва ли не от дете вършел вкъщи всичко сам.
Това го спасило в Израел.
Работел по 12 часа на ден, получавайки за труда си минимално заплащане. Работата била тежка, постоянно на слънце, а заплатата - мизерна.
Но не се оплаквал.
Той въобще никога и от нищо не се оплаквал - нито от здравето, нито от живота, нито от хората.
Повечето от онези, които пристигнали заедно с тях и с които трябвало да учат езика или да работят, се оплаквали от живота, ядосвали се, че са дошли.
Никога не участвал в тези разговори, а само още повече се затварял в себе си.
Когато умрял, мнозина недоумявали: та нали никога не се оплаквал, и в заключение добавяли: странно.
Наистина странно.
Според еврейския обичай го погребали в същия ден.
Жена му, като компютър, увиснала между двата свята. Не можела да осъзнае изобщо стоварилото й се нещастие.
Съвсем наскоро се били настанили в току-що купения апартамент.
Те си мечтаели за това: да имат жилище в центъра, тук и с работата е по-леко, и на децата може да се даде по-добро образование, нивото на културата е по-високо и изобщо….
Накрая целта била постигната.
Те продължили да работят тежка работа - заемите за покупката на апартамента трябвало да се връщат, децата - да се отглеждат, а и самите те някак да живеят.
Работели на две смени: тя - в старчески дом, той - като заварчик на строеж.
Децата бързо научили непознатия език и успешно се учели в местното училище.
И внезапно…
Толкова силен, надежден, Алексей изведнъж завинаги изчезнал от живота им.
Умрял, когато тя била на работа.
Мъртвия си баща открила най-голямата дъщеря и повикала съседите, които извикали бърза помощ, но лекарите вече не можели да му помогнат.
Тя слушала разказите на очевидците и всеки път се надявала, че краят на разказа ще бъде друг. Но всички разкази, силно различаващи се в детайлите, винаги завършвали с едно и също: той умрял.
След известно време тя изведнъж почувствала, че не е успяла да му каже и да го попита за много неща.
Откакто пристигнали в Израел, нямали никакво време един за друг.
Той се връщал от работа по тъмно, целият черен от умора. Често жена му не била вкъщи, а на смяна.
Времето, което оставало след работа, изяждал битът.
Предстояло им да изплащат заеми, да купят маса необходими неща за къщи и разговорите за всичко това станали основна тема в общуването им.
В Съюза тя 15 години била медицинска сестра. Налагало се да работи и в родилно отделение, и в хирургия, и къде ли не. В Израел опитът й се оказал недостатъчен и си намерила работа в старчески дом. По цял ден къпела старци за 5 шекела на час. За да бъде доходът й по-приличен, се наложило да работи на две смени.
За времето, прекарано в Израел, й се струвало, че е изпаднала в някакво странно вцепенение, че е престанала да чувства и да мисли. Всичко й станало безразлично.
И само смъртта на Алексей я извадила от това вцепенение. Внезапно почувствала потребност, неутолима жажда да го види, да говори с него.
След като починал, се преместила в салона. Сега спяла съвсем малко.
Влизайки в тяхната стая, Вика сега дълго стояла тук, напрегнато се вслушвала и вглеждала в тъмните ъгли.
Струвало й се, че ако се съсредоточи, ще чуе познатия звук на крачките му, или поне шумолене, или нещо, едва забележимо, но неоспоримо доказващо й, че е жив и е тук.
Понякога прекарвала с часове в това очакване.
В съня й той често идвал при нея и стоял до леглото им, загадъчно усмихнат.
- Така значи, ти си жив?! - питала тя.
В отговор той само тъжно се усмихвал.
- Но след като си тук и си като мен, по какво се различаваме тогава? - питала Вика.
Но той само я гледал със съжаление и без да бърза, се отдалечавал.
“Как да поговоря с него сега? Та нали не мога дори да му позвъня”, мислела жената.
Накрая решила да му напише писмо.
Тя дълго писала за всичко, което трябвало да премисли и преживее през това време.
Пишела с лекота, като че ли се освобождавала най-сетне от безмилостното менгеме на самотата и смъртта.
Едва когато писмо било готово, сериозно се замислила как да му го предаде.
Не се страхувала да изглежда смешна, но и ясно осъзнавала цялата безперспективност при използването на поща, телевизия или радио.
Кой щял да й помогне? Равнодушните и надменни чиновници с непроницаеми лица от Института за национално застраховане? Или надменните дами от министерството на имиграцията?
Изцяло погълната от грижата си, тя скитала из града в търсене на някого, към който може да се обърне с молбата си.
Така минал целият ден.
На здрачаване случайно се натъкнала на поща и видяла зад стъклото висок, благообразен старец с черна кипа.
Кожата на стареца била някак неестествено бяла. Той изобщо изглеждал като езически магьосник: целият в бяло, с акуратно вчесани на една страна бели коси и с бели, също добре подстригани, брада и мустаци, прозрачни сиви очи зад тънките лещи на очилата, със строга вратовръзка, бяла риза и черна жилетка.
Старецът седял напълно сам, като че ли специално я чакал.
Жената уверено влязла и се насочила към него.
Той я огледал строго. Светлосивите му очи потъмнели, придавайки му още по-строг вид.
- Трябва да предам писмо за мъжа ми - едва сдържайки вълнението си, казала жената. - Той… той е там, много далече и засега не мога да ида при него… - бързо казала тя. -Моля ви, помогнете ми да му предам писмото си, много ви моля.
Сама не знаела на какъв език говори, по-скоро на родния си, но й се струвало, че старецът разбира всичко.
И наистина, очите му потъмнели още повече, но станали от това не страшни, а тъжни.
- Остави писмото - казал той със загадъчен и невероятно красив, нисък глас.
- Ще се погрижа то да стигне, където трябва - казал старецът.
Жената му дала писмото си и за първи път от много време насам облекчено въздъхнала.