Мухаммад Шарафи

превод: Азиз Шакир-Таш 

Самият аз съм стон на вятър,
вик на рана върху тяло на мечта,
задъхано бърборене по острие на нож.
Отекване съм аз от странстваща секира,
тръгнала на обичайния си излет…
между дънерите на маслините
и дръвчетата лимонови.
Аз съм немите усмивки; аз съм и очите,
                             страдащи от липсата на светлина -
те като стонове се диплят тук
и скитат се като истории.
Аз съм крак, поспрял
оттатък пясъците на пустинята;
аз съм лутане и празнота

по верандите на отчаянието;
а е вечер на земята
и сезонът зима е,
и звездите са сълза и плач.