ЮЧБУНАРСКА БАЛАДА
ЮЧБУНАРСКА БАЛАДА
В памет на Христо Смирненски
Припомням си бедняшките квартали,
които сякаш бяха кръг от ада,
и схлупените остарели къщи
без слънце, без цветя и без надежда,
в които гаснеха незнайни люде,
без да усетят сладостната глътка
на простата и чиста земна радост,
без да дочакат чудото, което
се раждаше далеч от нас, на север.
Припомням си бедняшките квартали -
там вечер вместо песни чувах ясно
ту тъжен майчин стон, ту детски плач,
макар че нощното небе бе звездно
и улиците носеха смирено
най-хубави планински имена.
Припомням си - там всяка лятна вечер
се срещахме със Маркс и със Бакунин
и с тайните на идещия век
и с ужас виждахме как се изнизва
проклетото, жестоко наше време
между деня, отминал като вихър,
и между утрешния безнадежден ден.
Но имаше и вечери, в които
при нас се спираше за два-три мига
ковачът, най-добрият наш ковач,
и с прости и сърдечни думи
разгаряше в очите ни жарава
и влагаше във всяка наша длан
отломък от надежда, къс от вяра,
която денонощно бе ковал
на нажежената си наковалня.
След него с уморени бавни крачки
към нас се приближаваше поета,
усмихнат, но със блед отслабнал лик,
и в изпотените си слаби длани
държеше стръкове априлско цвете,
които беше купил тая вечер
от малката цветарка на площада
или които бе получил като дар
от каменарчето или гавроша.
Ала в една дъждовна, хладна вечер,
обзети от уплаха и тревога,
потърсихме го в неговия беден дом.
Във полутъмната приземна стая,
покрит със избеляло одеяло,
лежеше неподвижен и унесен.
На пода като недопит пахар
стоеше стара глинена паница,
в която плуваше човешко вино.
Свалили овехтелите фуражки,
ний мълчаливо му се поклонихме,
а той, допрял до устните си пръст,
пророни: „Тихо! Не чувате ли тропот
от вихрени червени ескадрони?”
А стаята бе пълна с тишина
и само сянката на тайнствен гост
злокобно над лика му бе се свел.
И в миг заспа. И вместо чер молитвеник
в дланта си стискаше „Да бъде ден”.
Във стаята нахлу внезапно мрак
и той като във гроб потъна в него,
изчезна от разплаканите ни очи
и се превърна в спомен,
във безсмъртен спомен.
Завърнал се от миналото в своя дом,
загърнат с дъх на окосено сено,
за първи път не мога да разтворя
ни Яворов, ни Димчо, ни Есенин.
1970
СОНЕТ ЗА ВЕЧЕРНАТА СКУКА
В памет на Светослав Минков
Без да сме жертви на случайна драма
и без да сме задавени от дим,
и тази вечер ний седиме двама
пред пълни чаши с вино и мълчим.
Ти леко по стъклата с пръсти чукаш,
загледан в свода тъмен и дълбок.
Запалваш всички лампи. Има ток.
Оглеждаш се и казваш глухо: „Скука.”
И сякаш някой в стаята въздъхва,
и сякаш мигом се понася дъх на
земя и неприятен земен дим.
В това не виждам нищо злополучно -
днес, както никога, е просто скучно.
На друга тема ний да помълчим.
Изчезна облачното ято
и блесна ясна синина,
ти срещна дунавското лято
във люшнатата равнина,
прегърна го и го целуна
и тръгна с него, бодър, лек,
натам, където с весел ек
шумеше твоя роден Дунав.
Ти със върбите поговори
и с изкласилите жита,
със трепет слуша във простора
шума на птичите ята
и във ръце с босилек пресен
завърна се във своя дом
да изплетеш във чист псалом
избликналата проста песен.
Днес пак е топло, знойно лято
из Дунавската равнина,
из тая равнина, в която
ти пи живот и светлина,
и нашата река голяма
пак храни плодните земи,
свободна, весела шуми,
но тебе, тебе днес те няма.
1939
СЪБРАНИЕ
В памет на Асен Златаров
Навън неспирно пее зимен вятър
и пада, пада сняг сребрист и мек.
Във залата, прогнил амфитеатър,
изпълнена със хлад и сумрак лек,
прииждат люде като шумен бързей,
студенти бедни и бездомни
от градските покрайнини,
жени повехли, старомодни,
девойки с пламнали страни,
целунати от ветровете,
работници със проста реч,
но с погледи - изострен меч -
под вехти, маслени каскети.
И в екналата зала плисва мигом
тържествена, кристална тишина,
от празната естрада се надига
човек, облян във златна светлина,
безмълвното събрание оглежда,
навежда своето чело
и с глас сърдечен, пламнал, топъл,
ту плах като сподавен вопъл,
ту буен като водопад,
люлее, буди и говори,
разкрива ширните простори
на близък, нов и вечен свят.
И в залата безшумно се разлива
дъхът на ранни пролетни цветя,
от покрива се спуска птича песен,
в стъклата звънва лудо пролетта -
и ето - тръгва правдата в света!
И в слънчевата ясна зала
очите като въглени горят,
ръката на студента гали
две галени ръце до смърт,
а морният ковач до мене
издига своя чер юмрук
като стоманен тежък чук.
Угасна словото. И мракът черен падна
отново върху нашата земя…
А тая вечер пръв път у дома
ковачът морен се завърна
с два стръка бели пролетни цветя.
СПОМЕН ЗА ЕДИН ПРОВИНЦИАЛЕН ГРАД
Помниш ли - аз дойдох при вас осемнайсетгодишен,
без биография, без име и без спомени.
Имах железни ръце, ала бях излишен,
имах роден дом, ала бях бездомен.
Вашата пролет беше топла и многолика,
а стрехите - скрити в бадемови клони.
Младата дружба скрепихме със зарска мастика,
когато златен липов цвят над нас се ронеше.
Декламирахме Димчо, Верхарн и Есенин
и със тревога посрещахме утрото синьо.
С недоизказани мисли и вопли стаени
в „Бялото агне” пиехме черно вино.
Вечер, във фантастични копнежи унесени,
с някаква смътна надежда в гръдта ни родена,
на самотната гара чакахме експреса,
който летеше към София, Париж и Виена.
И когато се мернеше в миг зад стъклата
някоя руса жена или властна брюнетка,
сякаш по-тясна ставаше нашата клетка
и по-безизходна самотата.
Ние вървяхме, горени от кървава рана,
без да знаем на кой ясен бряг да спреме,
проклинахме гневно жестокото време
и шепнехме твойта балада за Анна.
КОГАТО ПРЕВЕЖДАХ БЛОК
Аз зная - всеки земен жител има
добри и лоши часове и дни.
Кой нервно на вратата ми звъни
и кой от тъмните стъкла ми кима?
Денят угасва, стаята изстина
и леко през прозрачната врата
като прекрасна дама иде вечерта,
наметната със синя пелерина.
Очите й като звезди ме мамят,
ръцете й ме грабват в сладък плен.
Не ме напускай, декемврийски ден,
не ме повеждай, моя верна памет
към отшумялата далечна вечер,
изпълнена със гордост и със страх:
аз като свойта младост я зовях,
но тя при мен не се завърна вече.
Излизам вън от спомени задавен,
но вън ме среща само мрак дълбок.
Несполучливо днес превеждах Блок -
„О доблестях, о подвигах, о славе”.
ПАМЕТ
Каква си ти - каменна или железна,
видима ли или неуловима -
не знам, но ти си дълбока, тъмна бездна…
Памет, към нищите бъди милостива,
към злите - зла и безпощадна.
ГЛИНЕНАТА ЧАША
Някога много бедна
била е земята наша
и още по-беден
родният дом на юг от Балкана.
Един-единствен спомен
от него ми остана,
тая огромна и шарена
глинена чаша.
По-твърда от камък
е станала нейната глина
и нейните бели птици и шарки -
по-нежни.
Двеста горещи лета
и двеста зими снежни
тя е лежала подобно на идол
във скрина.
Всеки от мойте деди
я държал във своите длани,
а зад него, застанала чинно,
невястата му млада
наливала в чашата
две пълни кани,
две пълни кани
гъсто македонско вино.
Със нея посрещали
не едно сърце юнашко
и се дигали весели сватби
всяка година.
Дори до нея допряла устни
една влахиня,
една хубавица влахиня,
открадната от Влашко.
Покрай нея отминали
много дни и години,
дни на народни победи,
на бури и мълнии.
Днес аз, единствен наследник,
все още я пълня,
както моите горди деди,
с червено вино.
Секнат ли моите сили
и мойте чисти звуци,
древната глинена чаша
ще чака в скрина
да я вземат в ръцете си
не един, а седмина,
седмина мои достойни
български внуци.
