Радован Караджич

превод: Благой Димитров

МИР

Въз грамадата отсечени глави -
дългите коси на мъртвите войводи.
Няма песни.
Тихите реки с ливадите се срещат.
Песните през калните картофи,
песните от сухите стърнища
са посечени из планината камениста.
Сетно пламъче трепти в огнището.
Лаят около бунищата лисици.
Няма песни.
От зората са подмамени овчарите.
Пусти пладнища от летните горещини.
На зида провисва пушка на кръвник.
Чуждо острие ръждясало в стената.
Въз грамадата отсечени глави -
дългите коси на мъртвите войводи.
През главите семена косата пръска.
Неочаквана сеитба.
Славата през костите реката мие.
Ала времето на тлен обрича всичко.
Няма песни.

В ТАЯ ПУСТОШ

В тая пустош, в тая пустош расте цвете.
Расте напук, на инат.
Безкраен пясък
под слънцето и ветровете,
а то си живее
и сякаш е болен - отблъсква водата.
Наоколо - изпепеленият свят.
Отеква вик в гръмотевичен трясък…
Напук, на инат цветето не старее.
И иска си от небето и пясъка - свободата.

ПЛАДНЕ

Половината утро го няма.

От планината се срина
като скала едър вълк,
половината утро отгриза
и го отмъкна в сърцето си
по планинските, дивите серпентини.

Всичко след него проплака.

Нейде сред пущинаци и сред рътлини
то ликува с вълците
около огъня
и е съгласно
да не отмине.

НОКТЮРНО

Цяла нощ вали сняг.
Името му е изненада.
И на слънце прилича.
В градските нощни сгради
влиза и дух, и впряг.
Звън приспивен се стича
от безсънната синева.
Тихо и светло е
като пред смърт…
Някой навярно знае това:
в бяло облича голия път.

САРАЕВО

Аз чувам как нещастието пропълзява
като насекомо пред решителния час:
то унищожава всичко крехко и тогава
тъмнината умъртвена придобива глас.

Гори градът и сякаш е тамян запален,
пушекът обгръща съвест, дом и дума.
Празни дрехите притичват. Ален
камъкът в темелите се пука…Чума!

Високо горе чета от тополи в брони
бие крак на място за кураж.
Агресивен, въздухът дъха ти гони:
ту човек си, ту си призрачен мираж.

И всичко туй ще стане болка, зная.
Черният метал под навес вежди въси.
Гледай как страхът - огромен паяк
по компютъра си отговори търси!

ВЕЧНО РОБСТВО

Не е известно
у кого е ключът
на тъмницата.

„Мисълта за ключ
утвърждава затвора.”

Сутрин
дневната стража
ни обкръжава,
и немили-недраги ни води
плътно един до друг.

Вечер
нощната стража ни дебне
и крещи, и ни заплашва
туй да стори нощес,
а онуй - сутринта,
щом ни поеме отново.

Може би са забравени.
Може би пък

и ние, и стражите
заедно сме поробени.