Виталий Парфьонов

превод: Радост Даскалова

На 7 март 1998 Владимир Чивилихин щеше да навърши 70 години. Той си отиде от живота неочаквано за себе си и за останалите в бурната съботна вечер на 1984 на своята вила в Подмосковието, изчерпвайки минути преди кончината си последния си физически потенциал в неуспешна борба с развилнялата се стихия, опитвайки се да вдигне и закрепи прекършената, тежка корона на триметровия кедър, присаден на борово дърво. През целия си живот, писателят беше се борил за запазването на кедровите гори в Сибир и Далечния Изток и заради това единствено, с любов отгледано, дърво не пощади себе си.
Познавах Владимир Чивилихин почти 30 години и много от произведенията му се родиха пред очите ми. Той беше широко скроен и перспективно мислещ, безспорно талантлив човек. Даже необикновено скъпият на похвали Леонид Леонов, казваше за Чивилихин следното: “Талантлив е. И знае много точно с кое да се захване.”
Освен това, беше му присъща вродена любознателност, която не бяха угасили нито ранното му оставане без баща, нито започналите още от детството тежки години труд в задименото депо на малката сибирска гара Тайга. Въпреки това, той е успял да прочете много, водел си е дневник, който след много години е бил използван при написването на “Памет”.
Но влечението към знание изисквало още повече, мечта му станал МГУ, специалност журналистика. Чивилихин вярвал в своята “звезда” , независимо от скептицизма на приятелите си и близките. Всички кандидатстуденски изпити взел с “отличен” и… не бил приет в университета. Обаче този помитащ удар на реалната действителност само събудил настойчивата му упоритост да търси справедливост, която се запазва у него през целия му живот. Той все пак постигнал своето, написвайки писмо на Климент Ефремович Ворошилов и задавайки му въпроса: “Какъв трябва да бъде балът ми, за да стана студент в МГУ?”
И в 1958 Климент Ефремович вече връчвал в Кремъл на Владимир Чивилихин първата правителствена награда за плодотоворна журналистическа дейност във вестник “Комсомолска правда”. (По-късно ще има и други правителствени награди, той ще стане лауреат на наградата на Ленинския комсомол, Държавна награда на РСФСР и СССР.)
Разгръщащият се талант винаги търси и намира пътища за съприкосновение с други таланти. За Чивилихин решаващо е било приобщаването му към уникалния духовен свят на Леонов, определил, в крайна сметка, посоката на творческите търсения на младия писател. Ясно усетената от него висока идея за “Руският лес” на Леонид Леонов потвърждавала правотата на онази мъжествена упоритост, с която той защитавал горите в документалната си повест “Шуми, тайга, шуми!”, в очерците “Месец в Кедроград” и ” За какво шепнат руските гори?”, защото за Чивилихин гората не е просто милиардно струпване на дървета, годни за цепеници, а трудовата история на народа, исконната природа на руската душа.
Не е лека съдбата на произведенията на Чивилихин, всички те са създавани с огромно напрежение на физическите и духовни сили, с провеждани паралелно дълбоки научни изследвания. По този начин са били написани и публицистичните очерци “Земята в опасност”, “Светлото око на Сибир”, “Шведските спирки”, превърнали се в предупредителен сигнал и страстен призив на автора за опазване на природата - основа за живот на Земята.
Личната потребност сам да вникне във всичко, което му хрумва да напише, да влезе в кожата на героите си и да се разходи по маршрутите им, да бъде на места, където те са живели в действителността, или им предстои да живеят на страниците на книгите му, е нещо характерно за цялото творчество на Владимир Чивилихин. Така се раждаха повестите “Сребърните релси”, “Елки-моталки”, “За Клава Иванова”, “Пъстрият камък”, “Над морското равнище” - произведения изпълнени с трагизъм и реализъм, оптимизъм и надежда. Романът-есе “Памет”, с обем повече от 80 печатни листа, по същество няма аналог в литературата. Неговите главни герои са народът, историята и патриотизмът, споени заедно от пластовете време. Беше носен и писан този роман цял един живот. Наброски, по бъдещите детайли на това необикновено произведение, са били правени като записки в дневник още през 40-те, когато авторът едва е бил започнал самостоятелния си живот.
През 60-те, обмисляйки творческите си планове, Чивилихин четял на близките си приятели откъси от този дневник и, виждайки на лицата им недоумение, като че ли извинявайки се, казвал: ” Ето пиша. Сам още не знам какво. Губя сума време. Темата за природата е недовършена, а и други проблеми имам. Но нищо не мога да направя със себе си. Влече ме руската история. Това е една целина!”
Скоро замисълът за нова книга се оформи и окончателно го погълна. Той се е ровил в архивите на Чернигов, Ленинград, Москва, Томск и Новоросийск, лутал се е по полузабравените места от историята на предците ни, възкресявайки от дълбините й учудващата издържливост, многонационалната основа и непресъхващия патриотизъм на руския народ. Той много бързаше, сякаш е знаел, че е възможно и денонощие да не му достигне да завърши този гигантски труд. Успя да го завърши 35 часа преди внезапната си смърт.
Владимир Чивилихин никого не допускаше в творческата си лаборатория. Знаейки това, аз не му досаждах с молби да разкаже за литературните си замисли. Той сам понякога говореше за тях. В частност за известния на цялото общество, занимаващо се с горите, многострадален Кедроград, възнамеряваше да напише голям художествен роман.
Мисля, че замисълът да напише такова обемно художествено произведение за Кедроград, окончателно е узрял у Владимир Чивилихин малко преди смъртта му, но не защото предвиждаше завършването на работата си над “Памет”. При една от последните ни срещи, когато разговорът случайно стигна до Кедроград, той сподели: “По-рано да се захвана с такъв голям литературен труд, би било, прощавай, но преждевременно. Много неща трябваше да узреят. Много неща трябваше да се осмислят, и не само от мен.”
Та нали в първите години от създаването на младежкото експериментално стопанство, той със страстта на талантлив публицист, написа, освен споменатите “Шуми, тайга, шуми!”, “За какво шепнат руските гори”, “Месец в Кедроград”, и острите статии в защита на стопанството - “Тайгата шуми” и “Петгодишнината на Кедроград”. След това странно - нито една нова публикация на тема Кедроград от 1965. Защо?
На този въпрос Владимир Чивилихин отговори сам, в изказването си на заседанието на научно-техническия съвет на Гослесхоз на СССР на 14 октомври 1968: “Няколко пъти се изказах в печата и говорих за това на Петнадесетия конгрес на комсомола. По историята на така наречения Кедроград и свързаните с него проблеми, в нашия печат имаше цели 203 статии. Много труд, а резултати - никакви няма. Чрез това, сякаш негласно се казва - пишете си, пишете, а пък ние сякохме и ще сечем златната ви сибирска кедрова гора. Аз, например, вече не мога да пиша за това, защото не искам и нямам право да ядосвам читателите. Това за мен е болен и действително тревожен въпрос. Разберете ме, може ли да пишеш, когато от това няма никакъв смисъл, а напротив, очевидни стопански, морални и политически загуби…”
Той публикува все пак още тогава, в онази година, известното ” Слово за кедъра” - своеобразна поема за удивителното дърво, където открито изложи своята позиция: “Кедър има в Сибир и Приморието, както и преди, го секат в плашещи количества. Всяка година напълно се изсичат около петдесет хиляди хектара кедрова тайга… И аз не мога повече да пиша за това - колкото повече пишеш, толкова по-настървено секат кедър.”
Но кедроградските събития продължаваха да го занимават. В1969 младежкото начинание навършваше десет години и той отбеляза този юбилей с голямата статия-равносметка “Десет години по-късно”.
При последната ни среща, когато отидох при него на вилата му, той говореше непрекъснато сякаш се опитваше да прелее в мен цялото си съдържание - лични преживявания, проблеми, творчески замисли. Към два през нощта, аз внимателно му напомних, че на вилата няма телефон, а вкъщи, както обикновено, ще ме чакат докато не се върна. Той с учудване погледна часовника, изведнъж някак се сви, затвори се в себе си и решително каза: “Не, Виталий, днес няма да те пусна да си ходиш.” И аз останах, без да знам тогава, че самата съдба ми е подарила последната възможност да общувам с него.
Той се изповяда в онази нощ за много неща. Вълнуваха го новите му творчески планове: ” Ще довърша в близките дни работа по “Памет”, ще си почина малко и ще седна да пиша художествения роман. Отдавна си мечтая за това. Ще напиша такъв роман, който ще учуди всички. Имам вече наброските.” И след известна пауза повтори: “Да, именно, ще учуди.”
След три дни той завърши пожизнения си труд над “Памет”, а за какъв нов роман той говореше тогава, ние никога няма да разберем.
…Владимир Чивилихин не завърши много от онова, което искаше. Но слял се чрез творчеството си с народа, той продължава да живее, работи и убеждава.

День литературы 12 (225) 24.03.1998