превод: Радост Даскалова

Известният писател-фронтовак отговоря на въпроси на своята внучка.

Останаха малко от военните ветерани, на които се наложи да преминат през целия ад на Сталинград и Курската дъга. Един от тях е Михаил Николаевич Алексеев. Известен писател, изобразяващ руското село, автор на книгите ” Хляб - име съществително”, “Върбица неплачуща”, ” Вишневият вир”,  а също и на военна проза. Герой на Социалистическия труд, лауреат на Държавна награда на СССР и РСФСР, днес работи над повест със заглавие “Окупатори”.  Михаил Николаевич беше помолен да си припомни далечните събития, станали история, от неговата любима внучка Ксения, дипломантка в Академията по печата и ВГИК, и член на Съюза на писателите, на която той като неин дядо, е посветил романа ” Побойници”.

- Дядо, ти си започнал Великата Отечествена война в Суми през 1941 година, участвал си в сраженията за Сталинград и при Курската дъга, воювал си в Украйна, освобождавал си Унгария, Румъния, Чехословакия. На 60-тата годишнина от Победата какво чувстваш?

- През цялото това време аз писах и мислих за войната. Тя никога не напуска нас, участниците в нея, мен, конкретно, не ме напуска Сталинград. Аз дълго отлагах романа “Моят Сталинград”, половин век, все не можех да се върна в себе си. Та нали аз бях непосредствен участник в тази велика битка от първия до последния ден, бях командващ минохвъргачна рота. Бях заобиколен от истински герои и  реших да запазя паметта им за идните поколения, затова в романа всички имена и фамилии са реални. И сега, ето “Окупатори”: докато не завърша тази си книга, все така ще живея в атмосферата на войната. Ние, ветераните, ще я помним, ще помним и онази цена, която заплатихме за Победата, докато е жив дори един от нас.

- Разкажи поне за един от героите в твоите военни произведения.

- Ето, младши лейтенант Николай Савченко, който в първия ми роман “Войници” беше с фамилията Гунко. За него казваха - легендарният Савченко. Ние се срещнахме с него на подстъпите към Сталинград. Наближавахме гара Абганерово, когато попаднахме под поредната самолетна атака и той реши да стреля с 76-милиметровото полево оръдие по пикиращите “юнкерси”. Той забеляза, че излизайки от маневрата по снижаване и набирайки височина, от най-ниската точка на пикиране, самолетът рязко намаля скорост, като че ли увисва във въздуха. И залповете на неговото оръдие попаднаха в целта, един след друг на земята паднаха два “юнкерса”.

По-късно, в най-тежките дни на Курската битка, аз бях в батареята на Савченко. Дванадесет 76-милиметрови оръдия приспособихме за стрелба с малокалибрени снаряди. Те пробиваха броните на немските “тигри”, макар че преди Курската битка, Хитлер беше заповядал на заводите Круп да произведат непробиваеми брони за тези танкове. И, ако не бяха малокалибрените снаряди, ние едва ли бихме се справили с новите немски танкове. Батареята на Савченко беше единствена, която оцеля при излизането от обкръжение, като удари 12 немски танка. При което, даже останал само с две оръдия, той продължи да се сражава. А имаше и още - сержант Сараев, майор Баталов, началникът на дивизионната артилерия Павлов, разузнавачите Забаров и Пчелинцев… Аз воювах редом с тях и всички те са герои в моите книги.

- Кажи ми откровено, в началото на войната, когато отстъпвахме, обикновените войници вярваха ли в победата?

- Колкото и трудно да беше, основното мнозинство не губеше надежда. Решаваше се въпросът: да бъдем или да не бъдем? Ние, всички хора, живеещи в страната, наричаща се Съветски съюз. Не биваше да се примирим с мисълта, че няма да бъдем. И ние вярвахме. Ето защо Победата във Великата Отечествена война е наследството, което оставихме на вас и бъдещите поколения. Та нали войната се отнесе жестоко не само с фронтоваците, тя се прицелваше в нашите деца и внуци, тестваше хората за издръжливост, мъжество, нравственост и дух. В последно време се опитват да лишат народа от тези духовни богатства, от което на нас, военните ветерани, ни е особено тежко.

- В пресата на някои държави вас, освободителите на Европа, ви наричат окупатори и мародери.

- Особено настървено в Латвия. От 1946 до 1950 работех във военен вестник във Виена. В Австрия се родиха двете ми дъщери. На бюрото ми е повестта “Окупатори”, в нея  разказвам как “шикозно” живеехме там. Налагаше се често да пътуваме до Унгария, където продуктите бяха по-евтини. Коли с награбено в Русия не съм докарвал, нито една австрийска девойка и с пръст не съм докоснал. Точно затова ми беше особено важно да завърша “Окупатори”, за да разкажа как беше в действителност.

- Възможно ли е да се преиначат изводите от Втората световна война?

- Не е възможно. Бях поканен от кметове на шест френски града да посетя страната им във връзка с честване на 60-тата годишнина от победата над немците при Сталинград. И където и да отидех, ми казваха: там, при Сталинград, вие спасихте не само себе си, но и нас. След  погрома при Сталинград, немците, казваха французите, много се “подобриха” към нас, взеха и да угодничат. Ето какво значи Сталинград! В Париж има спирка на метрото “Сталинград”, площад “Сталинград”, кафенета, училище с такова име… Във всеки случай, французите потвърждават - преломът на Втората световна война е започнал при Сталинград. И това е само наша заслуга, слава и гордост.

- Как смяташ, нашата държава достатъчно ли се грижи за онези, които отстояха независимостта на нашата страна и изковаха победата над фашизма на фронта и в тила?

От моите другари по оръжие почти няма останали живи. Спомням си по времето на управлението на Елцин, отношението към нас беше ужасно. Съсед ми беше Андрей Борисович, който е воювал в прославената дивизия на Полосухин. Бил е сред освободителите на Можайск през 1941. Така го бяха измъчили със справки, бюрократически извлечения. Живееше в нищета. Сега неговата вдовица нищо не получава заради него. Добре, че все още някакви привилегии на ниво федерация са останали за ветераните. Тези дни научих, че началникът на московското ЦАО Сергей Байдаков е отпуснал 15 жилища за участници във Великата Отечествена война, въпреки че, разбира се,  това е капка в морето.

- Говори се за криза на военно-патриотичната тема в нашата литература, за това, че книжният пазар е наводнен от криминалета и булевардни романи.

- Вероятно е така. Въпреки, че аз напоследък не следя твърде литературния процес. Но мисля, че народът се умори от пошлост и мерзост, протича постепенна преоценка на “демократичните” ценности. Хората започват с душите си да ги отхвърлят, връщайки се към историческата памет на Русия. Ето, по екраните се появиха очевидни успехи ” През август 44-а” на починалия Пташук, “Звезда” на Лебедев, “Кукувица” на Рогожин. Впрочем, преди 15 години Рогожин успешно екранизира моята “Дивизионка”: филм под заглавите ” Заради няколко реда”. Според мен, онези, които действително имат какво да кажат, няма да мълчат, в това число и ние, фронтоваците.

Рабочая газета № 24 25.09.2005