Йосиф Куралов

превод: Литературен свят

Отдавна съм забелязал, че пишещите братя не се четат много-много един друг. Помня как на масата, след като прочетох няколко кратки фрагмента от различни мои поеми, се натъкнах на комплименти от колега.
- Старче, това е гениално! Кога си го писал?
- Отдавна.
- Как отдавна?
Споменах годината и видях учудване. Искрено или не - върху пияно лице не можеш да разбереш.
- Публикувани ли са?
- Да.
- Къде?
- В тази книжка, която ти надписах.
Тук като че ли нещо го осени. Раздвижи се. Притича в съседната стая (пиехме в помещение на СП), там имаше библиотечка с наши книги, намери книгата, за която ставаше дума, донесе я. И показвайки я на всички, попита:
- Тук ли?
Получавайки утвърдителен отговор, моят колега силно се зарадва и започна да ме гледа като че ли съм луд. Компанията започна да скучае, не желаейки да вниква в същността на нашия диалог. А и аз самият не разбирах какво има. Наляхме още по едно. Пихме. Колегата ми, впил очи в книгата, я прелиства няколко минути. После скочи и сочейки ми я, гръмко каза:
- Тук ги няма стиховете, които чете!
Пияните поети са същества неразумни. Те не веднага разбраха за какво става дума. А когато разбраха, започнаха да ме гледат. Казах, че там ги има стиховете, които бях чел.
И започна спор. Значи трябваше да се сключи облог. На какво? Пияните поети са същества не само неразумни, но и непрактични. Отначало беше универсалният критерий за всички ценности - бутилка водка. После някой каза, че трябва да се обзаложим на пари. Залогът се колебаеше в диапазона от коняк до милион рубли (беше преди деноминацията, по времето, когато всички бяхме «милионери» и носехме в джобовете си хартийки с много нули).
Колегата се оказа щедър:
- Ако загубя, ще му дам (кимване към мен) милион рубли. А ако той загуби (пак кимване), нека да иде за бутилка коняк. Става ли?!
Колегата, уверен в победата си, се наду и беше готов да се пръсне от собствената си щедрост. Облогът беше направен. Всички погледи се насочиха в мен. Взех книжката и бързо намерих току-що четените стихове. И подадох на колегата книжката, отворена на страницата с тези стихове. Това бяха фрагменти от поема, които изглеждаха като напълно самостоятелни стихотворения.
Отначало колегата се опитваше да не признае поражението си:
- Говорихме за стихове, не за поеми.
Но поетите - същества, макар и неразумни, но справедливи, го накараха да признае загубата си. От всички страни се понесоха гласове: «Каква разлика: поема - не поема… Поемата също е стихове!.. Признай, че не си чел книгата му! Признай загубата! Тичай в магазина!» Аз кръвожадно поисках милиона рубли и продължаване на банкета с цялата посочена сума. Но от реакцията му беше явно, че не милион, а нищо няма в джоба.
Наложи се да се съгласи за бутилката водка (за коняк не му стигаха парите). А аз за пореден път се убедих, че пишещият народ е ленив и нелюбопитен. Не целият, разбира се. Но моят суетен колега в този смисъл съвсем не е уникален екземпляр.

5.01.2011