СТИХОВЕ
превод: Марко Марков
***
Ти си тънко стебълце
от тръстика - и ме вика
с трепет твоето сърце
и страстта ти огнелика.
Казват, че от твойта гръд
извор най-целебен блика -
спрял съм се сред дълъг път,
жаждата ми е велика.
***
Щом прекрача твоя праг,
ослепен отронвам стон:
„Като сто луни сред мрак,
светиш в моя небосклон.”
Клатиш укорно глава:
„Щом обичаш ме - добре,
но не трябва за това
никой друг да разбере.”
***
Както в тази вечер синя,
ходиш над света, луна,
надникни в оназ градина,
зад високата стена -
и любимата жена
поздрави със светлина.
Пие не за да забрави
там от тънка чаша тя
и с арменски думи слави
виното и любовта.
***
Да се вглеждам в твоя лик
от луната озарен
и от устните ти в миг
аз да съм опиянен.
Твоите очи са бряг
на вълни и небеса,
а устата ти е пак
пълна с утринна роса.
***
Моето сърце трепти
като есенно листо.
И сълзата му тупти,
сякаш дъжд вали. Защо?
Ти душата ми отне,
ала тялото ми -не.
Пред кого кажи поне
да отпусна колене.
***
„Аз съм твоя!” - с огън рече.
Но нима било е дим?
Да ме любиш ти се врече.
Друг ли вече е любим?
Ще съм само плач и вопли
устните му щом допреш,
към целувките ми топли
и към техния копнеж.
***
Ако тази, чийто стан
нежно стегнат е с колан,
беше бедна, а пък аз
бях богат, прости бедняка,
днес за бенките й три
бих платил добри пари -
струва всяка по елмаз
и една целувка в мрака.
***
Аз моля те, пророк Давид,
прости ми този грях:
една жена с божествен вид
обичах - и обичан бях.
Ако подобно лъч несмел
в килията ти влезе тя,
и ти не би молитви чел
пред ангелската красота,
а би леглото предпочел.
***
„Всеки нар е като слънце -
разрежи го с тънък нож,
по целувка ти за зрънце
подари ми тази нощ.”
„Тези две неща сравними
немислими са дори -
кой целувал е, любими,
ти кажи ми до зори?”
***
Над ручея, когато
гърди наведе ти,
луна от чисто злато
водите позлати.
Завиждам аз безкрайно,
в гърдите с остър нож,
на този, който тайно
с теб бил е тази нощ.
***
Аз при тебе пристигнах, разбрал,
че ме чакаш с любов и печал.
Ала твоят поглед немил
ми подсказва, че съм сгрешил.
Не тъжи, не скърби, не плачи,
избърши овлажнели очи.
Помнят нозете обратния път,
те от тебе ще ме отведат.
***
„Гърдите ти са белоснежен храм,
а зърната им - кандила.
Позволи ми да се помоля там
или да бъда звънар. Ела!”
„О, махни се. Лекомислен си, знам.
Не заслужаваш ни лъч, ни звук.
Ще изоставиш ти моя храм
за игрите на някой друг.”
***
Художникът взе четка и бои,
за да сияе вечно твоят лик.
Но само веждите успя да открои
и падна обезсилен в миг.
Не оживя на листа в този час
душата и плътта като кристал.
Но нищо. Жива те обичам аз,
каквато бог те е създал.
***
За мене ти ябълка пазеше смело,
обич далечна, с пламенна гръд.
А аз живеех в своето село
с мисъл неясна за ласка и път.
Ала съседско момиче ми каза
днес изведнъж: „Ела по звезди!
Ябълки златни за тебе пазя,
в чуждия край ти за тях не ходи.”
***
И кайсии, и смокини
радват ни навреме с плод.
А върбата е красива,
но не ражда цял живот.
Да обичаш мълчаливо
можеш, но кажи защо?
Можеш да умреш от обич,
но защо да става то?
***
Някой донесе ми хубава вест:
„Идва към тебе любимата днес.”
Нека я срещнем по пътя й бял,
за да не страда от тиха печал.
Нека целунем лицето й - цвят,
то е по-скъпо от целия свят.
И от нозете й светлия прах
нека изтрием с нежен замах,
до го допрем до сърце и очи -
той е целебен, защото горчи.
***
- Искам, любов, да ти кажа нещо,
но се боя от баща ти.
Защото вие сте много богати,
а аз, беднякът, обичам горещо.
- Не се бой, момче. В златни палати
много хора са обеднели.
А дъщерите им в бедни постели
спят неизразимо богати.
***
Спиш на покрива, любима,
и звездите палиш с гръд.
Ти при себе си пусни ме,
че ме чака дълъг път.
- Нито ще те пусна в мрака,
нито пък ще легнеш с мен.
Нека всичко наше чака
изгрева на този ден.
***
Аз съм поглед, а ти - звезда.
Без светлина очите гаснат.
Аз съм риба, а ти - вода.
Без вода смъртта е ужасна.
Ако хвърлят в друга вода
рибата, тя ще живее -
животът без тебе ще е беда,
а душата ми ще онемее.
***
Своето бяло копринено ложе
ще застеля с покривка златна,
румена яребица ще сложа
върху масата щедра и знатна.
В два искрящи, звънтящи стакана
тежко вино аз ще налея,
с риза ще бъда тънкотъкана,
за да виждаш гръдта ми през нея.
***
Ах, завиждайте! В моята къща
любовта ми днес се завръща.
И сърцето сърце ще прегръща
с ласка огнена и могъща.
Ще покани после сърцето
всички вас на трапезата наша,
ще превърне във вино морето,
в кораб - всяка винена чаша.
***
В постелята си спях. По-ярка
луната бе от огледало.
Лъчите бяха сплели арка
над бисерното мое тяло.
Насън се срещнах с любовта си -
по-силно и от вино беше,
а часовете бяха къси
и всичко, всичко в мен блестеше.
***
- Бедна моя, защо си тъй бледна
и какво те гнети - нима
любовта ти в чужбина погина
и сега си в света сама?
- Не, по друга, по-страшна причина,
днес сама съм на този свят.
Аз загубих душата си синя,
а без нея животът е ад.
***
Днес поисках целувка една
от почти некрасива жена.
Ала тя отговори: „Грешиш!
Моето име ти позориш!”
В този миг от прозорец един
чух на красавица погледа син:
„Към красотата ти взор обърни -
тя младостта ти ще оцени.”
***
Казват, че любовта, щем не щем
ни донася и мъка, и радост.
В нея крие се като в бадем
сладка горест, горчива сладост.
Заобичах те в горък час
и нещастна е моята младост.
Пожали ме, повярвай в нас,
дай ми, дай ми най-сладката радост.
***
Луна сияйна, на кораб приличаш
и тихо плуваш в нощта безкрайна.
В много прозорци сега надничаш
и разгадаваш не една тайна.
Надничаш и в моя любим прозорец,
лъчите ти падат сред две гърди
и отразени политат в простора,
за да помръкнат всички звезди.
***
На сърцето мълвяха очите:
„Щом постигнеш щастие ти,
нас ни парят горещо сълзите
на несбъднатите мечти.”
На очите отвърна сърцето:
„Аз, гледци, съм във ваша власт -
и обичам това, което
е възбудило страст у вас.”
