ЧЕТИРИСТОТИНТЕ
превод: Андрей Андреев
Години четири ръмя
оловен дъжд. - Кажи
баща ми във коя земя
днес, майчице, лежи?
- На запад и на изток ти
тръгни, дъб има там
и трепетликов лист трепти.
Попитай листа сам.
Синът послушно тръгна сам
след своята съдба.
Попита листа, който там
трепери на дъба.
Но онзи лист - почти отвъд,
по-силно затрептя.
- Далечен ще е твоят път
и дълъг през степта.
- Ти напосоки днес тръгни,
ще стигнеш надалеч.
- Посоката я знам, звъни
към пролива във Керч.
Поде го поривът могъщ
към керченския зной.
И сянка падна изведнъж,
по нея тръгна той.
Преди в опасна синева
да спре, за кой ли път
попита хорската мълва:
- Какъв е моят път?
- Аз стара съм, ти млад, любим,
но Бог ще ти прости.
Сапун-гора се вдига в Крим,
попитай нея ти…
Бадем възпламени нощта
под пролетния кош
и на душата обеща
звезда и звездна нощ.
На юношата силен глас
и път като стрела,
на младата девица - страст
и дом с огледала…
А в долината под върха -
и кости, и сълзи.
А в долината под върха -
цветя, деца, брези.
Пчели олово сбират с глас
жужащ и с режещ звук.
- Къде е татко? Искам аз
днес да го видя тук.
Върхът отвърна с охкащ глас -
столетна мараня:
- С години трийсет и със час
ти, синко, закъсня.
Махни на дясно със ръкав,
ако таиш печал.
Махни на ляво със ръкав,
ако не ти е жал.
На дясно махна с бял ръкав
синът като насън.
И от върха избухна с гняв
и тресна светъл гръм.
На ляво махна с чер ръкав
синът като насън.
И от върха избухна с гняв
и тресна черен гръм.
И сякаш че върхът извря
с вериги - низ след низ.
И лъхна дрезгаво “ура”
от огнената вис.
След първата смъртта върви,
след втората - пак смърт,
след третата смъртта върви,
след следващата - смърт.
След петата смъртта върви,
след шестата - пак тлен.
Баща му в седмата върви,
от огън обгорен.
Прегъва се върхът столик,
сълзи оловен звук.
Под ноктите изпушва вик:
- Чуй, татко, аз съм тук!
Върхът отвърна с дрезгав глас -
столетна мараня:
- С години трийсет и със час
ти, синко, закъсня.
Военната кола с тегло
сълзите тук проля,
загуби свойто колело
край кримските села.
Войници - четири по сто,
лице в лице лежат,
години трийсет вече то
блуждае, все на път.
В едничка шепа пръст мълчат
величие и прах.
Обгърна вечност оня път,
вървян дотук от тях…
Дъбът ли в жълтата трева
с лист златен прозвъни?
Синът на плочата глава
безпаметно склони.
Над тази обща плоча пак
беззвезден ден изгря.
И сянката синовна пак
във плочата се взря.
Простря синът ръка встрани
подобно лъч и звук.
Баща си позова: - Стани!
Дойдох за тебе тук…
Притихна облак бял и друм,
планинската дъга.
И плочата отмести с шум
бащата със ръка.
Ала синът не чу. Бе зной
и сумрак. Пустота.
Докосна сянката му той -
по-тежка стана тя.
За нея множество ръце
се впиха като в бряг,
към светлина - ръце в ръце,
те изпълзяха пак.
А оня без ръце, крака
във нея зъби впи.
Повея вечна хладинка,
ден светъл протръби.
Влечеше сянката синът.
И питаше народ:
- Далечен ли е пътят? - Път
за цял един живот!
Войници четири по сто
той водеше в нощта.
Сред тези четири по сто -
любимия баща.
- С кого си, сине? Отвърни!
Кой ни безпокои?
- Стопанина иди срещни,
на портата стои!
Застана вярната жена
до сянката отсам.
- Но кой е? Вред е тъмнина.
Не виждам кой е там…
Но кой..? - до днес гласът звъни.
Синът отвръща: - Свой!
Иди стопанина срещни!
На портата е той.
- Русийо, майчице! - синът
до днес скръбта таи:
- Стопанина срещни от път,
на портата стои!
