Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Менахем е стар евреин от Ирак. Когато пристигнал в Израел, бил на 26 години. Сега е на 75. Поради ниския ръст и мършавостта си, отдалеч може да бъде взет за момче. Докато Менахем бил млад, работел по строежи. Сега, когато здраве почти не му е останало, той работи като нощен пазач, а денем се грижи за престарялата си майка - купува й продукти, готви й, почиства апартамента, помага й да излиза на разходка. Освен възрастната си майка, Менахем има жена и четири пораснали деца, които също имат вече свои пораснали деца. Животът на една от двете дъщери на Менахем не потръгнал. Тя живее сама с двете си деца и Менахем й помага като може.
Старецът силно преживява за дъщеря си и това е главната причина, поради която работи и досега.
Положението му на работа е твърде неустойчиво. Той се страхува, че ще го уволнят и затова се съгласява да работи нощем, почти без почивни дни, и да търпи насмешки от началството.
Веднъж например, инспектор, още съвсем младо момче, се забавляваше с приятели и колеги да изпитва стареца за професионална годност, заставяйки го в продължение на половин час за време да вади пистолет от кобура. Менахем не успя да се вмести в определеното време и инспекторът отново и отново караше стареца да изпълнява упражнението, а накрая сурово го предупреди, че ако иска да остане на работа, трябва да потренира както трябва. На скучаещите младоци от северен Тел Авив - така наречените “северняци”, под което се подразбира местния елит, им беше весело. Тогава Менахем само напомни на инспектора за възрастта си. Впрочем, не минаваше само с насмешки и заяждания. Така например, в заплатата му постоянно не достигаха 40, 50, а понякога и повече шекела. Грешка, спокойно му обясняваха в счетоводството на компанията, но не бързаха да връщат парите. Порази ме реакцията на този възрастен човек спрямо, както е прието да се казва сега, “мишкуването” на работодателите. Той не се възмущаваше, не ги ругаеше. Вместо това се впускаше в дълбокомислени разсъждения, че е възможно Храмовете да не са били само два, а много повече. Може би 10, или дори 20, замислено казваше старецът. И всички те са паднали от нечестността и ненавистта на хората един към друг. По онова време учехме до късно, прекарвайки зад компютрите понякога до след полунощ и на излизане от лабораторията случайно чух замисления му монолог. Разсъжденията на този обикновен на вид човек ми направиха силно впечатление. Заговаряйки го, научих историята му, както и това, че е бил войник още в иракската армия, а тук, в Израел бе участвал във всички войни включително във Войната на Съдния Ден.
Оттогава от време на време си говорехме с Менахем.
Той почти никога не се оплакваше. Обичаше да си спомня дните на своето детство и младост, прекарани в Багдад сред родителите, многобройните братя, сестри и близки приятели, които били цяла махала. Той често разказваше как му харесвало да учи, но тъй като баща му починал млад, не успял да завърши училище и започнал да работи още от момче, за да помага на майка си и по-малките си братя и сестри.
Животът никога не беше глезил Менахем, но за някогашната си Родина, изгубена във времето, той винаги си спомняше с някакво особено благоговение.
Израел така и не беше станал дом за него, макар че често с гордост говореше за своя “дом”. Така наричаше апартамента си в стара сграда в Южен Тел Авив. Дома го имаше, но чувството за дом така и не беше дошло.
Нощем той често слушаше радио на арабски език и неведнъж минавайки край него забелязвах, че или говори, или страстно спори с невидим събеседник.
Веднъж не се сдържах и го попитах с кого разговаря. “С Бога”- спокойно ми отговори той така, сякаш ставаше дума за разговор със съседа. Старецът внимателно ме погледна и забелязал изненадата ми, каза с усмивка: “Аз го виждам така, както теб и така всяка нощ”. “Това е истина” - продължи Менахем като че ли изплашен, че няма да му повярвам: ” Като жив е Господ!” - възкликна той. “Скоро ще настъпи мир и тогава ще мога да се върна в Багдад, в двора ни и накрая ще видя всичките си приятели. Най-накрая ще мога да се срещна с тях! Като жив е Господ” - продължаваше старецът.
- Това ще стане много скоро, ще видиш - страстно казваше той и очите му щастливо сияеха в предусещане на скорошната среща.
А аз гледах винаги тъжните му очи, сега преобразени от щастието, и сам започвах да вярвам, че всичко ще бъде точно така.