Иван Краско

превод: Димитър Пантелеев

Тихата вечер слиза над хълма,
лека и сива.
В късния слънчев огън се къпе
родната нива.
Скитник бездомен, влизам във нея
мълком, с умора.
Слънцето чезне във небосвода
като кораб.

Сухото и обгоряло стърнище
под мене стене.
Сякаш че някой, свел тъмно чело,
крачи до мене,
сякаш в очите му укор припламва
и нямо пита;
- Защо остави родната нива
ти без защита?

Макар че цял ден слънце я грее,
тя не е суха.
Сълзи са мокрили дълги столетия
нейното рухо.
Сълзи го мокрели, затуй не съхне
нивата стара.
Напразно слънцето жарко ги пие -
те още парят.

Скитник бездомен, спрях мълчаливо
под гнила круша.
С кръвта на мойта земя напоена,
над мене се люшка,
а във сърцето ми стонът народен
става на семе.
Ще се превърне ли в зъби на дракон
в най-скоро време?