Сесар Вайехо

превод и бележка: Никола Инджов

Вероятно перуанецът Сесар Вайехо (1893-1938) е този поет на испанския език, който през последния половин век е оказвал най-голямо влияние върху световната поезия. Неговото творчество е неукротимо и страстно търсене посредством нова и оригинална лексика на собствената му човешка истина. Всичко това на такъв емоционален градус и с такава свобода на израза, каквито не са се повторили в латиноамериканската книжовност. Въпреки многото последователи. Въпреки цяла изследователска школа върху поезията му.
Защо от един перуанец блика така силно съзнанието за вина като неизбежно морално наследство на човека? Защо у един емигрант в Париж всеки миг от живота му е съпроводен с тъмните повеи на смъртта? Защо в един отдалечен от реалността мозък така силно се наслагва протест срещу социалната несправедливост и последвалия го импулс на солидарност със съдбата на другите?
Това са въпроси, продиктувани от неговата поезия, която дори и на испански трябва да се чете с голямо вглъбяване в текста заради изобилието на неологизми и отдалечени синоними на основните понятия. Отговорите могат да дойдат единствено от същата поезия, в която тематично се чувствуват няколко потока. Най-напред може би носталгията по неговите родни Анди, по природния пейзаж и по ония странни човешки образи, в които просветва кръв от изчезнали и новосъздадени расови типове. След това вероятно идва бунтовния порив към едно бъдеще, за което Сесар Вайехо е чел в марксическите страници, но е писал в своите. Към всичко това изключителното събитие, което съпровожда живота му на поет и човек - Испанската гражданска война.
В Перу присъствието на Сесар Вайехо се чувствува също като присъствието на Андите. Не винаги ги виждаш през омарата на деня, но винаги чувствуваш над нивото на живота друго едно ниво - на вековечната и всемогъща природа. Така и аз усещах там как над всичко се възвишава поезията на Сесар Вайехо - най-солидния фундамент на перуанската културна идентичност след епохата на инките. Там долових и специфичен психологически феномен, свързан с поета. Президенти и просяци, министри и студенти, неграмотни и интелектуалци знаят и името му, и творчеството му, което прави от Сесър Вайехо личността обединител. Той е на всички. Като взрив на перуанския дух. Като еманация на перуанската душевност. И едновременно с това няма друга културна фактология, която толкова да разделя същото общество на социалнонравствени образувания. Защото Сесар Вайехо е поетът на бедните, на унижените, на оскърбените. Той е наистина най-големият поет на интегралното американско самосъзнание, на американския корен на съвременника там, като в същото време поезията му е изключително постоянна проекция на универсалното.
По-важните му книги са “Черните хералди”, издадена през 1918 година, нещо като антология на младежкото му творчество. Следва знаменитата стихосбирка “Трилсе” (1922), в която се изявява неговия реформаторски талант. Последната му книга е “Испанийо, да ме отмине тази чаша” (1937), която го нарежда в безсмъртната редица на поетите, писали за испанската гражданска война - Федерико Гарсия Лорка, Мигел Ернандес, Октавио Пас, Николас Гийен, Пол Елюар, Пабло Неруда…
Той преминава и през нашата поезия като отблясък от необятна вселена, превъплътена в един поет. Без него светът наистина би изглеждал по-обикновен и като пред свършек. Гениалният Сесар Вайехо придава безкрайност и на човека, и на света.

ТОВА Е МЯСТОТО, КЪДЕТО…

Това е мястото, където обличам
панталон, това е домът, където
ризата си свалям на висок глас,
където имам една постеля, една душа
и една карта на моята Испания.
Току що говорих
за мене с мене си, сложих
върху една малка книга голям хляб
и после с тананикане поисках
да преместя дясната страна на живота
наляво;
по-късно изпрах всичко - стомаха,
мъжествената страна, достолепната;
обърнах се да видя какво се е измърсило,
сгълчах приближеното до мене
и подредих къщата, която
кимаше ли с глава, плачеше ли - не знам.

Моят дом, за нещастие, е дом
с пръстен под; за късмет, там живее
моята надписана любима лъжичка,
моят любим скелет с вече изтрити букви,
бръсначът, постоянната цигара.
Наистина, щом се замисля
какво е това животът,
не мога да не кажа на Жоржета
с цел да хапна нещо вкусно -
да изляза вечерта,
да купя добър вестник,
да запазя един ден за когато свършат дните,
също и една нощ за когато свършат нощите;
(така казват в Перу - извинявам се);
по същия начин страдам с голямо безпокойство
да не извикам или заплача, защото очите
притежават независимо едни от други своя бедност,
искам да кажа - свои свойства, нещо,
което се изплъзва от душата
и в душата пада.

Тъй преминаха
петнайсет години; петнайсет после и преди - петнайсет,
и човек се чувствува глупак.
Естествено, заради другите. Какво да правиш?
Нищо да не правиш е по-лошо,
освен да живееш, освен да постигаш
единственост между милиони хлябове,
милиони вина, милиони уста,
между слънцето и светкавицата му лунна,
и между литургията, хляба, виното и моята душа.

Днес е неделя и заради нея
идва ми мисъл в главата,
плач в гърлото
като голям оток.
Днес е неделя и това
има много значения; иначе
ще бъде, може би, понеделник,
и в сърцето ми ще дойде мисълта,
в мозъка ми - плача,
и на гърлото ми едно ужасно желание да удуша
това, което чувствувам сега
като човек - какъвто съм,
каквото съм изстрадал.

ЧОВЕК МИНАВА С ХЛЯБ НА РАМО

Човек минава с хляб на рамо.
За двойника си как ще пиша после?

Друг сяда, почва да се пощи, да се пощи.
С какъв кураж за психоанализа ще споря?

В гръдта ми трети е нахлул с тояга.
Какво на лекаря да разправям за Сократ?

Един сакат повел е за ръчица дете.
Андре Бретон ще го чета ли още?

Някой зъзне, кашля, храчи кръв.
И за какво да споменавам Де профундис?

Някой боклуци рови, търси кости и обелки.
Как може за безкрайното да се пише?

Един зидар от покрива преби се, вече не закусва.
Да обновяваш ли тогава хиперболи и тропи?

Бакалинът от всяко теглене краде по десет грама.
Да разсъждаваш ли тогава за четвъртото измерение?

Банкерът фалшифицира годишния баланс.
С какви очи в театъра да се разплачеш?

Един бездомник спи, нога подгънал под гърба си.
Да превъзнасяш ли тогава Пикасо?

Разплакан мъж на погребение отива.
Как да станеш после член на Академията?

Някой в кухнята си смазва карабина.
Как да си мислиш за отвъдното тогава?

Минава някой, нещо си брои на пръсти.
Как да говориш с не-азът, без да изкрещиш?

ХОРА

Войната свърши,
войникът - мъртъв. Един от живите дойде,
прошепна: “Не умирай!”, но трупът,
ах, трупът продължи да умира.

Приближиха други двама, те
му казаха: “Не ни оставяй! Смелост! Оживей!”,
но трупът продължи да умира.

Притичаха двайсетина, стотина, хиляда, петстотин хиляди,
крещяха: “Толкова обич и толкова немощ пред смъртта!”,
но трупът, ах, продължи да умира.

Милиони същества го обкръжиха
с ропот всенароден: “Братко, остани!”,
но трупът, ах, продължи да умира.

Тогава всички хора на земята
се събраха - и скръбният труп ги позна,
бавно се надигна,
прегърна първия и тръгна да върви.

АГАПИЯ

Днес никой за нищо не ме попита,
нито привечер ми поискаха нещо.

Не съзрях нито едно гробищно цвете
в тъй радостното шествие светлинно.
Прости ми, Господи, че малко съм умрял.

Този следобед всички ме подминават,
ни нещо искат, ни за него питат.

Не знам какво забравят и го оставят лошо
в ръцете ми като имущество чуждо.

Излязох на вратата
и ми се ще към всички да се провикна:
“Ако някому нещо липсва - тук остава!”

Защото през всички следобеди на този живот
аз не различавам лица
и нещо чуждо душата ми обзема.

Днес не е идвал никой
и колко малко съм умрял този следобед.

ЧЕРЕН КАМЪК НА БЯЛ КАМЪК

Ще умра в Париж по дъждовитото време
в ден, за който аз имам спомени вече.
Ще умра в Париж - това ми е неизбежно -
и навярно през някой есенен четвъртък.

Четвъртък, приличен на днешния, когато
бръщолевя поезия и, скован в раменете,
както никога досега съм обърнат
към пътищата ми - само за да се видя.

Сесар Вайехо умрял - ще му лепнат
смърт, без той да може да стори нещо;
бяха яки с тоягата те, бяха яки

и с въжето… Свидетели на всичко това са
четвъртъчните ми дни, раменете сковани,
самотата, пътищата, дъждовете.