Йосиф Куралов

превод: Радост Даскалова

Средата на деветдесетте години. Лято. Слънчево утро. Стоя на булевард “Строителски” до будката за цигари (тогава още пушех), гледам има ли “БТ” в картонена кутия.
Чувам зад себе си плах, детски глас: чичко, чичко…

Обръщам се. Виждам момче на дванадесет години. Гледам го въпросително. То улавя погледа ми, гледа право в душата ми с очи, пълни със застинало отчаяние. Казва: “Купете ми един хляб.”

Стоманена игла пронизва сърцето ми, пространството се разтваря, от бездната за миг се появява сатаната, приличащ едновременно и на Чубайс и на Гайдар, изплезва се и изчезва.

Казвам на момчето, сочейки с ръка към закусвалнята, която е на петдесетина метра:
“Хайде да идем да те нахраня.”

“Не” - отговаря момчето - “ако до десет минути не занеса хляба, те ще ме бият”.
Става ясно, че те - това са майка му и нейният партньор - чичо Вова. Те сега пият. Момчето са пратили за хляб. А не са му дали пари.

“За десет минути ще сме готови, да вървим”. “Добре” - съгласява се момчето.

В закусвалнята беше празно. На щанда, заедно с касиерката седеше готовото меню от три ястия. Седнахме на масата. Момчето изгълта това меню за пет минути. Погледнах го в очите - отчаянието продължаваше да живее там.

И изведнъж момчето заговори. С горещ шепот. С шепот, за да не чуят касиерката и чистачката, сновяща с парцала между масите.

“Дайте ме в дом за сираци!” - шепнеше момчето. Уловило моя поглед с очите си, пълни със застинало отчаяние, то и за секунда не го пускаше. “Дайте ме! Вие сте добър чичко, виждам, ще можете! Не искам там - при мама и чичо Вова, не искам при тях! Дайте ме! Още сега да идем! Веднага да идем!”

Боже, какво правеше то с душата ми! Наопаки я обръщаше. Измъкваше я от мен. То я държеше в детските си ръце и крещеше в нея. Шепнешком. Крещеше.

Прекъснах този монолог:
“По-лесно ми е да смачкам мутрата на твоя чичо Вова, отколкото да те дам в дом за сираци”.

“Той не е мой чичо, а на мама” - каза момчето и замълча, потъна в себе си.

“Дай, да направим така. Нали знаеш, че нищо не става бързо? Днес ще се опитам да разбера, как може да ти се помогне, а утре ще ти звънна и ние с тебе…”

“Ние нямаме телефон” - прекъсна ме момчето. Уговорихме се, че то само ще ми позвъни от уличен телефон или от познати.

Аз му написах номерата си - домашния и служебния, тогава още нямаше мобилни. Записах неговите име и фамилия (фамилията променям малко, нека се казва Саша Кондратиев), възрастта, домашния адрес. От същата закусвалня купих хляб, предложих му малко пари. Саша отказа парите: “Те така и така ще ми ги вземат”.

Вечерта позвъних на един мой познат директор на интернат. И научих колко трудно е да се уреди, колко много документи трябва да се оформят. А през лятото, когато всички си отиват в къщи, и в общежитието на интерната остават само онези, които нямат къде да идат, приемането на новия е възможно само като извънредно изключение, а без пакета оформени документи пък - въобще е невъзможно.

На мен точно без пакета ми трябваше: ще вземе да ми позвъни утре Саша и да повтори страшната си молба за дом за сираци.

Умолявах директора, като аргумент изтъквах съображението, че през лятото образователната система, в която влиза и неговият интернат, е във ваканция, и никой няма да го проверява, което, впрочем, той знаеше не по-зле от мен.

“Доведи го. Ще го настаня. Но да знаеш, че ти ме тласкаш в длъжностно престъпление.
Ако нещо стане, ще ме защитаваш с целия авторитет на Съюза на писателите”.

“Ще те защитавам” - отвърнах. Така се и разбрахме.

Саша не ми се обади. Нито утре, нито вдругиден. Нито след седмица. Беше ми свито на душата. Ходих на записания от мен адрес и разбрах, че никакъв Саша Кондратиев на този адрес не живее и никога не е живял.

Животът въртеше колелото си, пробягваха дните. Забравих за Саша. Но в средата на октомври ми позвъни директорът на интерната: “Твоят Саша Кондратиев е при нас”.

“Как при вас? Защо не ми се е обадил? Аз ходих да го търся - той не живее там…”

“Листчето с твоите телефони в къщи са му ги взели, ровили в джобовете му да търсят пари, намерили листчето, накъсали го и го хвърлили… Домашният адрес…ти си обещал да смачкаш мутрата на чичо му Вова, ето защо той ти е дал фалшив адрес… При нас го пратиха съседи. Той е тук от края на август. Вчера говорих с него. Аз общо взето не общувам с всеки възпитаник - нямам време за всички. Но Саша видял в библиотеката твоя книга и казал, че те познава. Библиотекарката веднага ме информира. Ще дойдеш ли да го видиш?”

“Ще дойда”.

На другия ден, взел пакет с плодове, колбас, сарделка, отидох в интерната. Саша живееше в стая с още трима такива дванадесетгодишни момчета. Те ме поздравиха и деликатно излязоха от стаята. Саша явно ми се зарадва. Но веднага след това посърна. И отново, както през лятото, хвана погледа ми, и безпощадно погледна в душата ми. Скрежът от отчаяние в очите му изобщо не беше намалял.

“Йосиф Абдурахманович - със затруднение изрече моето бащино име - искам в къщи. При мама. В училището, в което учех”.

Пак стоманената игла прониза сърцето ми, подът на общата интернатска стая изчезна, оголвайки бездната, и пак изникна адовата мутра на чубасо-гайдаровия сатана и се оплези.

“Ами чичо Вова?”

“Той си отиде”.

Веднага се понесох към директора, казвайки на Саша да чака. Директорът ме гледаше скептично-съчувствено, докато произнасяше монолога си.

“Знаеш ли - те всички искат у дома. Отначало искат да се махнат оттам, а после - у дома. И ако започнем да изпълняваме всичките им прищевки, ще провалим системата за поддръжка на точно такива незащитени деца. В конкретния случай нещата са още по-лоши. Майката на Саша скоро ще бъде лишена от родителски права, делото вече тече и чака съдебно решение. Ще се наложи на твоя Саша оттук - да се пресели в дом за сираци. Защото тук могат да живеят и да се учат само тези, които все пак имат някакви родители. А ако нямат такива или родителите са лишени от родителски права - в дом за сираци. Бих го задържал тук година, разбира се. Но следващата година - не знам…”

Върнах се в стаята на Саша и не знаех какво да му кажа и как да го погледна в очите. Но той сякаш и така разбра. И за нищо не ме попита. Само едно: “Ще идвате ли при мен?”

“Разбира се, че ще идвам”, - отвърнах аз.

И не отидох. Нито веднъж. Никога.

Вихрушката на живота ме понесе, колелото на задачите се въртеше. Посещението при Саша отлагах, отлагах… И забравих. Съвсем забравих. Но днес, повече от петнадесет години по-късно, си спомних.

В интернет, както винаги случайно (търсех едно - намерих друго), опитвайки се да преброя всички изпълнители на песента за Малкия принц, се натъкнах на цитат: “Хората забравиха тази истина, - каза Лисицата. - Но ти си длъжен да не я забравяш. Ние винаги си оставаме отговорни за тези, които сме опитомили…”. Натъкнах се на това - в сърцето ми влезе старата, от деветдесетте години, стоманена игла: Саша!…

Аз не изпълних завета на Лисицата.

Не изпълних, не изпълних, не изпълних…