Хулио Кортасар

превод: Любомир Духлински

Вие ще се смеете, но ние сме безсмъртни. Аз това го изведох от обратното - от това, че познавам единствения смъртен. Той ми разказа своята история в бистрото на улица Камброн. Човекът беше толкова пиян, че нищо не му струваше да говори истината, без значение, че съдържателят и кибиците хихикаха така, че им течеше вино от очите. Възможно беше на моето лице той да беше прочел някакъв интерес, затова се прилепи към мен с мъртва хватка и ние си позволихме разкоша да се усамотим на масата в ъгъла, където можехме спокойно да пийнем и да поговорим. Той ми каза, че по-рано е бил общински служител тук, в Париж, а сега е излязъл в пенсия, че жена му отдавна е отишла да погостува на родителите си (искаше да ми даде да разбера, че го е напуснала). Той имаше сухо и трескаво лице. Ето защо пиел, за да забрави - той през цялото време провъзгласяваше това, започвайки с петата чаша червено вино. Аз не долавях неговата специфична чисто парижка миризма, която, според мен, долавяхме само ние, чужденците. И ноктите му бяха изрязани, и никакъв пърхот.

Той ми разказа, че веднъж видял видял в автобус 95 момче на около тринадесет години и, вглеждайки се, забелязал, че момчето много прилича на него, в края на краищата като такъв той се помнел от детството. Малко по малко се убедил, че момчето приличало на него като две капки вода: лицето, ръцете, къдрицата, падаща на челото, широко поставените очи, и още голямата плахост, навикът му да се прикрива зад списанието с комикси,  отмятайки назад косите си, своята непохватност. То било толкова подобно, едва ли не смехотворно, че когато момчето слязло на улица Рене, той слязъл с него и изоставил приятеля си, напразно очакващ го на Монпарнас. Потърсил повод да заговори момчето, попитал го за някаква си улица и вече без всякакво учудване чул гласа, който в детството бил неговият глас. Момчето тръгнало в тази посока, те плахо изминали рамо до рамо няколко квартала. Тогава нещо го озарило. Нищо не било обяснено, обаче съществувало нещо извън обясненията, нещо разливащо се и губещо смисъл, едва опитал се да си го обясни.

В крайна сметка, успял да влезе в къщата, да се запознае с родителите на момчето и престижът на бившия инспектор на бойскаутите му отворил пътя към крепостта на крепостите - парижкото семейство. Той видял там бедност, която не излизала обаче от рамките на приличието; майка, изглеждаща по-стара от годините си, чичо-пенсионер, две котки. После той лесно убедил един от братята си да пусне с него сина си, който карал четиринадесетата си година и момчетата се сприятелили. Той започнал да идва всяка седмица при Люк; майка му притопляла старото кафе, говорели за войната, за окупацията и за Люк. Това, което започнало като прозрение, постепенно добивало форма и се очертавал яркият контур на това, че хората обичат да величаят съдбата. Дори станало възможно да изрази това с обикновени думи: Люк бил неговото повторение, неговото продължение - значи, всички ние сме безсмъртни!

- Всички са безсмъртни, друже! Обърнете внимание, преди мен никой не е могъл да го докаже, а на мен ми провървя, в автобус 95. Малък провал в механизма,  добавка във времето - и ето ти едновременност вместо последователност! Люк беше длъжен да се роди след моята смърт, а той… Дори не говоря за тази приказна случайност, че го срещнах в автобуса. Според мен, вече го казах, в мен имаше някаква пълноценна увереност, без думи. Толкова - и точка. Обаче скоро възникнаха съмнения, нали в подобни случаи се самонаричаш идиот или пиеш успокоителни. И заедно със съмненията, убивайки ги едно след друго, дойдоха доказателствата за това, че не греша, че нямам причини да се съмнявам. Това, което сега ще ви кажа, разсмива тези кретени повече от всичко, когато изведнъж ми дойде в главата да побъбря с тях: Люк беше не само моето аз в детството, той трябва да стане моето аз и после, да стане същият, както беднякът-неудачник, който сега разговаря с вас. Трябваше само да го погледнете, когато играеше, тежко се пльосваше на земята, чупеше си крака или си изваждаше ключицата; а тази негова момичешка чувствителност, как  целият се обливаше в червенина само когато го попитат за нещо! Майката, напротив, не се смущаваше, а и обичаше да побъбри, без значение, че момчето седи до нея и умира от срам; те ще ви кажат всичко: и най-невероятни интимности, и истории за първото зъбче, и за рисунките на осемгодишната им рожба, и за болестите… Добра душа, разбира се, никого не подозираше, и чичото играеше с мен на шах, аз станах нещо като член на семейството и даже им заех пари до края на месеца. Без усилия си изясних миналото на Люк: трябваше само да вметвам въпроси по време на разговорите, интересуващи старците, в разговорите за ревматизма на чичото, за злодея-портиер, за политиката… Така, между шаха и размишленията за цените на месото, постепенно опознавах детството на Люк и доказателствата за моето откритие ставаха все по-неопровержими. Но разберете ме правилно - а аз, междувременно, ще помоля за още по чашка - Люк беше мен в детството, обаче не си въобразявайте, че беше мое точно копие. По-скоро беше аналог, разбирате ли, е, да кажем, аз на седем години си навехнах китката, а Люк - ключицата, на девет ние имахме съответно дребна шарка и скарлатина; тук, разбира се, се намеси историята, приятелче: при мен шарката продължи петнадесет дни, а Люк го излекуваха да четири - постижения на медицината и всякакви други дяволии. Всеки има аналог и затова напълно може да се случи, да кажем, хлебарят от хлебарницата на ъгъла да е двойник на Наполеон, но той самият не го знае, защото не са произлезли никакви нарушения, защото той не се е срещнал с истината в автобуса; но ако той изведнъж се досети, ще може да разбере, че в края на краищата е повторил и повтаря Наполеон, че да се издигне от съдомияч до собственик на голяма хлебарница в Монпарнас - то е същото като корсиканецът да седне на трона на Франция и че, оглеждайки спокойно живота си, ще намери моменти, съответстващи на похода в Египет, консулството и Аустерлиц, и дори ще разбере, че след няколко години с неговата хлебарница нещо ще се случи, и той ще завърши дните си на някакъв си остров Света Елена, който, навярно, ще се окаже стаичка на седмия етаж, но той ще бъде така сломен, така обгърнат от водите на самотата и така горд със своята хлебарница, която е била като извисяване на орли. Разбирате ли ме, не?

Разбирах събеседника си, но изказах мнението, че в детството ние всички на определена възраст боледуваме от типични болести и почти всички си чупим нещо, играейки футбол.

- Знам, но аз говорех само за съвпаденията, видими с невъоръжено око. Да допуснем, че Люк приличаше на мен, при все, че то едва ли има значение за това автобусно просветление. Но в действителност важни бяха нещата, които е трудно да обясниш. В същото време, тоест, когато бях на толкова години, на колкото е Люк, аз преживях тежък период: всичко започна с продължително боледуване, след това, когато започнах да се поправям, аз си играех с приятелите и си счупих ръката, а едва зараснала ръката ми - влюбих се в сестрата на съученик и страдах, както страдаш, когато не смееш да погледнеш в очите момичето, което ти се присмива. Люк също заболял, а когато едва се поправил, го завели на цирк и спускайки се по стълбището, се подхлъзнал и си навехнал глезена. Скоро след това майката го заварила плачещ до прозореца, в ръцете си мачкал синя кърпичка, а у тях в къщи такива кърпички нямало…

В мен като че ли се беше вселил духът на противоречията, казах, че детските влюбвания - това е неизбежно допълнение към пердаха и плеврита. Но все пак признах, че самолет - това е друга работа. Самолет с парки на пружина, който той занесъл на Люк за рождения ден.

- Подарявайки му го, си спомних за конструктора, подарен ми от мама за четиринадесетия ми рожден ден, и за това, което се случи тогава. А се случи следното: бях в градината и понеже се надигаше буря и вече се носеха тътените на гърма, започнах да го сглобявам на масата в беседката, край вратата имаше подемен кран. Някой от домашните ме повика и ми се наложи да вляза за минутка вкъщи. Когато се върнах, кутията с конструктора беше изчезнала, а портичката беше отворена. Отчаяно викайки, аз се хвърлих към улицата, но вече нямаше никого, и в същия този миг в къщата отсреща падна мълния. Всичко стана като че ли с един замах, и аз си спомних за това, когато подарих на Люк самолета и той се вкопчи в него със същия щастлив вид, както аз в моя конструктор. Майката ми донесе чаша кафе, ние си разменяхме обичайните баналности, когато изведнъж чухме вик. Люк се надвеси през прозореца като че ли искаше да се хвърли от него. Лицето му беше бледо, а очите му бяха пълни със сълзи; накрая той промълви, че самолетът не полетял накъдето трябва и улучил право в полуотворения прозорец. “Няма го, повече няма да го видя” - повтаряше той през сълзи. И тогава се разнесе вик отдолу - и се втурна чичото, съобщавайки, че в отсрещната къща има пожар. Сега разбирате ли? Да, по-добре да изпием още по едно…

Доколкото аз мълчах, мъжът каза, че всички негови мисли тогава били насочени към Люк, към съдбата на Люк. Майката го пратила в занаятчийско училище, за да може той скромно да си прокара, както тя казвала, “път в живота”, но и този път бил вече прокаран, и само той (но ако той заговорел за него, биха го сметнали за луд и завинаги биха го разделили с Люк), само той можел да каже на майката и чичото, че всичко е напразно, че каквото и да направят, резултатът ще е същият: унижения, жалка рутина, унили години, окъсани дрехи и душа, бягство в обидена самота в съседното бистро. Но съдбата на Люк не била все още най-голямото зло, най-лошото от всичко било това, че и Люк, на свой ред, също ще умре, и друг човек ще повтори съдбата на Люк и своята собствена съдба и също ще умре, за да влезе още един човек в този кръг. Люк почти не го вълнувал, но нощем неговото безсъние отивало още по-далече, при другия Люк, към други, които ще се нарекат Робер, Клод или Мишел; теорията за безкрайното множество на бедняците, повтарящи се един друг и без да знаят това, уверени в своята независимост в свободата на избора си. Виното навя тъга на мъжа - с какво можех да му помогна?

- Сега ми се присмиват, когато казвам, че преди няколко месеца Люк умря. Те са твърде глупави, за да разберат, че… Да, умря, и не ме гледайте така! Умря преди няколко месеца. Всичко започна с бронхит, а аз в тази възраст имах някаква стомашна инфекция. Мен ме лекуваха в болница, но майката на Люк настояваше за домашни грижи, аз идвах почти всеки ден и се случваше да довеждам племенника, за да си поиграят с Люк. В къщата беше такава нищета, че моето идване означаваше утеха във всякакъв смисъл: и компания за Люк, и пакетче със сельодка или сладкиши. Казах им, че в една аптека ми правят отстъпка и те се примириха с това, че лекарствата ги купувам аз. В края на краищата аз станах почти като болногледачка на Люк, а вие навярно знаете, че в къщите, където лекарят идва с пълно равнодушие, никой не обръща внимание съвпадат ли симптомите с първоначалната диагноза… Защо ме гледате така? Не казах ли същото?

Не, не беше това, особено след такова количество алкохол. И даже обратното, вместо някакви ужасии смъртта на горкия Люк доказвше, че всеки с развито въображение може да започне да си фантазира в автобус 95 и да завърши с легло, в което умира дете.

Казах му това, за да го успокоя. Той дълго гледа в пространството, после отново заговори:

- Добре, както искате. Но ако трябва да съм честен, след погребението аз първи път усетих нещо, приличащо на щастие. Аз все още ходех да навестявам майката на Люк, носех и пакетче бисквити, но нито тя, нито домът им вече ме интересуваха, мен като че ли ме обгърна възхитителна увереност в това, че аз съм първият смъртен човек, опивах се от съзнанието за това, че животът ми се разпилява ден след ден, чашка след чашка и че в края на краищата той някъде и някога ще прекъсне, повтаряйки до последната дреболия съдбата на непознатия, умрял Бог знае къде и кога, но аз ще умра в настоящето и никакъв Люк няма да влезе в играта, за да повтори глупаво глупавия живот. Разберете и завиждайте, старче, на моето пълно щастие, докато то продължава…

Защото, естествено, то не продължило дълго. Това доказваха бистрото, евтиното вино и очите, горящи в огън. И все пак той преживял още няколко месеца, постоянно изсмуквайки съзнанието за своята посредственост, своя крах в семейния живот, своята немощ на петдесет години - той беше уверен в своята смъртност. Една вечер, минавайки през Люксембургската градина,  видял цветче.

- То растеше на края на цветната леха, обикновено жълто цвете. Спрях да запуша и разсеяно се загледах в него. Цветето изглеждаше прекрасно, това беше великолепно цвете! А аз бях обречен, някога трябваше да умра завинаги. Цветето беше красиво, винаги ще има цветя за хората на бъдещето, и внезапно разбрах какво значи “нищо”, а пък аз си мислех - това е покой, краят на веригата. Трябваше да умра, а Люк вече умря. За такива като нас никога повече няма да има цветя, няма да има нищо, абсолютно нищо. Клечката опари пръстите ми. Скочих на стъпалото на някакъв автобус и започнах да се оглеждам, по идиотски да се оглеждам във всичко наоколо, отвън и вътре. Когато стигнахме до крайната спирка, аз слязох и се прехвърлих в друг автобус, отиващ към покрайнините. Цялата вечер, до самата нощ аз се прехвърлях в автобусите, мислейки за цветето и за Люк, търсейки между пътниците някой, приличащ на мен или на Люк, някой, който отново да стане мен, когото бих могъл да огледам, знаейки, че това съм аз, а след това да го пусна без да кажа дума, едва ли не отбягвайки го, за да върви той по своя жалък, объркан живот, жалък и объркан, объркан и жалък…