Виктор Пронин

100 години от рождението на Анатолий Софронов

превод: Татяна Любенова

Да, напълно можем да наречем Анатолий Владимирович Софронов легенда в журналистиката, в поезията, а и навярно, в живота на всеки човек, който се е докосвал до него приживе, в работата, в пътешествията, а той е пътешестваше много, с желание и непрестанно.

Аз се появих в редакцията на “Огоньок” през 1977 година и първият ми очерк предизвика разгромяваща реакция в цялата редакционна летучка. Очеркът се наричаше “Добре би било да си купиш куче” - бунинските редове: “Аз ще запаля камината, ще пия, добре би било куче да си купя…” Цитирам по памет. Там ставаше дума за три печални случая, свързани с кучета. Очеркът заемаше две пълни колони в списанието, и заглавието, набрано с грамадни букви, също преминаваше през двете колони. Ветераните в списанието, работили в него повече от едно десетилетие, дори и в самия размер на очерка почувстваха предизвикателството на новодошлия и дадоха, както се казва, отпор.
Софронов дълго ги слуша, а след това изрече думи, които аз от този момент следвам в живота си като ръководство за действие…
- Нещо не ви разбирам…- каза той с недоумение. - Но, ако така е написано, значи така може да се напише.
Храктерът на летучката се промени веднага, и моето положение в редакцията бе узаконено завинаги. Така, само след година, в библиотечката на “Огоньок” излезе моята книга със сахалински разкази, а след две-три години, не помня точно, под мое ръководство бе създаден отдел “Морал и правда” с отделен кабинет.
Оказах се едва ли не единственият сътрудник, който напусна списанието, на добра воля - заради творческа работа.
И до този момент се чудя на собствената си безразсъдност, сега за нищо на света не бих си отишъл.

А с Анатолий Владимирович се срещнахме вече в Централния Дом на литератора.
- Как си, Витя, как живееш? - попита ме той.
- Живея, Анатолий Владимирович…
- Чух за твоите подвизи…
- Закалка от Огоньок.
- Добре, добре - усмихна се той.

…За последен път видях Софронов в Колонната зала в Дома на съветите - той, естествено, в президиума, а аз - в залата. Виждайки ме, Анатолий Владимирович приветливо ми махна с ръка. Нищо не означаващ, като че ли уморен жест, но той прозвуча за мен като добронамерено напътствие на големия Майстор.

День литературы, 01 (173), 26.01. 2011