НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОМАР ХАЙЯМ

Расул Гамзатов

превод: Литературен свят

Отивайки в Иран, посетих Тавриз, на гости на съвременния азербайджански поет, сега покойния Шахрияр. Той четеше стихове не само на родния си език, но и на персийски. Научавайки, че съм бил в Шираз, той говореше за газелите на Хафез, за касидите на Саади - особено обичаше последния и често пишеше за него. Във великата персийска поезия «лирическата люлка е люлял Адам на поезията - Рудаки, а епичната - Фирдоуси», това е известно. Ние помним за Джами, за Руми, за Низами и за много други гении, но най-интересен ми е Омар Хайям. Неговите рубаи са ми най-близки и съзвучни. Затова всеки път, когато бях в Иран, се стараех да се поклоня пред праха на великия виночерпец и жизнечерпец на всички векове - Омар Хайям, човека, който като поклонник в Мека, без да се страхува от нищо, казал така за напитката, забранена от Корана: «До зори целувам чашата за наздравица, прегръщам през шията милия съд».

Нишапур, където почива прахът на Хайям, се намира недалеч от Мешхед. В Мешхед е издигнат величествен паметник на завоевателя на половината свят Шахин Шах Надир. Той е оставил кървава следа и в Дагестан. На този чугунен конник не се поклоних, но се поклоних на поета Омара Хайям, без който нямаше да бъде златен и радостен векът на поезията.

Около гроба на Омар Хайям растяха много крушови и ябълкови дървета. Беше началото на май, и си спомних думите на Хайям: «Гробът ми ще бъде на такова място, където всяка пролет ветрецът ще ме засипва с цветове».

Бях в Нишапур заедно с моя приятел, народния поет на Таджикистан, Мирза Турсун-Заде, той спореше за нещо с иранските поети, които ни съпровождаха. Един доказваше, че Омар Хайям е таджикски поет, друг, че е ирански. Един казваше, че е учил в Самарканд, друг, че е започнал да пише в града на майсторите Исфахан. И двамата бяха прави, но им казах: «Какво наследство е оставил той, че то стига за всички хора, за всички времена, за всички поколения. И аз като аварец без него щях да съм сирак». 

Известно е, че самият Омар Хайям нямал нито жена, нито деца, а е направил толкова много, за да продължи и утвърди рода човешки със своите рубаи. Известно е, че най-крилатите думи на поетите стават пословици и минават от уста на уста. Бих казал, че рубаите на Омар Хайям, както и стиховете на Лермонтов и сонетите на Петрарка са по-високи, по-дълбоки и по-просторни, а главното - по-топли от много пословици и поговорки. 

Знаем, че поетите имат детство, младост, всички възрасти, освен смъртта. Омар Хайям, както  и Тютчев, и Бърнс, няма възраст. Неговите рубаи от началото до края са мъдри и безсмъртни. Рубаи е писал още Рудаки. Известните са странстващи поети Руми и Ансари. Те никога не са се обръщали към този жанр и не създали високи образци на поезията на Изтока. Към тях са се отнасяли като към поети на епиграмната поезия. Но остроумието не винаги е признак за извисен ум. Самият Омар Хайям бил пестелив на съчинения и с щедра душа. Рубаите си писал по полетата на научните си трудове, поезията за него била като почивка от уморителните работи по философия, математика, астрономия и другите науки. Придворен астроном на Мелик Шах, той, макар че не достигнал в областта на науката върховете на Авицена, но със стиховете си направил не по-малко за «излекуването на света», от трактатите на малки и големи учени. Сам той приживе получил по-голямо признание като учен, като философ, отколкото като поет. Казват, че философът е несъстоялият се поет. 

В него се съчетавали големият философ и поетът. Размислите му за живота и смъртта, за вечността, за мига, за Бога и за насъщния хляб, за битието и съзнанието, изразени в поезия, са прости, ясни и, следователно, гениални. Астролог, той сам станал поетична звезда на вековете, ярка и неповторима. 

Казвали са ми, че много рубаи на безименни автори - народни певци, били приписвани на Омар Хайям. А други твърдяха, че рубаите на Омар Хайям често са приписвали на народа. Трети доказваха, че Хайям не може да бъде сбъркан с никого. Той има особен подход към рисунката, остър поетичен поглед, който още повече утвърждава значението и предназначението на Омар Хайям в света на поезията и любовта.

В своите рубаи, блестящи рубини, придворният учен на Забравените Шахове спорел с самия Бог и с целия свят. Преследвали го, и в тези условия поетът бил лишен от възможността да обнародва стиховете си, радост от които получавали и сега получават хората. Ранявали го насмешките на едни, злословията на други. Приживе той не получил признание като поет, и след смъртта  му минала цяла епоха, преди рубаите му да станат световно известни, да започнат да издават книгите му и дори някой да напечата негови четиристишия на етикетите на бутилките за вино. А просветена Европа, най-напред Англия, научила за него едва от 19 век, а Русия още по-късно.

В Дагестан и много други републики той, като странник, пристигна не от съседен Иран, а обиколно, през Европа и Русия, защото в онези тежки години на насилия и репресии бяхме лишени от преки контакти с иранската, арабската, тюркската и друга поезия. Бяхме на духовно беден порцион. Но сега купонната система в тази област е отменена, и Омар Хайям се появява все повече и повече в нови, неотбелязани с ръката на цензурата, преводи, които могат да се намерят днес без каквито и да е проблеми, макар понякога да се чувства техния недостиг.

За това и за много друго говорихме до дълбока нощ с моя гостоприемен домакин Шахрияр-муалим. Разговорът превеждаше (за което съм й много благодарен) жената на моя приятел, известната азербайджанска композиторка Ниязи Нияр Ханум. Когато се сбогувахме, Шахрияр ми поднесе скъпоценен подарък: картина-миниатюра с изображение на седящия на молитвено килимче Омар Хайям с чаша вино в ръка, близо до него седяща жена с необичаен музикален инструмент. Всичко има в тази картина: любов, вино, музика! Тя е окачена в дома ми до портрета на моя баща и картина на Лермонтов. Омар Хайям ми е скъп и съм благодарен на преводачите, особено на онези, които са го превели на руски език.

Всяко ново издание на великия Хайям ми доставя огромна радост. А наскоро такава радост изпитах от работите на по-рано неизвестния ми художник Павел Бунин в забележителната книга на Омар Хайям, която публикува издателство «Орбита». Бих могъл да кажа много добри неща за тази книга и оформлението й, но, струва ми се, че Омар Хайям е съветвал винарите и художниците: «Ако доброто вино не смесваха с вода, нямаше да има и необходимост да го хвалят!»