Разговора в селския храм води Владимир Бондаренко

превод: Татяна Любенова

Владимир Бондаренко: Въпреки, че си се скрил толкова далече, Николай, на 70 километра, та и още по-далече от пътя, местата тук при теб са просторни. Храмът се възстановява, а заедно с него се строи и твоята къщичка. Ето тук трябва да се живее на спокойствие след шестдесетте…

Николай Бурляев:  Тук е просторно най-вече на душата. Но да живеем на спокойствие, Володя, на нас ни е още рано. Докато има сили, трябва да се прави нещо за руската култура.

- Как мислиш, успя ли да постигнеш нещо голямо в живота си? Има ли на какво да се зарадваш?

- Както казва Лермонтов, “всеки гном почита своя труд велик”. Аз не уважавам великите си трудове. Трудът ми е работа на обикновен руски мужик. Някои неща ми се удадоха. Ще останат ролите, които вече са част от руската култура. Филмите на Андрей Тарковски, “Военно-полеви роман”…Е, и моят “Лермонтов”. Това е честната песен на моята душа. Даже и нищо друго да не поставя, няма да ми е мъчно. А що се отнася до актьорството и режисурата - както се оказва, това не е най-главното в моя живот. Още повече, че аз винаги критично съм се отнасял към актьорството. Знам истинската цена на този вторичен зависим занаят. Това е самотърговия. Аз цял живот се борих със себе си като с актьор. Аз не бих искал да приличам на артист.

Най-голямото ми дело се оказа “Златният витяз”, в който участват 55 страни от света. Днес това вече не е просто кинофорум, но и театрален форум, а в бъдеще, надявам се, това ще бъде форум на всички изкуства: музикални, литературни, художествени… Вярно, аз не отдавна бях във Федералното агентство при Михаил Швидкой, състоя се първата за тези шест години среща, след като и аз подписах писмото на дейци на културата, с което изискваше неговата оставка.  В началото на нашата среща обясних на Михаил Ефимович причините, поради които съм подписал това писмо. “Не защото имам лошо отношение към вас, считам ви за ярък театровед. Аз бих поискал оставката на всеки на ваше място, който така, както и вие, ще се заеме с комерсиализация на изкуството и превръщането му в пазар. За мен понятията изкуство и пазар са несъвместими. Вие бяхте задължен като министър на културата, да запазите културата като приоритет, да я спасите от заливащата я пазарна вълна.” Андрей Тарковски ми разказваше, още в началото на перестройката, за срещата си с Фелини в Италия. Той казал на Тарковски: какво правите вие? Вие вървите по нашия гибелен път. Вие бяхте за нас пример. Аз - Фелини - никому не съм нужен, нито в Италия, нито в света. Необходимо е със всички сили да се съпротивляваме на пазара в сферата на културата…”.

Ето какъв беше разговорът ни с Михаил Швидкой. Засегнахме и темата за “Златния витяз”. Обясних му, че ние растем, че към нас се стремят много страни. Ние вършим важно за държавата дело. През 1992 г. , когато се появи кинофорумът, ние вървяхме срещу течението. Тогава идеите за нравствеността, патриотизма, не бяха на мода. И нашият Дом на съветите през октомври 1993 г. го разстрелваха именно за това: за защитата на нравствеността и руската култура. Затова, че не искахме да се влеем в “новия световен ред”. Но сега, струва ми се, идва време да се осъзнаят патриотичните и нравствените ценности. А поддръжка от държавата, както и преди, няма. И кинофорумът оцелява с труд, а театралният форум е поставено от Федералната агенция на Швидкой всяка година на границата на катастрофата. През миналата година ние проведохме третият театрален форум в Минск. Агенцията отдели 400 хиляди рубли. После, под натиск, добави още 200 хиляди. Това е сума, за която можеше да бъдат посрещнати един и половина театъра. А ние, благодарение на поддръжката на Лукашенко, приехме в Минск 41 театъра. Всички сцени бяха пълни. През тази година театралният форум ще бъде в Москва и ще ни бъде непоносимо трудно. Няма да го има нито Лукашенко, нито губернаторът на Московска област Громов, който в Серпухово с триумф проведе нашият 15-ти “Златен витяз”. Откриването беше на стадиона, който беше препълнен. Значи, всички средства за масова информация лъжат: нашият народ гледа не само пошли сериалчета и сатанински псевдопримадони! Просто нормалното, истинско национално изкуство не го допускат до телевизионния екран, нито до стадионите.  А какво ще правим в Москва? Можем ли да проведем глобален театрален преглед на 40-50 театри за 600 хиляди рубли?

- Не ти ли се струва, че в нашата страна не се говори за  културна политика и досега? Дали от неразбиране важността на културата за обществото, или поради съзнателното й отхвърляне от новите колонизатори на Русия? Аз съм уверен, че без национална култура няма и не може да има никакво национално развитие, колкото и пари да се хвърлят в такива проекти. Безсмислено е. Никой не знае накъде се движим.

- Ето в това е всъщност политиката. Пазарна политика, насочена към умъртвяване на истинното изкуство. Казах на Швидкой: “Какво ни очаква, ако вие поддържате принципа, че държавата трябва да се дистанцира от кинематографията? Такова нещо никой в света, никакъв Холивуд дори не си го позволява. Идеологията в Русия трябва да бъде една - съхраняване и развитие на държавата и народа, християнска национална идеология, защото за тази идеология е мнозинството от нашия народ. Ние обичаме всички, славяните са доверчив и открит народ. За това плащаме висока цена, но няма да се променим. И не трябва. 

- Национална културна политика се провежда във Франция, в скандинавските страни, в Израел, в Китай, и в самите Съединени щати. Само полуколониалните страни нямат своя национална културна политика, затова и ни управляват колониални надзиратели от типа на Швидкой. Може би е време и ние да влезем в кохортата на тези страни, които следят за развитието на своята култура и литература? Докога ще бъдем страна на културния секънд-хенд (бел. прев. - втора ръка)? Дори в холивудските продукции ни показват в дрешки на страна от “третия свят”. Ти виждаш ли нещо ярко в съвременното руско кино?

- Подобен въпрос ми зададе неотдавна един мой опонент - Дмитрий Биков. Той често полемизира с мен.

- Ти не си единствен, с мене също…

- Но, удивително, той призна победата на “Златния витяз”. Призна неговият висок фестивален рейтинг. Попита ме: как е сега, по-леко ли е на форума с неговите национални руски православни идеи? Вас вече ви признават на държавно ниво. Аз му отговорих: да. С моралното ни признание стана по-леко. Държавата най-после започна да признава правотата на патриотизма. Но въпреки това противодействието на чиновниците е много силно. Винаги намират начин да ти подложат крак. Между другото, Швидко ми призна: с кинофорума работата е ясна, казва, вие вече сте заели здраво своя ниша, но с театралния форум не се получи. Вие там сте партизани. Но, позволете, може ли някой в Русия да се бори за традицията на руския реалистичен театър? Или него вече съвсем са го изхвърлили от сметките? Всички останали театрални фестивали са преглед на дехуманизиращото изкуство, преглед на авангарда и радикалните експерименти. Това може да е ярко и талантливо, не не трябва всички само да разрушават човешката душа. Трябва да има и някой, който да я спасява. Швидкой наистина не започна да воюва с идеите за спасяване на човешката душа и защитата на човека. Той се позова на това, че всички ниши са запълнени. Дайте да видим. Ако при нас никой не дойде, ако ние се провалим сами, тогава ние сме и ненужни. Но ако към нас и към театралния форум се стремят участници  от всички страни и градове, значи желание има. Руската православна култура винаги е била многообразна.

- И все пак, кого ще посочиш като откритие на “Златния витяз”?

- Засега ние не можем да назовем нито един руски художествен филм като достоен за висока награда. Но сред телевизионните филми има няколко.  И един от тях получи Голямата награда на “Златния витяз”. Филмът за Чечня „Буреносната врата”, на режисьора Андрей Малюков, показан по Първи канал. Радостно явление, че Първи канал показва такъв филм. Отбелязваме и филмът на Владимир Хотиненко “Поклонничество във Вечния град”, показан по Втори руски канал. Считам го за едни от най-добрите християнски филми. Това е пробив в нашата телевизия и надежда за милиони телевизионни зрители, че програмата се променя към нещо по-добро. Вече се правят тези филми, които отдавна чака нашият християнски народ. Вече се показва нашата армия не като сбирщина от декласирани хора, утайки, а като защитници на родината, герои на Русия, отдаващи живота си в името на всички. Този филм ние всички чакахме твърде дълго. За нашия последен кинофорум писаха 227 журналисти. Такова нещо никога не е било. И нямаше нито едно отрицателно изказване за самото събитие. Даже бившите люти опоненти признаха, че петнайстият “Златен витяз” вече е станал престижен форум от световно значение. Единственият в Русия форум, имащ ясна и точна идея. Най-ярка бе конкурсната филмова програма. Амплитудата беше доста широка. Анджей Вайда, Кшищоф Зануси, Ким Ки-дук, Клуни, Хотиненко, Кончаловски, Полански… 223 конкурсни филма. Аз бях радостен, че Голямата награда за документален филм дадоха на забележителния руски режисьор Борис Лизньов за “Върлини над реката”. Това е, което ще остане в историята на кинематографията, макар и да се стараят да го премълчат. Успях  да го покажа в авторската програма на православния телевизионен канал “Спас”, където водя свое предаване за киното. Това е филм за простите руски хора, заснет в традицията на Василий Шукшин, където няма нито един актьор, построен е върху реални събития и съдби. Все едно, че си изпил чаша жива изворна вода. Тихи и обикновени хора, които вършат своите добри дела, без да мислят за каквото и да е величие. Те са такива и други не могат да бъдат. Върху тях се крепи цяла Русия. Голямата награда за художествен филм този път бе дадена на белоруския филм “Аз помня” с режисьор  Сергей Сичьов и на корейския филм на Ким Ки-дук “Опъната тетива”. Два много различни филма си поделиха златото на фестивала.

- Разгоря се скандал около Мел Гибсън. Помня, че неговият филм “Страстите Христови” получи Големия приз на “Златния витяз” преди две години в Иркутск. Как мислиш, защо цялата преса така се нахвърли върху този забележителен киноактьор и режисьор? Малко ли други холивудски актьори има, на които им се случват разни истории. Струва ми се, че му отмъщават за  неговото осъзнато християнство, което вече е едва ли не неприлично за западното общество. 

- Ти си абсолютно прав. Провежда се някакво осъзнато разхристиянчване на целия западен свят, сатанизация на изкуството, дехуманизация на културата, за което още много отдавна писа Ортега-и-Гасет, забележителният испански философ. Мел Гибсън се канеше да дойде сам в Иркутск, искаше да попътува по Байкал, но беше много зает. Вървяха непрекъснато дела около филма  и той бе принуден да стои там. Дойдоха двама актьори от филма “Страстите Христови”, които играят ролите на Пилат Понтийски (Христо Шопов) и на Йоан (Христо Живков). И двамата са българи, аз попаднах на тях чрез приятели. Още, когато гледах  филма, забелязах - Христо Наумов Шопов, а аз съм близък с българския актьор Наум Шопов, помислих си - не е ли негов син? Оказа се, че е така. По такъв начин се свързахс него в Америка. Казвам му: зарязвайте всичко, идвайте в Иркутск, на Байкал. Няма да съжалявате. И наистина - не съжаляваха. С вертолет летяхме над Ангара, над Байкал, ходихме в Саян, бяхме в планината, изкъпахме се в планински извор.

- Какво е твоето отношение към самия филм “Страстите Христови” и към трактовката на образа на Христос?

- Отношението си към американската кинематография формирах и наследих от Андрей Тарковски. Той ме удивляваше във времето на моята младост. Ние всички гледахме в полутайни зали американско кино. Домът на киното охкаше и ахкаше по повод поредното холивудско чудо, а Андрей Тарковски говореше крайно презрително. За него това кино като изкуство не съществуваше изобщо. Няма нито един американски филм, който той би забелязал. Той много строго подхождаше към киното. В режисурата признаваше: Фелини, Бергман, Бонюел, Курусава, Бресон… И никой от американците. Тогава мислех, че той преувеличава поради своята гордост. Оказа се, че Тарковски е прав. И сега тази калпава кинематография е заляла целия свят, в това число и Европа, и цяла Италия. Затова подходих с опасение към филма “Страстите Христови”. Още повече, че не приемах нито един филм, разказващ за живота на Спасителя. Нито Пазолини, нито Дзефирели, никой… Навсякъде маскирани герои със залепени бради, не вярвах на никого. Този филм на Мел Гибсън направо ме зашемети. Не с техниката на режисурата, и даже не с играта на актьорите, а с искреността и автентичната страсност. Аз имам към него претенции като към режисьор, имам претенции към драматургията, към избора на актьорите, но имаше нещо голямо, някакъв пробив в показването на великите страсти. Имах спор с големия полски режисьор Йежи Хофман. Той ми казваше, че освен прекалено многото кръв, има и много трагедия в този кръстен  път на Христа. Но в това е била и задачата на Мел Гибсън: да ни преведе през този кървав път. За да стигне до нашите оледенели сърца. Сега имам противоречиво отношение към самия опит на каквито и да е актьори да се докоснат до образа на Спасителя. И не бих се заел с такава работа, за която се захванах преди 15 години, изигравайки ролята на Йешуа в постановката на Юрий Кари “Майсторът и Маргарита”, която неотдавна за първи път показаха веднъж на московския кинофестивал на закрита прожекция. Тогава аз се възгордях. Мислех, че ще успея да победя Воланд на негова територия.

- Имаме ли въобще право да се докосваме до тези теми?

- Филмът на Мел Гибсън е приет от много висши духовни лица в християнската църква.  В журито ни беше архиепископ  берлински и германски Теофан. Той също постави подписа си под Голамата награда за този филм. А като цяло, по отношение на правото да се докосваш до евангелските теми: това е невъзможно да се забрани. 

- Иска ли ти се по-скоро да видиш въпреки всичко версията на Юрий Кари на екран или на видеокасета? Считаш ли ролята си на Йешуа за актьорско постижение, успех?

- Не съм гледал този филм 13 години. Когато го гледах през тази година, разбрах, че направеното е удачно. Но вече не знам дали е трябвало да го правя. Когато в тази роля ме видя композиторът Шнитке , той каза, че има за какво да напише музика. Той даже сега ми харесва повече, отколкото в ония далечни времена. Смях се над Гармаш в ролята на Иван Бездомни.

- Мнозина считат, че след вашата работа, на фона на вашата работа Сергей Безруков изглежда абсолютно безпомощно. Това е най-добрият образ на Йешуа и като цяло на Спасителя в световната кинематография. Може би това е твоята главна роля в киното?

- Не знам. Не ме изпитвай, Володя. Актьорът в мен говори едно, а вярващият човек - съвсем друго. Това на екрана вече не бях аз, а сякаш някой друг. Бориска - това бях аз, във “Военно-полеви роман - бях аз, а тук сякаш Бурляев го няма.

- Пълно отдалечаване. Други очи, друго лице, други жестове. И нека отсъди бъдещето, да отсъдят небесата. Това е твой успех, признат практически от всички журналисти и кинокритици. Безусловно, това е връх в работата ти.

- Направих каквото можах.

- Показаха го веднъж, ще го покажат пак. Ще се появят и откраднатите копия, и в дадения случай - за щастие, това ще предизвика филма да се появи на екран и на диск. В последно време по нашата телевизия преминаха редица сериали по руската класика. Някои са направени добре, някои са провал, но като цяло, смятам, че това е важна промяна. Руската литература отново е допусната до телевизионния екран. И Пастернак, и Булгаков, и Достоевски, и Солженицин. Струва ми се, че колкото повече, толкова по-добре. След сериите, зрителите тичат в книжарниците. Излизат нови тиражи на хубави книги. Ти цениш ли това приближаване на телевизията до литературата?

- Като цяло, да. Много хубава тенденция. Разбира се, трябва да приветстваме, че започнаха да се появяват повече неща от руската класика. Но, според мен, много от нещата са неудачни и като режисьорска, и като актьорска работа. Едно е направеното от Глеб Панфилов и неговият подход, неговото ниво, друго е когато просто се намира работа и се изтиква някакъв дебютант или съзнателен занаятчия. За съжаление и в това ръководството на телевизионните канали дава предимство на пазарността на всички сериали. Ръководейки се от някакъв рейтинг, който те и сами си измислят. Като че ли целият народ иска да види  именно този  актьор, именно в такава пошла трактовка. Това е лъжа. Него го заставят да гледа това. Ще повторя, привърженик съм на изкуството, а не на доходното занаятчийство. Неведнъж са ме питали: защо не играете в сериали. А какво са ми предлагали? Роля на някаква утайка, генерал от КГБ, търгуващ с родината? Няма да играя това. Те обичат да вземат непременно така наречените нови кумири, нови звезди. Но нима това са звезди? Предложиха ми хубава роля - на Николай Втори, но в такова обкръжение от пошли разпуснати звезди, че също отказах. Колчак бе изигран от Хабенски, но аз не виждам в него нито трагичен, нито сериозен подход към ролята. Раздути сапунени мехури. А на мен ми казват, ще вземат Хабенски, защото сега Колчак никой не го знае. Боят се да привлекат добри руски актьори, ако те нямат достатъчна, от тяхна гледна точка, популярност. Всичко това е глупост.

Телевизията изигра пагубна роля за деградацията на нашето отечество. Актрисата Валентина Малявина ми разказа как в лагерите затворничките й казвали: ние се възпитавахме от вашите героини. Е, на какво се възпитават сега нашите деца? Учат се да грабят, да колят, да лъжат и насилват. Тежък комплекс от днешните сериали. Държавата се е самоотстранила - не влияе на  кинематографията, а някой друг не се е самоотстранил. По скоро - обратното. 

- Трябва да се промени културната политика на държавата из основи. А у нас сега какво е - “Кодът на Да Винчи” го разнищват по всички програми, това сатанинско шоу на така наречената Мадона. Не ми се иска да изпадам в конспирация и теория на заговорите. Но за някой това е много необходимо. Аз, като критик, прочетох много внимателно “Кодът на Да Винчи”. Не много убедително криминале, бих казал: дори треторазрядно криминале. Например, “Името на розата” на Умберто Еко е много по-силно написана. Защо този треторазрядно криминале се рекламира по света и след това се екранизира също толкова неудачно, а всички просто сякаш ги теглят за ушите към екрана. Не вярвам в случайности. Така, както не вярвам, че е случайна сатанинската програма на тази шоу-звезда Мадона. Антихристиянството се насажда с потресаваща сила, както през двайсетте години -  по ярославски и губелмановски, с техния войнстващ атеизъм…Тогава към Ленин и Луначарски щяха да прибавят двойката Мадона и Дан Браун. Такъв боклук щяха да набиват в главите на нашите сънародници.

- Аз тази отвратителна и пошла шоу-дива даже и не искам да я назовавам с това име, с което тя се кичи. Нея просто трябва да я отстранят от обществото. Но, уви, християнският свят сега търпи всичко. И на запад, и в Русия. Нас ни упрекват в ускоряване на православието. Аз мисля, че ние все още не сме достатъчно радикални в своите усилия. И ако не усилим нашите старания, ще изчезнем като нация от лицето на земята. И цялата християнска цивилизация може да изчезне. Затова и натрапват непрекъснато тази книга “Кодът на Да Винчи”. Има реално световно задкулисие. Кой нареждаше да се бомбардира Сърбия? За какво й е това на Европа? Защо Израел така зверски бомбардира Ливан? Това не е нужно нито на евреите, нито на арабите, нито на запада, нито на изтока. Светът се демонизира. Води се бой за душата на човека по цялото земно кълбо. И са нужни Пересвет и Осляба, за да се излезе на бой.Трябва да се даде отпор. Въпреки всичко - аз съм оптимист. Има още и у нас в Русия, и във всички наши сродни народи: и славянски, и православни, и други - възможности за нов подем. Не само китайците могат да се движат напред.

- А какви са твоите планове за сценария по Пушкин? Има ли шансове?

- Вече няма никакви шансове. Ще кажа честно, влакът замина, не ставам за тази роля. Неотдавна пробвах тази роля в един кинофилм и се отказах. Стар съм. Не е това. Аз знам, че за Пушкин е направен филм от Наталия Бондарчук, там играе Сергей Безруков, видях тази работа. Не е лоша. Той е много убедителен в тази роля.  Може би и затова в мен няма стремеж да снимам филм по мой сценарий. Можи би аз и в душата си не съм чак толкова режисьор? Може би въобще не съм режисьор? Аз нямам цел: да поставям и да поставям. Аз изпях своята песен за Лермонтов. Не успях да изпея за Пушкин. Искаше ми се да снимам филм по “Княжеския остров” на един от добрите сибирски писатели Юрий Сергеев, но не виждам никакви възможности. А актьорските ми амбиции изчезнаха още когато бях на 40, след като изиграх Лермонтов. Наиграх се и се нарадвах. Никога не съм имал страстно актьорско желание. Да изиграя Чадски, Хамлет, или още някой от световния репертоар - никога не съм имал силен стремеж към това. Но много исках да изиграя например Бориска на Тарковски. Отначало Андрей ме бе планирал за друга роля, но помогнаха операторът Юсов и  Сава Ямшчиков, те уговориха Тарковски.

- Кого ще откроиш от режисьорите на ХХ век?

- Те не са много. Убеден съм, че завинаги ще останат Бондарчук, Шукшин, Тарковски. И тримата са страстни патриоти на Русия. Те й служиха с целия си талант. На 3 август, когато навърших 60 години, аз събрах на вечеря петте си деца и им казах: “Много гении и герои има в Русия. Сергий Радонежски, Александър Невски, Иля Морумец, Пушкин, Лермонтов, Державин, Рахманинов, Есенин…Богата е Русия на гении. Гениите са много, а Русия е една. Всички те са останали в историята, защото са служили на Русия. И в цялото наше многострадално изкуство ще останат само тези, които истински са служили на Русия. А вампирите, лъжците и крадците и прочие шоу-звезди ще изчезна сякаш никога не са били…”.

- Снимал ли си се някъде в киното през последните години?

- Наталия Бондарчук направи потресаващ сериал за Тютчев, където аз играх поета. Тя прочела книгата на Кожинов, била поразена от този образ и ми предложи да го изиграя. Тези три серии са за юбилея на поета. Но всички телевизионни канали отказаха да покажат филма. Не бил рейтингов, не бил във формата на съвременното кино. Рядък филм. Когато го показахме в Брянск, в родното място на Тютчев, имаше много дълги аплодисменти, не позволяваха да се говори, хората плачеха. Излезе режисьорът, от вълнение също не можеше да говори. Излезе от аудиторията Валерий Ганичев, и той нищо не можеше да каже, плаче: и от щастие, и от радост. Това беше истински тютчевски празник. И този филм искат да го премълчат.

- Кого цениш в руската литература на ХХ век?

- В поезията това са Есенин, Рубцов, Пастернак. В прозата това са Бунин, Распутин,Астафиев, Солженицин…

- Имаш ли приятели в изкуството? От твоето поколение?

- Винаги съм бил богат с приятели. Много актьори, режисьори има, които са ми близки и скъпи. Това е например Никита Михалков - подвижник на руското дело. Това е Сава Ямшчиков, неуморим труженик и съзидател. Актьорите Александър Михайлов, Владимир Гостюхин, Валерий Золотухин, Инна Чурикова, Пьотр Тодоровски, сърбинът Йован Маркович…

- Защо е необходимо изкуството? И необходимо ли е? Има вяра, може това да е достатъчно? С Богоугодно дело ли се занимаваме всички ние?

- Изкуството може да си съперничи с Господ, а може да бъде и Негов сътворец. Опит да се постигне Бога. Не трябва художникът да воюва, трябва да стане творец на вечни ценности и да бъде пределно искрен. Тъкмо такива бяха комунистите Довженко, Бондарчук, но техните филми са християнски. Даже театърът може да бъде Богоугодно дело. Ако се занимаваш с просветлението на душите, които се приближават към Бога. Спаси се сам - хиляди ще бъдат спасени около теб. Вярата е лоцман за творчеството на човека.

Най-главното, например, за моите 60 години - това е моят “Лермонтов” и моят “Златен витяз”. Разбира се - 60 години, това е дата. Но мисля, че за нас главните боеве предстоят. Чака още неразорано поле. Сръбският патриарх Павле три пъти ми е казвал по време на наши беседи евангелската фраза: “Каква е ползата, ако придобиеш целия свят, а погубиш душата си?” В деня на моята 60-та годишнина ми позвъниха трима свещеници и без да се уговарят помежду си, казаха ми едно и също: “Бог да спаси душата ви”. Може би за първи път се замислих сериозно над това. Ние бързаме, суетим се, скачаме от филм във филм, развличаме се със тщеславие, и забравяме, че животът е кратък. Да даде Бог и на тебе, Володя, да живееш дълго. И аз искам да живея много дълго. 

- В Русия творците изобщо трябва да живеят дълго, за да се опазят от суетата и напастите, да разберат самото време. Да сътворят и осъзнаят филм, книга, форум, идея…

- Да, но във всеки момент трябва да бъдат готови да се представят пред Бога. И с какво ти ще идеш там? Със своята гордост. Ето какво съм направил, какъв юнак, как работя. А най-важното е: замислям се за спасението на душата си. Русия е тежко болна и тя ще оздравее само заедно с нас, заедно със спасяването на нашите души. Друг изход няма.

в. “Завтра”,  №34 (666), 23.08. 2006 г.