Инна Симонова

превод: Татяна Любенова

В началото на април 2007 година се навършиха 10 години от смъртта на Владимир Алексеевич Солоухин. Удивително, но нито средствата за масова информация, нито литературната общественост откликнаха на тази паметна дата. Предложените на вниманието на читателите на “Руска линия” спомени бяха написани по молба на редакцията на “Независимая газета” преди десет години. Публикувани още тогава, със съкращения, във вестникарски формат, те хронологически са първия очерк-некролог “за смъртта на Поета”. Сегашният текст се публикува в първоначалната авторска редакция.

Отиде си от нас Владимир Алексеевич Солоухин. С тази безпощадна реалност е трудно да се свикне. Раната още дълго ще кърви. В Русия е така, писателят за нас е нашата съвест. Ние можем да вегетираме, да грешим, да се суетим в грижите за насъщния хляб. И заедно с това скрито да осъзнаваме, че в същото време някой върши някаква духовна работа за нас, блуждаещите в тъмнината: съединява “разкъсаните връзки между времената”, възвръща ни троха по троха правдата и паметта, сражава се за възстановяване на разрушените национални светини и, както пише Александър Блок, “чрез живота си единствено…ни сочи, че има някакви твърди, гранитни устои”.

Докато Владимир Алексеевич живееше сред нас, ни беше трудно да оценим това в нужната степен. С неговата смърт зейна назапълнима празнина. И колкото повече минава времето, толкова по-силно ще я усещаме…

Съдбата ме облагодетелства със запознанството ми с Владимир Алексеевич през 1990 г. Той ми предложи, в това време като редактор в редакция”История” на издателство “Млада гвардия”, току-що завършената от него документална повест за представители на славния в историята на Русия род на князете Волински: Дмитрий Михайлович Боброк-Волинц - войводата Дмитрий Донски, героят от Куликовската битка, и Артьомий Петрович Волински - сподвижник на Петър I и министър на кабинет на императрицата Анна Йоановна. Последната една трета на книгата бе построена върху мемоарите на Артьомий Михайлович Волински, лицеист от 70-тия випуск, починал в дълбока старост в Ню Йорк през 1988 г. Неговият дядо е бил придворен лекар на император Александър ІІ, а баща му е воювал под командването на генерал Скобелев за освобождението на България.

Синът на мемоариста - Артьомий Артемиевич Жуковски - Волински, роден в Китай, милионер, попечител на Браунския университет в Провидънс (щата Род Айлънд), искал неговите деца и внуци, стопроцентови американци, неговорещи руски, да знаят за корените си и да се гордеят с тях. Той се обърнал към свои добри познати: инженерът и издател Олег Михайлович Родзянко, внук на председателя на Държавната Дума (трето и четвърто свикване) и неговата жена, филолог, Татяна Алексеевна, родена Лопухина, с молба да му препоръчат съвременен руски писател “с име”, който въз основа на непубликуваните спомени на баща му да пресъздаде семейната хроника на князете Жуковски-Волински. Съпрузите Родзянко, без дори да се уговарят, веднага предложили кандидатурата на Владимир Солоухин, произведенията на който харесвали. Така започнала историята със създаването на книгата “Дърво”, редактор на която се случи да стана аз.

След това последва очерк за съставения от мен сборник “Срещи с историята” - за Борис Коверда, юноша-белоемигрант, смъртно ранил през юни 1927 г. във Варшава пълномощния представител на СССР в Полша - Пьотр Войков. Десет години преди това Войков, като комисар по снабдяването на Уралския съвет в Екатеринбург, участва в убийството на Николай ІІ и неговото семейство. Солоухин бил познат с дъщерята на Коверда и считал баща й за герой, извършил акт на заслужено възмездие. Той неведнъж е казвал, че мечтае за времето, когато станцията на метрото “Войковска”, недалече от която тогава живеех, се преименува в “Ковердинска”…

Владимир Алексеевич бе рядко дружелюбен и в никакъв случай не високомерен автор, с който се работеше леко. Той покорно понасяше всички забележки от рода на “хванати бълхи”, тип: “да започнем с ab ovo, както казват древните гърци”(това е латински обрат на речта); или: “върху Александър ІІ били извършени три покушения” (когато е достоверно известно, че те са седем). Такъв род лапсуси имаше не много, но Солоухин се смущаваше, всеки път пригласяйки: “Ваша воля, Инна Анатолиевна…”

Въобще доброжелателността бе една от отличителните черти на неговия характер. Той беше абсолютно независтлив, щедър към тези, на които симпатизираше.

“Аз съм тих и добър. Обичам с приятели
да си пийта и хапна. А насаме
със стиховете искам да остана,
които се пробуждат в мен.”

Той считаше себе си преди всичко за поет. Искаше да бъде представян не по друг начин, а като “поет и прозаик”, като “поет” е на първо място.

Пишеше от сутринта, всекидневно, спазвайки правилото: две страници на ден, ни повече - ни по-малко. Но казваше, че ако усети раждането на стиха, тутакси оставя настрани всичко, над което работи в момента, било то очерк, повест, роман. “Прозата си пиша сам, а стиховете - винаги ми се е струвало, че някой ми ги диктува” - признава той. Така се появяват чудесните стихотворения “Ястреб”, “Стрела”, “Отдавна”, “Тя още за химията своя…”, “Лозунгите на Жана Д,Арк”, “Кръвопролитни боеве”, “Другари”, “Настъпи и моят ред”… Владимир Висоцки разказва, че своето знаменито”Лов на вълци” е написал под влияние на “Вълци” на Солоухин:

“Ние - вълци сме
и в сравнение с кучетата,
малко сме.
Под пукота на двуцевките
година след година ни убиват.
Като на разстрел сме,
без стон на земята лягаме.
И оцеляваме,
макар извън закона.”

Той беше от породата на вълците. Никога и на никой не позволяваше да му надене нашийник. На цялото му творчество е свойствен изобличителният патос, безкомпромисността, страстност в отстояване на истинските и вечни ценности.

“Човекът е безстрашен в искреността си” - тези думи на Горки за един от най-високо ценените Солоухински поети Александър Блок, с пълна сила се отнасят и за него самия. Той беше честен и мъжествен писател. Прозата му е лирична, поетична, израстваща сякаш от стиха - тя е пределно автобиографична, дневникова, в нея има не малко откровени, оголено-изповедни страници. В това Владимир Алексевич следва завета на Достоевски: “Никога не измисляйте нито фабулата, нито интригата. Вземайте това, което ви дава самият живот. Животът винаги е по-богат от всички наши измислици! Никое въображение няма да ви даде това, което ви предлага самият обикновен, прост живот!”

… Той стремително влиза в литературата в края на 50-те години с повестите “Владимировски път” и “Капки роса”, утвърждаващи конкретните понятия на любовта към това, което Пушкин нарича “мили предели”, а ние често - “малка родина”. Тези произведения слагат началото на цяло литературно направление - така наречената “селска проза”. Последват “Писма от руския музей”, “Черни дъски”, “Време за събиране на камъни”, станали върхове във формирането на нашето самосъзнание. В тях писателят размишлява за съдбата на родната култура и в противовес на така нареченото “общочовешко”, безнационално, абстрактно изкуство - се стреми да привлече вниманието към неповторимите по своята самобитност реликви на “руската старина”: храмове и имения, икони и картини, книги и селски съдове. Борбата за спасяване на кулртурните и архитектурни паметници, намиращи се под заплахата от разрушение и пълно изчезване, беше дело на неговия живот.

Той умеше и обичаше да спори, отстоявайки правотата си, своята гледна точка. Първи в цензурирания съветски печат нарече болшевишката революция “октомврийски преврат”. Без да е нито дисидент, нито емигрант-възвращенец, много преди така наречената “перестройка” безстрашно развенча култа към Ленин, с факти изобличи лъжливостта на партийните официози, пресъздавайки скритите, мрачни, обляти в кръв страници от неотдавнашната история на страната. Много от произведенията му имат сложна съдба. Така например написаните в средата на 70-те години книги “Смях зад лявото рамо” и “Последното стъпало”, виждат бял свят едва в края на 80-те и средата на 90-те години.

Владимир Солоухин беше наистина трагична личност. Истинският художник и интелигент винаги е обречен да бъде в опозиция спрямо властта - това е аксиома. В този смисъл той повтори съдбата на Александър Блок. Александър Александрович до революцията обичал да ходи в работническите квартали, възпявал “шлеповете”, “фабриките”, призовавайки: “Нека ни заменят нови хора…!” А с идването на болшевиките него все по-често започнали да го забелязват на Дворцова крайбрежна, при сфинксовете, в Ермитажа…

Владимир Алексевич, израстнал и формиран в условията на социалистическата система, в следвоенните години усещащ заедно с цялата страна радостното могъщество на родината, в пълна степен разбрал какво означава в Русия популярността на писателя - “господар на думите” и съпричастен с този особен стил на живот - през последните пет години практически се лиши от всичките си спестявания, и главно - на него му се случи да стане свидетел на разпадането на многонационалната, 250-милионна държава, за сплотяването на която е работил десетилетия, в това число и като преводач и популяризатор на “братските съветски литератури”.

Веднъж, размишлявайки на глас, той си зададе въпрос дали би се развил като писател, ако сега идва в литературата, когато на почит са банкерите, а не поетите. И като помълча, убедено каза, че - все едно, би станал литератор, тъй като само в това вижда своето призвание и предназначение на земята.

Когато в разгара на поредната предизборна баталия се поинтересувах, защо той, с неговата неравнодушна, ясна гражданска позиция и известност, не иска да се занимава с политика и да се кандидатира за депутат, както това правят днес много негови колеги по перо, Владимир Алексевич отговори, че е лишен от празно честолюбие и е уверен: повече полза на народа и държавата той ще принесе, седейки в уединение зад бюрото си в Переделкино.

Въобще, през последните години той беше твърде самотен. Казваше, че няма стимул и интерес към живота. Почти всичките му приятели, с които той е бил истински щастлив - Александър Яшин, Фьодор Абрамов, Василий Фьодоров, - вече са се преселили в другия свят.

“За да свикнеш със смъртта, трябва да се приближиш до нея плътно”- пише Монтен. И именно този процес стремително вървеше в него. Той, казано накратко, бе преживял своето време и умираше, подобно на Блок, “от мъка”…

Позвъни ми по телефона в началото на януари, когато едва бях се върнала от дълго пребиваване в чужди краища. И веднага ми заговори за това, че е смъртно болен. Лекарите го съветвали да направи операция, която ще го доведе до инвалидност, но едва ли ще продължи живота му с повече от две-три години. Без операция му обещаваха не повече от половин година. Горд човек, той беше подтиснат, объркан, явно се нуждаеше от подкрепа и съчувствие. А аз като че ли не намирах необходимите думи. Нещо измърморих за това, че не трябва да отстъпва пред болестта - нали нещата в нас зависят в голама степен от състоянието на духа ни и желанието за живот…

Той започна да ме разпитва за Берлин, Бон, Вистбаден, и особено подробно - за Париж. Каза, че повече от всичко на света му се иска да отиде пак там. Научавайки, че съм посетила руското гробище в Сент Женевиев дьо Буа и съм снимала за спомен гробовете на Бунин, Коровин, Лифар, Рябушински, паметниците на белите генерали Врангел и Корнилов, пресъздадени в точно копие на тези, които са били някога в Галиполи, ми предложи да ги включи в своята неотдавна завършена книга “Чаша”, посветена на съдбата на руската емиграция.

Последната ни среща беше на Богоявление, в дома на общи приятели. Два часа преди това Владимир Алексевич беше успял да отиде на бала в Дворянското събрание. (”Казват, че човек не трябва да носи две дини под една мишница, а при мен се получи!”- доста поизмъчено се пошегува той.) Пренебрегвайки доводите, че висшестоящото съсловие е от Бога помазано, той, селският син, по детски обезоръжен, се радваше на полученото от великата княгиня Леонида Георгиевна титла на потомствен дворянин.

Последните тридесет години Владимир Алексеевич е бил убеден монархист. Считал, че възстановяването на царската власт в Русия е единствения път за спасение. Неслучайно в самото начало на 90-те години той предложи в издателството ни за публикация донесената от пътуване в Аржентина книга на Иван Солоневич “Народна монархия”. “Монархията трябва да се заслужи - обичаше да повтаря Солоухин. - Докато в Русия има население, а не народ, сплотен от единството на общите убеждения и стремежи, окончателния разпад и гибел на нашата страна е само въпрос на време, за радост на нейните врагове”…

Той се стараеше да се държи до последно. Неизменни си оставаха фигурата и осанката му. Болестта промени само очите му, угасващи и взиращи се някъде към небитието.
Имаше още няколко телефонни обаждания от Владимир Алексеевич. Помня, че отново и отново настояваше да препрочета малка бележка, публикувана във вестник “Аргументи и факти” за възможността да се върне в Русия урната с праха на великата балерина Анна Павлова; ето вече шест и половина десетилетия той се съхранява в стария лондонски крематориум „Голдърс Грин”, независимо от желанието на легендарната артистка, изказано на смъртния й одър - да се върне, макар и посмъртно, в родината, “когато в Русия няма да има комунизъм”. Явно Владимир Алексевич се канеше да даде своя глас в поддръжка на официалното запитване към английските власти по този повод. Нали тъкмо на него принадлежи заслугата за препогребването на донесения от Париж прах на Фьодор Иванович Шаляпин, през 1984 година на Новодевическото гробище.

Приятели от време на време ми казваха, че са видели Солоухин на празнуването на 120-та годишнина на вестник “Московски железничар”, ту на самостоятелната изложба в Славянския център на фотохудожника Заболоцки - оформител на много от книгите му. Тези вести ми внушаваха надежда, че може би диагнозата на лекарите е грешна: Владимир Алексеевич беше така деен, подвижен… А се оказа, че просто е правел отчаяни опити да избие клин с клин. Той се прощаваше с живота, приятелите - и бавно, бавно угасваше.
Чувствайки приближаването на края, Владимир Алексеевич, като истински християнин, повикал свещеник - черкувал се, изповядал се и се причестил.

Не искал пошла гражданска панихида в ЦДЛ, в залата на ресторанта, където обикновено навремето правеха прощалните церемонии, слагайки върху масите и столовете ковчега. Опелото му беше в Храма “Христос Спасител”. Той беше председател на комисията по неговото възстановяване. Богослужението бе извършено напълно по Царския ритуал, от самия Патриарх и в присъствието на множество приятели и поклонници. Депутати, както и венци от демократичните власти, нямаше.

***
Владимир Алексеевич Солоухин е роден в един от дванадесетте празници, в деня на Свети Дух, който е на петдесетия ден след Възкресение, когато Христос се явява на учениците Си и на апостолите и ги посвещава, дава им способности и сили да проповядват християнското учение. Затова Владимир Алексеевич обикновено отбелязваше рождения си ден два пъти: на 14 юни, както бе записано в официалните документи и в Духов ден, вторият ден на празника Света Троица.

Знаменателно е, че погребаха раба Божий Владимир, съгласно завещанието му, в родното алепинско селско гробище - в деня на празника Благовещение на Пресвета Богородица, в Събора „Архангел Михаил - благовестител.”

Вечна му памет…

www.rusk.ru 22.05.2007