На 15 април 2011 г. се навършиха 125 г. от  рождението на Николай Гумильов

Алексей Шорохов

превод: Георги Ангелов

В руската поезия на ХХ век не са малко мъжествените и красиви поети: Блок и Есенин, Бунин и Пастернак, Твардовски и Маяковски … Стремителен профил, горящ поглед… Или напротив - нежен овал, вълнисти къдрици… Както се казва, за всеки вкус.

Животът им е пориви и съмнения, падения и полети, борба със страха и отстъпки на подлото време, късни разкаяния и винаги: божествена музика. Великите са неподсъдни, те вече завинаги са вплетени в единната симфония на руското слово. Но не само сред тях, но и в цялата световна поезия стои отделно, поразява с удивителната си  монолитност и истинска мъжка красота изтъкнатият руски поет, блестящият офицер и безстрашният изследовател на Африка Николай Степанович Гумильов. Той като че ли е  изсечен от едно парче камък - от първото си падане от кон на седем години до последната команда «Огън бий!», произнесена от него на собствения му разстрел на тридесет и пет…

Болезнено и необщително момче, най-добрия приятел на което е «рижо куче», и - покорител на непознати земи. Неособено прилежен гимназист, който за малко не е изключен поради липса на успех. («Да, трябва да се изключи, но пише стихове…» - ще разтвори ръце директорът на Царскоселската гимназия, наставник на Гумильов и самият той блестящ руски поет: Инокентий Аненски.) А после - слушател в Сорбоната, студент в Петербургския университет, първият преводач на руски на древния шумерски епос «Сказание за Гилгамеш»…

В това е целият Гумильов. Такива като него Ницше (любимият философ на поета) наричал selfmademan - човек, създал самия себе си.

И ако температурата наближава четиридесет градуса, жегата се сменя от бълнуване, но вечерта трябва да се пътува с параход за Африка - изследователят Гумильов ще тръгне.

Ако се е простудил на война по пътища и походни палатки и му предстои възпаление на дробовете, но трябва да се иде на разузнаване - доброволецът  Гумильов е готов да замине.

Ако в Родината има пролетарска революция и повечето му познати се стараят колкото може по-бързо да напуснат Съветска Русия, прапорчик Гумильов, застигнат от революционните събития в благополучния Париж, едва ли не единствен се връща у дома.

А в родината, в разгула на атеистичните погроми и класовите чистки -  поетът Гумильов демонстративно се кръсти пред всеки православен храм и на въпроса на червенофлотците за политическите му възгледи отговаря, че е убеден монархист.

Да идеш доброволец на фронта, когато твоят ред е далече, а и поради здравето ти се полага отсрочка, или да пушиш цигара и да се шегуваш пет минути преди да бъдеш разстрелян по обвинение в контрареволюционен заговор - изглежда, в това е целият Гумильов. Изглежда, но не е…

Остава тайната на поезията.

Остава гласът на «последната муза от Царско село», която съпровожда Николай Гумильов през целия му кратък живот.

Остават учениците му, сред които са Осип Манделщам, Георгий Иванов, Георгий Адамович. А също и стеснителната  слабичка девойка (впоследствие жена на поета) Аня Горенко, която той въвежда в руската поезия и която днес целият свят познава под името Анна Ахматова.

Остава красотата, без цел, нерационална, разляна по света, изостреното чувство за която все още не ни позволява да се предадем. Онова чувство, за което Гумильов малко преди гибелта пише преди деветдесет години в стихотворението си «Шесто чувство».

(със съкращения)

«Литературная газета», 13.04.2011