Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

ЗАЩО?

- Защо храниш котките? - попита минувач стареца, който всяка вечер носеше храна на бездомните животни. - Те не знаят какво е преданост, те са алчни, хитри и вместо да ловят мишки, просят, а щом изпросят от теб храната, се бият една с друга за всяка троха като нахални и озлобени бедняци.
В отговор старецът се усмихна и каза:
- Виж хората. Нима те се държат по-добре, макар че ходят на два крака, а не като котките на четири. Нима хората не са също алчни и хитри? И нима се отнасят един към друг по-добре от скитащите котки? Но нали някой, въпреки всичко, обича хората. Иначе животът отдавна щеше да свърши!

ЧОВЕК И СКОРПИОН

- Скоро тук ще има цъфтяща градина!- възкликна човекът, оглеждайки пустинята - Тук ще растат дървета, ще се появят къщи и хората няма да се нуждаят нито от вода, нито от храна!
Скорпионът, притаил се сред камъните, недоумяваше от думите на човека:
- Какво не му стига? И какво може да бъде по-прекрасно от пустинята? И защо на хората винаги им е нужно да разрушат нечий дом, за да построят свой?

ЗМИЙСКИТЕ МЕЧТИ

Змията, наблюдавайки прелетните птици, размишляваше какво би направила, ако имаше крила.
- Аз бих…- мечтаеше змията.

КАКТО В ЖИВОТА

Музиката е като живота, в който нещо може да ти харесва повече, друго - по-малко, но той ти е скъп.
Животът на всеки човек е като чута за първи път мелодия. Ако ти е харесала, ти се иска да звучи цяла вечност. А ако не, тогава бързаш с нея, но все пак се надяваш да чуеш и нещо очарователно.
След всяка пауза в звученето на любимата мелодия, ти замираш. Това ли беше всичко? И се радваш, когато чуеш продължението. А понякога ти се струва, че мелодията ще звучи още дълго, но тя внезапно прекъсва.

БУРЯ

Бурята се нахвърли върху града от морето с такава ярост, като че ли й беше омръзнало постоянната миризма на пържено месо, бира, цигари, урина и козметика, денонощно увиснала над крайбрежието. Огромните вълни отнесоха загражденията по брега, разрушиха пътищата и разбивайки стените на скъпите магазини и ресторанти, отнесоха в морето ценното оборудване, електрониката и още маса различни скъпи неща.
За няколко дни миризмата на печено месо и урина изчезна, и над крайбрежието се възцари ароматът на бурята. Собствениците на магазини и ресторанти през това време бяха съкрушени заради щетите.
А морето, след като си поигра с човешките ценности, ги изхвърли обратно на брега под формата на купчини сгърчен метал, парчета пластмаса, отломки дървесина и разбити бутилки. Така и лежаха на брега всички тези върнати от морето човешки ценности като куп вехтории. Но сега собствениците им бяха напълно равнодушни към тях.

ЧОВЕК И ЛУНА

За това, че не трябва да гледа пълната луна, човек е слушал от дете. Ето и сега тя гледа света с тежкия си поглед. Отхвърляйки всичките си съмнения и страхове, човекът погледна право в огромната луна и каза:
- Всичко ще бъде наред. Това не е моята луна!

ЧАСТНОСОБСТВЕНИЧЕСКИ ИНСТИНКТИ

Първата работа на котарака, заселвайки се вкъщи, беше да маркира територията. Страшно зловоние - ето какво беше следствието от частнособственическите му инстинкти.

РИЖИЯТ КОТАРАК

Огромният риж котарак със злоба гледаше стареца, който хранеше нещастните оскубани котки, а него през цялото време отпъждаше.
Котаракът беше зъл на съдбата в лицето на стареца.
- “Защо помагаш на недъгавите, а не на мен?!”- възмущаваше се котаракът и очите му жълтееха от злоба.- “Аз съм силен, здрав, ловък… Защо всички блага даваш на тези мизерници, а не на мен?!”

НЕ СЕ ИСКА ГОЛЯМ МАЙСТОРЛЪК

“Не се иска голям майсторлък” - си каза обущарят и реши да опече пирог.
- Е, как е? - самодоволно попита той гостите си, когато пирогът беше готов. - Не е по-лош от този на майстора на пироги, нали?
- Не е по-лош, но и не по-добър - беше отговорът.

НЕЩО ОБЩО

От къщи излязоха съпрузи с куче. Порази ме в тези хора и кучето нещо, по което много си приличаха.
Това общо беше очите им.

БРЕМЕТО НА ВЛАСТТА

Когато на Страшния съд попитаха високия сановник защо не се е грижил за обикновените хора, той с въздишка отговори:
- Бях зает с държавни дела и за хората просто не ми оставаше време.

ИЛЮЗИИ

Илюзиите са като стъкло - разбиват се на хиляди парчета от срещата с реалността.
Само онези, които имат бича кожа вместо обикновена или обувки с дебели подметки,
ще минат по парчетата на разбитите илюзии.

БОА И ПЛЪХ

Боата беше най-любезна от всички зверове в полето.
Тя успя да хване воден плъх.
“Добре ли ти е в моите обятия?”- попита боата своята жертва.
Жертвата й отговори с жално хрущене на кости.

СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ

Тя е на двадесет, той - на двадесет и три. Родени са в северен Китай, в дълбоката провинция, където няма работа и хората са традиционно бедни. Решили са да изживеят живота си заедно. Млади са и се обичат, но нямат нито дом, нито пари.
Притежават обаче безкрайното като вечността китайско търпение и здраво като стомана упорство.
Ще строят новия си живот като път. За това ще им трябват пет, а може би и десет години. Тя ще се грижи за старци и ще чисти чужди домове в чужда страна… А той ще строи жилища за други, далеч от къщи. В неделя те ще си говорят по телефона или по скайп. А в делнични дни, след работа, ще си изпращат писма със сърчица по електронната поща.
Ще спечелят достатъчно, за да си построят свой собствен дом, в своята страна. Ще имат собствен магазин, а може би и ресторант. Ще родят деца и ще им дадат добро образование. На техните деца няма да им се наложи да пътуват през девет земи в десета, за да сменят памперси на старци и да се превиват пред строителните предприемачи.
Гастарбайтерите вярват в щастливото си бъдеще. Всичко им предстои.

ОВЧАРЯТ-ФИЛОСОФ

Старият овчар беше философ. Той обичаше да размишлява за живота и се опитваше да открива смисъл във всичко наоколо. Но далеч не всичко в живота можеше да се обясни и старецът често се сблъскваше с въпроси, на които не намираше отговор.
-Защо например овните толкова охотно вървят именно след козела, а не след човека или поне след кучето? - мислеше старецът. - Та нали човек е много по-умен от козела, а кучето е по-благородно. Но овните са готови да вървят само след козел, макар че е вонящ, глупав и своенравен. Защо става така?
Старецът упорито мислеше над този въпрос, не намираше отговор, но не се предаваше.
Погледът му спря върху хълмовете, едва различими в сутрешната мъгла, като че ли те криеха в себе си отговора.
Но откъсвайки поглед от хълмовете той отново видя стадото овни, сякаш за първи път.
И го осени: козелът е така мил за овните, именно защото са овни!

ОВЧАРЯТ-ФИЛОСОФ
(Друг вариант)

Овчарят се измъчваше от въпроса защо овните така охотно вървят именно след козел.
Ненамирайки отговор, той се обърна с този въпрос към жена си.
-А ако те тръгнат не след козел, а след същия овен като тях, тогава ще ти стане ли по-леко?
Овчарят отново се замисли.

КАКТУС

- За кого цъфтиш тук? - попита прелетната птица, спряла да почине в пустинята, край кактуса. - За кого тук са предназначени тези прекрасни цветове и сладки плодове, които така щедро раждаш?
Кактусът сред пустинята, вместо отговор продължи все така да си цъфти и да дава плодове. Това беше неговата същност.

ПРАХ

Прашната буря нахълта в града като неканен гост. Разгонвайки хората по домовете им, прахта установи свой ред над града и природата.
Тя засипа пътищата и автомобилите, къщите, дърветата, храстите, а после се вдигна в небето, закривайки слънцето.
Но ето че проливен дъжд я изми от дървета и покриви, изми улиците и я отъпка…
Въздухът се изпълни с озон и природата въздъхна с облекчение.
Понякога се случва прахта да се издигне до небето.
Но дори вдигайки се чак до небето, прахта си остава прах, а слънцето - слънце.

ГЛУПАВАТА СТАРИЦА

Всички вещи на старицата, заминаваща да живее при дъщеря си, бяха събрани и натоварени в автомобила.
Беше време за тръгване, но тя всеки път намираше причина да се забави с още няколко минути. Ту проверяваше входната врата дали е добре затворена, ту отиваше до прозорците да проверява и тях. Като че ли заминаваше не завинаги, а за известно време.
И когато вече нямаше какво повече да се проверява и за пореден път се убеди, че нищо от нещата не е забравено, тя внезапно започна да събира ябълките, нападали в градината на празната къща. Те бяха толкова много, че посивялата от есента земя едва се виждаше изпод разноцветните ябълки.
-Мамо, защо са ти тия ябълки? - изненада се дъщеря й - Малко ли са ти вехториите, които вземаш?!
- Оглупяла е, старата! - измърмори зетят и с досада ритна една ябълка.
Старицата за миг се откъсна от своето занимание и погледна дъщеря си. В очите й имаше сълзи.

ЯБЪЛКАТА ОТ ДЕТСТВОТО

Един от най-ярките спомени от детството ми е чудесната ябълка, която растеше в двора ни. Никой не знаеше на колко години е. Старците, пораснали в двора ни, я помнеха още от времето на своето детство.
И деца, и възрастни гледаха на Ябълката като на чудо - Дървото имаше необятни размери и беше много високо, така, че ако се гледа отдолу, изглеждаше, че короната му сякаш изчезва в небето.
Ябълката беше толкова голяма, че децата, покатерили се на нея, седяха по клоните й като птици и за всички винаги имаше място.
Напролет, ароматът на цъфтящата Ябълка се чувстваше във всяка къща, а наесен тя цялата беше обсипана с узрели ябълки. Те имаха удивителен цвят, благодарение на който Ябълката приличаше на новогодишна елха. Аромата на онези ябълки помня и досега, макар, че много неща от детството си възприемам сега като легенда.
Но най- удивителното в тези ябълки беше не техният цвят, аромат и вкус. Те бяха толкова огромни, че не се побираха в детските длани.
Ябълката раждаше всяка година, но веднъж, по време на буря, я удари мълния и изгори половината дърво. Оттогава Ябълката стоеше полуовъглена. Но с това чудото не свърши. Половината дърво изгоря, но оцелялата част продължи да дава плодове.
И ябълките, както и преди, бяха същите - огромни и ярки.
После детството ми свърши и започнаха моите безкрайни скиталчества по смутните времена. В живота си видях толкова, колкото не съм мечтал в детството си. Но такива ябълки повече никога в живота си не видях. Както и дървета, които макар и изгорели, продължават да раждат.
Може би такива ябълки има само в детството?

ТРИТЕ МЕЧКИ

От всички получени от Вадик на Нова година подаръци, повече от всичко му хареса албумът и цветните моливи.
Имаше, разбира се, и други подаръци - детски конструктор и много различни игри. Но какво може да се сравни с обикновения лист хартия и молив?!
Веднъж той дълго плака и нито родителите, нито възпитателката в детската градина не можеха да го успокоят.
И тогава някой от възрастните се досети да му даде молив и хартия. Той веднага престана да плаче и се зае да твори. Оттогава това стана любимото му занимание, което предпочиташе пред всяко друго. Вземайки молива в ръка, той забравяше за всичко на света. Никакви съблазни не можеха да го откъснат от творчеството.
Така беше и този път.
Оставяйки другите подаръци встрани, Вадик се зае да твори.
Никой от възрастните не му пречеше и само усмихнато се споглеждаха един друг.
Накрая рисунката беше готова.
-Каква красива гора! - възхищаваше се майка му.
-А небето, като истинско е! - ликуваше дядото.
-А как ще се казва картината? - попита баба му.
-Трите мечки - уверено отговори Вадик.
-Мечки?! - почти в един глас се удивиха възрастните.
-Да, мечки - спокойно отвърна художникът.
-А къде са мечките? - попита майка му.
-Те не се побраха - все така спокойно отговори детето.

КУЧЕ И КОТКА

Докато котката деловито се ровеше в боклукчийската кофа, огромното куче лежеше на тротоара и гледаше света с очите на човек, който не чака нищо добро нито от живота, нито от хората.
Котката му хвърли недоволен поглед и с упрек му каза:
-Защо гледаш света толкова укоряващо?! Мислиш, че си по-добър от всички тук?!
-Някога към мен се отнасяха като към човек - отговори кучето. - А и сам се чувствах като човек. В къщата, където мина целия ми живот, аз бях всичко - и домашен лекар, и пазач, и най-предан приятел. А после семейството се разпадна и дома го няма. Сега никому не съм нужен и се чувствам не като човек, а като куче.
-А на мен моят живот ми харесва - отговори котката - аз никога и от никого не съм зависела като теб и винаги съм разчитала не на нечия милост, а само на собствената си хитрост, ловкост и нокти. В живота трябва да можеш да си намираш храна, а не да пазиш нечия къща и да лекуваш някого.
- Никога не съм имала дом - продължаваше котката - на мен той не ми трябва. Моят дом е там, където ми е добре. Просто не бива да се гнусиш от никаква работа. А работа винаги има - поучаваше тя кучето - ако не си нужен като доктор, работи като мен - на боклука. Кой ти е виновен, че се гнусиш от боклукчийските кофи? За прехрана би ти стигало напълно и щеше да си доволен от живота.
На това кучето й отговори:
- Дори и ако исках да се завирам в боклукчийската кофа, не бих могъл да го правя - прекалено съм голям за нея. Не съм котка.

НОВА ГОДИНА

Нова година в Светата Земя. Вместо елхи - палми на всяка крачка, които не е необходимо да се украсяват. Природата сама е украсила зрелите им фурми. Узрелите плодове падат под краката ни, а понякога и направо върху главите ни.
Падащите върху главите ни плодове ни карат да вдигнем глави и да погледнем небето. Разбудено от плодовете на финиковата палма, човешкото съзнание се устремява към небето, за нови открития.

***
Животът понякога е сив и безрадостен като суша. За да се преживее този оскъден на радост живот, трябва да имаш мощни като на палмата корени, или търпението и издръжливостта на маслината, или умението да намираш радост в малките и на пръв поглед незначителни събития, подобно на цветята в пустинята, които пазят всяка капка вода. Твърдата кора пази семето на живота за по-добри времена. Така и човекът в беден на радост живот - за да живее трябва да бъде или силен, или търпелив, или да се задоволява с малкото, подобно на тревата.
С първия дъжд растенията се устремяват към небето. Малък повод за радост и на човека му се иска отново да живее.

***
Седейки над морето, китаристът в широкопола шапка и черни очила се опитваше да възпроизведе мелодията на морето при залез. Той гледаше залязващото слънце и вълните през черните си очила, а дългите му пръсти през това време все се опитваха да хванат мелодията. Но струните на духа му бяха разстроени и акордите звучаха като въпроси на неспокойната му душа.

***
-Луната прилича на огромен поднос - каза поетът.
-А на мен ми напомня сребърна монета - каза собственик на антикварен магазин.
-Всичко това са само вашите неверни представи за действителността - усмихна се ученият - разстоянието до луната винаги е едно и също. То никога не се променя.
-Жалко - каза поетът - понякога ми се струва, че луната е съвсем близо.
-Слез на земята! - дръпна го антикварят - как може да бъде близо онова, което е толкова далече?!
-Луната действително винаги е еднакво далече от нас. Работата е доколко близко или далече от небето е всеки от нас - каза философът.

ПРИЗРАК

Нощ.
Мъртва тишина, каквато съществува само при абсолютната самота.
Тревожен сън, в който всичко е като наяве. Телефонен звън, пробуждащ плахата надежда сред безкрайна тревога.
Познат глас, който разпознаваш веднага, още по дишането.
-Ти ли си? - гласът замира, сякаш се страхува да не изплаши надеждата.
В слушалката пауза.
-Не, това е грешка.
-Не бих могла да сбъркам, ти си.
В гласа - безгранична вяра във възможността всичко да се промени.
-Не, не съм аз. По-точно, аз съм, но не съм онзи, който ти е нужен.
-Но това не може да бъде. Не бих могла да сгреша.
-Случва се. Често се случва… особено нощем.
-Това не може да бъде случайност. Нали си ти?
-Не. Дори не знам кой ти трябва.
-Нужен си ми ти.
-Но това не съм аз. Трябва ти някой друг.
-Няма друг. Има само един единствен и това си ти.
-Искаш да стана него? Вярваш, че мога да стана някой друг?
-Не бих могла да сгреша.
-И все пак, съвсем не съм онзи, когото търсиш.
-Мислиш, че съм сбъркала?
-Случва се.
-Случва се, но само не сега.
-Ти знаеш, че ме няма.
-Защо тогава идваш при мен в съня ми?
-Защото през цялото време ме викаш. Ще дойде утрото и аз пак ще изчезна.
-Ти искаш пак да си идеш?
-Не мога да остана. Аз съм само част от твоя сън.
-Защо тогава идваш винаги само нощем?
-Защото на сутринта всичко е различно.
-Как различно?
-Такова, каквото трябва да бъде… на дневна светлина.
-А сега?
-Сега е възможно всичко. В съня е възможно всичко. Но само до утрото.
-А на сутринта?
-Тогава те чакат неща, които никой няма да направи вместо теб.
-А ти?
-Аз съм само твой сън. Не разчитай на призраци.
-Разчитам на теб.
-Аз съм само призрак. Не мога нито да ти помогна, нито да те защитя.
-Ти си ми нужен.
-Ти на мен -също.
-Ще те чакам.
-По-добре живей. Предстои ни цяла вечност. Време ми е.
Тревожният нощен сън се сменя с дълбок и непробуден.
На сутринта всекидневните грижи заемат мястото на нощните призраци…

СЛАБОУМНИЯТ

Ор (име на иврит , в превод - светлина) се беше родил слабоумен и в живота не го чакаше нищо добро. Той работеше на къмпинг и вършеше тук най-мръсната работа- метеше и изнасяше боклука. Често го използваха като хамалин. Държаха го тук повече от състрадание и се отнасяха снизходително с него.
Ор никога не се сърдеше, говореше съвсем малко - думите му се удаваха с усилие и ако нещо не разбираше, никога не питаше отново, а само по детски се усмихваше.
Точно така се отнасяше и с шегите по негов адрес. Ако на постоянните посетители им беше скучно, те се забавляваха, шегувайки се с Ор.
Любимата им тема за шеги беше личният живот на Ор.
-Е, намери ли си годеница? - понякога весело го питаха те, на път за тенис-корта или за басейна.
-Намерих си - с усмивка отговаряше той.
-Наистина ли? И коя е тя?
- У-у!- възторжено отговаряше Ор и започваше да я описва с най-ярки цветове, на каквито беше способно само неговото въображение. - Тя е такава…! - Беше му трудно да покаже възторга си с думи, той се объркваше и мучеше, опитвайки се да изрази неизразимото - колко е прекрасна тя, неговата любима.
Но очите му светеха толкова възторжено, че нямаше нужда от думи.
Посетителите ехидно се ухилваха, дори без да го крият.
- Не забравяй да ни поканиш на сватбата! - подхвърляха му те, бързайки да се възползват от благата на къмпинга.
Никаква годеница Ор нямаше - на кого беше притрябвал този слабоумен и тромав човек, който можеше само да чисти боклук или по детски да се усмихва?
Годеницата съществуваше само във въображението му, но той не правеше разлика между реалността и фантазията - това не му беше необходимо.
А и може ли толкова прекрасно същество като въображаемата му годеница да бъде реалност?
Недостигът му на ум Господ беше компенсирал с буйна фантазия и кротък нрав.
Той никога не се обиждаше на циничните шеги по негов адрес и само понякога, в минутите за почивка, седеше неподвижно на тревата и с укор гледаше в пространството пред себе си. Но никой не забелязваше този поглед. Всички виждаха в него само нещастния, непохватен глупчо.
Светът не се променяше от укорителния му поглед.
Веднъж един от “квартирантите” гръмко се караше по телефона с невидим събеседник.
- Глупак, … мамицата ти! - викаше той по цялата автомобилна стоянка.
Внезапно се обърна и видя точно зад гърба си Ор, който неподвижно го гледаше с ням укор.
Говорещият - висок, атлетичен мъж на средна възраст, изведнъж се изчерви от този поглед като дете, хванато на местопрестъплението, и притихна.
-После всичко ще изясним - припряно каза той, затвори слушалката, бързо влезе автомобила си и потегли рязко.
Погледът на Ор омекна и той отново се усмихна на света със своята детска усмивка.

СПОМЕН

Ноември. Студената казарма е препълнена, а новобранците все пристигат на разпределителния пункт.
След няколко дни те ще бъдат изпратени кой в Германия, кой в Унгария, кой в Афганистан и каква ще е съдбата им там - неизвестно.
А засега трябва някъде да бъдат настанени.
Младите войници, още несвикнали с ботушите и войнишките дрехи, измъкват от склада комплекти двуредови легла и ги монтират в клуба.
Суетнята завършва едва вечерта, когато всички легла са поставени, вечерната проверка е минала и сержантите са командвали отбой.
Дежурният офицер се отдалечава към КПП-то. Известно време клубът, превърнат в казарма, бучи, но постепенно утихва.
И тогава, все по-отчетливо, в мрачното жилище на войниците проникват звуци на пиано.
Нечии внимателни пръсти и обути в ботуши крака се опитват да извлекат мелодия от разстроеното пиано, намиращо се зад тънката стена, отделяща клуба, превърнат в казарма, от малката библиотека на воинската част.
По отделните звуци разпознавам “Апасионатата” и в казармата става сякаш по-светло и по-топло.
След няколко дни невидимият пианист ще се озове някъде в Унгария, в Далечния Изток или Афганистан, където го чака същата мрачна казарма с нейната наглост и нечистотия, или палатка, някъде в полето или в пустинята.
Невидимият пианист е като светулка в мазе. Не е по силите й да разпръсне мрака, но ни напомня, че има и друг живот, към който, дай Боже, ние всички скоро ще се върнем, отслужили отредения ни срок.

ЗА ЖИВОТА!

Своя деветдесетгодишен юбилей старецът отбеляза не със завещание, а с купуването на земя за строеж на нова къща и за маслинова градина.
-Отлично място! - радваше се той - След двадесет години тази градина ще ни даде много плодове!
Освен това той нае за двадесет и пет години нови помещения за фабриката си, където се правеше зехтин.
Внуците и правнуците недоумяваха - всички чакаха от него завещание, а той правеше планове за бъдещето, като че ли се канеше да живее вечно.
-Старецът съвсем се е побъркал! - възмущаваше се една от жените на многобройните му внуци.
-Изпаднал е в маразъм - убедено каза една от правнучките.
-Това прилича на шизофрения - каза правнук.
-Просто се страхува от смъртта и затова си създава илюзията за безсмъртие - обобщи най-големият от правнуците, когото считаха за най-умен сред потомците на стареца.
-А може просто да иска да остави нещо след себе си? - усъмни се най-малката от правнучките.
Никой от роднините не се решаваше да го попита открито за какво му са къщата, градината и договора за десетилетия напред.
Само старицата - жена му, отнасяща се философски към смъртта, а към него - грижовно, все мърмореше:
-За какво ти е всичко това?! Вечно ли ще живееш или мислиш, че ще ти се размине смъртта?
-А какво е смъртта? - спокойно й отвърна старецът. Събралите се на юбилея на старейшината на рода роднини напрегнато се вглеждаха в юбиляра и в очите на всеки се четеше: Защо планира живота, когато смъртта е на прага?
Вместо отговор, старецът вдигна чашата.
- За живота! - каза той.