Николай Старшинов

превод: Георги Ангелов

Предговор към книгата на Валерий В. Корольов (1945-1995) «Революцията в Древлянск». Повести. Издателство на сп. «Москва», 2000.

С Валерий Корольов се запознах при едно от пътуванията си до Коломна.
По време на дългия ни разговор, той ми направи впечатление, достойно за най-сърдечно уважение. Не се оплака от условията, в които живее. Не роптаеше колко трудно е в нашето неуютно време с публикуването. Не прибягна до самореклама, когато стана дума за неговите разкази и повести. Не се изказа пренебрежително за колегите си. А това се случва, особено при поетите. Някога Дмитрий Кедрин писа: «Поетите имат такъв обичай: щом се съберат, да се оплюват един друг». Нерядко и прозаиците не се гнусят от това. А да се оплакваме, всички сме майстори…
Повече говорихме за трудностите, изпитвани днес от родината, от селото. Говорихме за природата, която погубваме сами, а после търсим виновни за това.
И върху лицето на Валерий Василиевич беше изписана искрена загриженост.
Той нито веднъж не намекна, че се нуждае от някаква помощ за публикуването на произведенията му в столицата…
Много по-късно след нашия разговора се запознах с кратка бележка от големия ни писател Виктор Астафиев, напечатана в «Литературна Русия», в която той препоръчваше за публикация разказа на Валерий Корольов «Продава се мотоциклет»: «В. Корольов по образование е музикант, бил е преподавател по музика в селско училище, а сега е директор на селски Дом за култура в Подмосковието. Опитва силите си и в литературата. От няколко години чета неговите разкази и смятам, че му е времe да публикува. Как той ще издържи този сложен период в живота си, как ще работи по-нататък? Времето ще покаже. Но той умее да работи, което не е изненадващо за музикант. Написал е повече от двадесет разказа, не се оплаква от бита си, макар че не мисля, че е идеален; да се оплакват от бита си сега е модно при младите…»
Да, и на мен Валерий също за нищо не ми се оплака. Не би било в природата му.
Знам, че Виктор Астафиев не е глезел с незаслужено внимание обърналите се към него писатели. А тук той не само беше следил няколко години работата на младия прозаик, но и препоръчваше разказите му за публикация…
Разбира се, харесали са му правдивите житейски сюжети на Валерий Корольов, познаването на нелеката обстановка в руското село, характерите на героите му, умението му да ги изобрази. Накратко, познаването на живота.
И наистина, много от разказите и повестите на Корольов, са създадени от натура. Да кажем, повестта «Как се пишат пиеси» - за гражданин, дошъл да работи на село като директор на културен дом. Самият Валерий Корольов, роден в град, е изпълнявал такава длъжност. А повестта «Голямата вода» е за Коска Валялич, работещ на дебаркадер. Но и самият Валерий е бил матрос на дебаркадер…
Впрочем, писателят е сменил в живота си немалко професии - от огняр в детска градина до баянист и журналист. Оттук и доброто познаване на живота…
Разбира се, вниманието на Виктор Астафиев не е могло да не бъде привлечено и от езика на разказите и повестите на Валерий Корольов, точен, близък до живата разговорна реч…
Като човек със съвест, Валерий не умееше да «нагажда» произведенията си, да ги «пробутва». И след ранната му, неочаквана смърт останаха непубликувани шест повести: «Угоревски откровения», «Родна страна», «Революцията в Древлянск », «Похождението на болярския син Еропкин», «Добри хора», «Сериозен живот» и книга с разкази.
До последния си ден той работи над повестта «Обичаш, не обичаш», написвайки седем глави. Тя така и остана незавършена.
Той почина през май 1995 г., не дочака само с няколко дни своята петдесетгодишнина…
С болка посрещнах тази лоша новина. А когато прочетох двете му непубликувани повести - «Революцията в Древлянск» и «Похождението на болярския син Еропкин», ми стана още по-мъчно: загубихме човечния, предан на Родината писател, обичащ я, болезнено преживяващ великите й нещастия, писател, чийто необикновен талант вече разцъфваше. Видях какви нови възможности се проявяваха в тези му произведения, как се разширяваше диапазонът му.
Описанията на бита, съжалението за издребняването на човешките чувства, лиризмът и добродушният хумор бяха заменени от саркастични, изобличителни страници, засилени с фантастични сцени, в които е показана бюрократичната върхушка на малък стар град, нищожните човечета, докопали се до властта.
В самите им фамилии (Обалдуев, Чудоюдов, Рибакитин) е заложена духовната им ограниченост, празните им помисли, безпомощността им като ръководители, мислещи само за собственото си благополучие, способни само на празен брътвеж за промени.
Може да се спори за целесъобразността на пътя, на който отдава предпочитанието си писателят в промяната на обществото. Но пълната несъстоятелност на бащите на град Древлянск е показана в повестта «Революцията в Древлянск» с убедителна художествена сатирична сила.
С истинско майсторство е написана приказната повест «Похождението на болярския син Еропкин». В нея е разкрит характерът на руския човек, неговата стихийност, неудържимост, искреност, находчивост даже в най-отговорни и трудни моменти, неговата доброта и безкористие.
И макар, че в изпитанията, паднали се на Еропкин, той постоянно е преследван и отклоняван от истинския път от нечистата сила и се поддава на всякакви съблазни, но благодарение на християнската си вяра и руската си природа превъзмогва заблудите си.
Повестта е посветена на «събития от отдавна минали дни, предания от дълбока древност», но тя прилича на нашата съвременност, призовава ни да се замислим за настоящето и бъдещето на нашата земя и народ.
Специално трябва да се отбележи яркият език на повестта. Тъй като тя е написана за «делата от минали дни», Валерий Корольов често използва в нея старинни изрази и проявява при това прекрасно чувство за мярка, без да изпада в крайности, за да не затрудни запознаването на съвременния читател с нея.
Накратко, Валерий Корольов оправда доверието, оказано му преди тринадесет години от големия руски писател Виктор Астафиев: сам стана необикновен майстор на руското слово…

Предговорът към книгата на Валерий Корольов бе написан от Николай Константинович Старшинов през 1996 г. Но изданието успя да се осъществи едва през 2000 г. За Николай Константинович тази публикация също се оказа посмъртна. бел. рус.ред.