Шандор Чоори

превод от унгарски: Генчо Христозов

КАМБАНИ В МЕН КЪНТЯТ

На кого ли, на кои ли бих могъл аз да простя?
Кой ли ще е пък и този, който би на мен простил?
В мен камбани хаосно насам-натам кънтят,
и към мене есента на дяволска каруца трополи.

Друсайте ме, та да мога аз да се съвзема!
Пак за да прогледна, със водица ме полейте!
И без туй съм на земята вече днес наполовина -
на палтото ми единият ръкав се в космоса ветрее !

Поп не бях аз, а не станах и пророк!
Бях човека само, който с камъните
още можеше и с пожарите да си говори,

даже и тогаз, когато с мъка свята
пълен беше въздухът и с тъмен грях,
крехката Луна когато бе се скрила под земята!

ОКОЛО ДОМА МИ ПАК

                        Към Андраш Гьорьомбеи

Андраш, кой повярвал би,
че с мене още нещо може да се случи?
Около дома ми пак
старите петна от локви кръв почервеняват,
тонове събрала се тъга лежи-тежи.

Всяка сутрин, недоспан, с подпухнали очи,
тръгвам за нанейде
из града.
Нявга през октомври, иззад облаците Слънцето е
като меко-бляскава калаена чиния
и тогава винаги на Йоан Кръстител
за отрязаната му глава си мисля,
как прощално още
гледа тя докрай безмилостния свят!

Що за мое тягостно проклятие това е?
Съкрушен дали съм или само въображението
мен така ме изтезава - като игличка
по клатушкаща се грамофонна плоча
миналото тъй по мене стърже
кървавото си танго безкрайно?!
Тъй вече и по купола на оскрежените църковни кули
само на убийци отминаващи
белоочието виждам го да отблестява
и ведно с небето да се слива!

Някои от бандата им даже връщат се:
първият маскирано около мен танцува,
другият държи ме със смеха си в плен,
третият над мен полита и крещи,
като орел, дресиран в цирка,
почне ли да се прозява пред лицето ми,
в зачервеното му гърло надълбоко виждам.

Кой ли би повярвал, Андраш,
че виденията ни тъй призрачни - безсмъртни са,
по-жизнеспособни са от нас?
И че родствени са на далечни земетръси и на гробища,
щом пък зимен лед ги застраши,
греят се край огъня на тайнствени вулкани!?

БРАДВАТА НА ГАЛИЛЕЙ

Влача се едва-едва пак, грозен, капнал от умора.
Види ли ме и кълне-проклина, псува ме една напусната съпруга.
Тя госпожа е, майка тя е, дето океаните дори
вече никога не ще я утешат и излекуват.
Аз напразно уверявам я, че някога съм я обичал,
Ала паяците оттогава в паяжината си оплели
са вселената. От планина до планина,
от светкавиците, гаснещи в Земята до Луната.
Галилей несретният и той в такава паяжина е попадал:
„Кой си, най-сетне признай!” - строгите попове
са крещяли във очите му.
Ала вече късно е било за всякакво признание и отговор.
Геният, вбесено гневен, брадвата си метнал бе високо.

МОИТЕ МАЙСТОРИ

Де ли са, де ли са моите майстори?
Някои от тях неканени дори дохождаха.
Идваха те преди първия камбанен звън,
през дворове запустели: те, безумци и поети,
светци-алкохолици, дохождаха откъм блатата на нощта,
носеха божура на Унгария, прекършен наполовина.
Идваха едни от наводнение направо
или между релсите тресящи се вървели,
друг, накуцвайки пък, носеше ми на раменете си
скреж от планината Баконь. Аз по устните им само
винаги вестта прочитах. Де ли днес битуват?
Де ли запиляха се? С кого ли те делят смъртта си,
както фронтовите пленници едничкия картоф?
Може би срамуват се от своя край посърнал вече
или пък от смачканото им призвание?!

ВАРВАРСКО МОЛЕНИЕ

Камъко неизгладимо грапав,
майко-сияйна скала,
вземи си ме в свойта утроба!
Мойто рождение грешно било е;
свят съм искал аз да бъда:
лъв и корен дървесен ведно,
влюбен живот, сияйно засмян сняг,
разум на вятъра, а на висината
сипната вредом синева -
станах човек аз, в облак потънал,
кралят на един-едничък път,
пепеляво-звезден мъж,
в себе си туй, дето събирам
мигом се губи, тленно е -
порива силен то само чисти ми…
Камъко неизгладимо грапав,
майко-сияйна скала,
пред твойта утроба моля се, чакам!…