Шандор Чоори

превод от унгарски: Генчо Христозов

Нямам ярки, убедително-първични спомени. Тези, които ги имам, сякаш случайно са мои.
Бях на четири годинки, когато за първи път избягах от къщи. Харесваше ми плющящия камшик на свинаря, прегракналия му глас, рунтавото му куче. На всяка цена исках да стана свинар. Макар че се страхувах от нерьовете, защото бях чу вал, че ядели децата.
Ала тогава и този срах още беше хубаво нещо.
След толкова години, с какво мога да докажа и да овековеча първото си бягство?
Днес вече не бягам наникъде.
По несигурни пътища пък още по-трудничко тръгвам.
Без да знам дали не е престъпно, в никакъв случай.
Преди да съм навършил четиридесет години, се чувствам преуморен, посърнал, прекършен.

***

Пред прозореца ми има едно рошаво кестеново дърво. Тъй зелено, широко стволесто, то сякаш ме отделя от миналото ми. Отвъд него се е случило всичко онова, което се е случило с мен. Изпод листата му се сцежда едно тромаво, приглушено звучение. Опитвам се да настроя звуците: съпоставям ги с тези на велосипедните звънчета, с трополенето на тежките господарски каруци, с хриптенето на танковете, със звъна на камбаните, но напразно, нищо не излиза. Тука плющи пред мене и гъмжилото на нявгашните панаири със задавения глас на хартиените тромпети. Ужаса на неделните побоища от потъналите дълбоко във времето нощи: Господи Исусе, убиват Мишка Танарки! - ала алчният кестен светкавично се надвесва над крясъците и вайканията, всмуква ги в себе си. И променя всякое потрепване в пространството под мене.

***

Някакъв порядък се е нарушил, някакъв смисъл се е загубил, щом от миналото си виждам само проблясъци. Никъде, никаква взаимовръзка, която да те развълнува, да те насърчи. Никъде, никакъв принцип или идея, която да те успокои. Отделно живее в мен чуруликането на птиците и отделно - самите птици. Отделно живеят горите, дървосекачите и отделно глухите хрясъци на брадвите. Виждам по оснеженото шосе върволицата и струпващите се бежанци от войната. На единия край на шосето лежи, с гръб към върволицата, обречен на гибел, ранен кон. Хълбокът му е разпорен и отворен като месарски дюкян. Отделно виждам и днес главата му, подутите му крака, кървящата пропаст между ребрата му, а отделно и себе си виждам там, тъй, както го гледам, вече съм почти момък, увит в голям селски шал. После и гмуркащите се, нападащите аероплани виждам. Ала къде остават причините, събиращите всичко това в един вързоп причини? Къде са, достигащите и до днес: гняв, омраза и вражда?

***

Къде ли и по света не съм бил! Със самолет, на кораб, в безкрайно проточили се влакове. Видял съм вулканичните рани на Кавказ още от предисторически времена. Атлантическия океан в мрак и в ослепителен слънцепек. Видял съм Бахамските острови с извръщащия се назад взор на Колумб. Куба от непосредствената близост на Че Гевара. Бил съм в най-голямото гробище на света: в отделната държава на шестстотин хиляди мъртви ленинградчани. Немски туристи в къси панталонки щракаха фотапарати, бръмчаха филмови камери. Пазя фучащата, сливащата се в едно, картина от черкви, мoстове, кина, публични домове, ресторанти.
Все пак, сякаш друг е видял всичко това. Половината от деня прекарах на този площад в Рим, където са изгорили Джордано Бруно. Очарователния, прекрасен мъж, съблазняващ и с тялото си, палачите му са го водили гол към кладата. Господи, какво ли би било, ако следващият след него бих бил аз !
Днес вече знам, че друг е бил този тогава, който си е въобразявал тъй, вместо мен.
Седя си на стола и чувствам, че той се разпада на части под мен. Най-напред меко, беззвучно се разпада облегалката му, а после краката му. Поглеждам навън през прозореца и виждам, че и юнският медоносен дъжд се разпада на влакънца, на влакънца…

***

Преди години по-комфортно се забавлявах с някоя дума. Слънце ли грееше? Горещината ли беше убийствена? Решително отсичах: - По дяволите! Принуждаваха ли вестниците да прикриват очебийните факти и истини ? Готов беше за това моят отговор: - По дяволите! Нямаха значение книгите, които четях, любовните връзки, в които се заплитах, плачовете, вайканията ми, завещанията, които пишеха; смеховете, които очакваха отзвук.
Дори на сън не смеех да си помисля, че тази комфортна гримаса един ден и тя ще помрачнее.
Не се спирай! Доближавай се до себе си!
Доближавам се.
Не е вярно. Лъжеш! Страхливец си. Пламнали са храстите на отвъдния бряг. Лумнали, зелени Ван-гоговски пламъци са дърветата.
Не са това. Обикновени тополи са. Рибарите подпират на тях велосипедите си.
Пламенеят и те. Разтопяват се формите им, калниците, изгарят кожените им седалки, вятърът донася миризмата им до тук. Примижи, затвори очите си и ще видиш туй, за което говоря.

***

Затварям очи и виждам само себе си. Ето я, край мене тече Тиса. Показва снагата, мускулите си, като че е известен професионален борец. Студено е, помръзвам се. И от виденията, от образите трябва да се откажа. И от въображението си. Не искам да вдигнат бариерата пред мен и да ме изгонят. Защото образите винаги ги защитава животът, ала мене, който ги вижда, не ме зачита. Има розови войничета, галопиращи росни жребчета, невидими фанфари, които комарите непрестанно надуват в ушите ни. Има Зелени Ангeли гробища - ала мене всеобщите гробища, публичните изверги не ме оставят на мира да си живея. Не ме оставя и този, който съм бил самият аз. Когото в най-прозиращия блясък на примижалите си очи го виж дам.
Какво гласеше окуражението? Доближавай се до себе си.
Доближавам се.
Погасявам виденията.Въображението си погасявам. Също и надеждата, за да не ми пречи. Ала напразно. Ето ги, пред мене са думите! Като най-непристъпните минни полета. Във всяка дума се крие цял един свят: с планини, с пропасти, с изкоренени, преобърнати с корените нагоре гори. Изричам думата: любов и сбърквам. Изричам думите: болка, родина, пристигане. Като че ли сега предприемам най-опасното си пътуване. Изричам сняг, лед, кал, бомбена фуния, политика. Летя, мръзна, просвам се. Над Тиса грачи сирената-чайка. Чайката вече се спуща над устието на река Кьорьош. Изричам едно подир друго имената: Шебеш-Кьорьош, Фекете-Кьорьош. Не чувам ромона, бълбукането на водата. Кърцикат, скрибуцат загубените отечества. Поетът Ади ридае от прозореца на чучайския замък. Полуделият, разбунтуваният, гениалният, последният истински мъж, който има право с целия си гняв да ридае! Изричам, прогласявам речника докрай. Прозорец, коварен, подъл, тъга, мир, съдилище, право на глас, свобода на словото, стъклена планина, желязна воля, желязна маска, желязна завеса - във всяка дума съм вселен и аз. Тук е историята, тук са лъжите ми, безсилието ми и винаги казаната полуистина. Следователно, тук е и премълчаното. Твърде възможно е, това да съм аз, този, при когото би трябвало да се доближа. Думи - последните мои шансове и последните ми спирачки! С вас трябва да почна всичко отново. Какво означава названието вода, ябълка, хляб? Какво означава названието бомба, механизирана обич, ракета-мечта, държавна граница? Какво означаваха оръжията, височайшите гнилочи, гонитбата в „облагородяването” на света? Какво означаваха тъй нагло, предизвикателно прикривани от явността, от протеста ми злодеянията: спрямо мен, спрямо другите, спрямо всинца ни?!