За едно стихотворение на Йосиф Бродски

Владимир Бушин

превод: Георги Ангелов

В една от неотдавнашните ми статии неласкаво споменах поета Йосиф Бродски, по-точно стихотворението му “Смъртта на Жуков”. Разбира се, моята неласкавост не се хареса на някои. Явно, необходимо е обяснение.

Стихотворението, безспорно, е написано с благородното намерение да отдаде почит на покойния, да му отдаде дължимото. Той е наречен спасител на родината, определен е с епитета “пламенен” и т.н. Прекрасно! Но в стихотворението не са малко и странните неща.

Авторът гледа по телевизията погребалната процесия на маршала на Червения площад, и ето -

Виждам украсен с регалии труп…

Нобелов лауреат би трябвало да чувства и разбира колко неудачно е казано “с регалии украсен”, а вече “труп” тук е просто въпиющо!
Известното стихотворение на Пушкин, посветено на паметта на М. И. Кутузов, чиято гробница е в Казанския събор, започва така:

Пред гробницата свята
стоя с наведена глава…

Да си представим, че това би изглеждало, примерно така:

Стоя пред  гробницата свята.
В нея ли е трупът, скъп за нас?…

Да, Бродски не винаги е бил внимателен към словото. Веднъж в Дания, разговаряйки с журналиста В. Пиманов, той казва: „Бих искал да посетя бившата си родина”. Родината може да бъде напусната, проклета, предадена, но бивша - никога.

Странно е и това, че, желаейки да възвеличи образа на маршала, авторът го поставя в редицата не на руските пълководци, например, със Суворов и Кутузов, наречен от Пушкин също спасител на родината, не с Рокосовски и Черняховски, а с извадени от дълбока древност чужденци - с Ханибал, Помпей и Велизарий, за които повечето съвременни читатели не са и чували. А и на мен самия, работейки над статията, ми се наложи да отворя прашния Плутарх, да потърся в Брокхауз, да направя справки. Първият от споменатите е от Картаген, вторият от Рим, третият от Византия. Бродски бил силно привързан към древността, античността, митологията, и би могло да се мине покрай това сравнение мълчаливо и с разбиране. Но…

Първо, войните, които са водели тези трима пълководци, включително Втората Пуническа между Рим и Картаген, в сравнение с Великата Отечествена са войни на мишките и жабите. Така, в знаменитата битка във Ферсалската долина Цезар, който имал 22 хиляди воини, разбил Помпей, имащ около 40 хиляди. А и по мерките на 1941-1945 г. това не може да се нарече даже армейска операция. 22 хиляди - тук няма даже три съветски дивизии.

Второ, в очите на автора Жуков е пълководец,

свършил дните си глухо, в немилост,
като Велизарий или Помпей.

Велизарий действително в края на живота си изпаднал в немилост: отстранили го от армията, конфискували огромните му имения и даже, по някои сведения, го ослепили. Краят на Помпей е още по-тъжен. След поражението във войната срещу Цезар той избягал в Египет и там бил коварно убит, а трупът му (тук тази дума е уместна) бил обезобразен. Плутарх пише: “Цезар, идвайки в Египет, се отвърнал от онзи, който му донесъл главата на Помпей, и заплакал. А Плотин и Ахил, виновници за убийството, заповядал да екзекутират” (Сравнителни жизнеописания. М.,1963.Т.2, с.390).

А Жуков? Той два пъти “бил в немилост”. Но що за немилост? Меншиков в Берьозово, Суворов в Кончанско, Сахаров в Горки - това е то немилост. А Жуков през цялото това време, шест години, остава на високите длъжности командващ отначало Одески, после Уралски военни окръзи. И не го лишили нито от най-високите му звания, нито от големите му награди, ни още повече - “от имения”. А след изтичането на този срок, на ХIХ конгрес на партията през октомври 1952 г. по предложение на Сталин той отново е избран за кандидат- член на ЦК.

За втори път вече от член на Президиума на ЦК и от длъжността министър на отбраната Жуков е отстранен от Хрушчов. Това стана през октомври 1957 г. Маршалът беше на 60 години, само с година по-възрастен от Помпей, но това далеч не бяха последните му дни. Той почина на 18 юни 1974 г. Отпуснатите му години той преживя съвсем не “глухо”. Срещаше се с бойни другари, с писатели, журналисти (Симонов, Долматовски, Ржевская…), участваше в създаването на филми за войната, работеше над книгата “Спомени и размисли”, която излезе през 1969 г. в тираж 600 хиляди екземпляра и скоро беше многократно преиздавана в още по-големи тиражи. А и да си го спомним поне в президиума на тържественото заседание, посветено на 25-годишнината от Победата, което се проведе в Двореца на конгресите…

Накрая, Ханибал не заставил Рим да подпише безусловна капитулация. Станало съвсем иначе: след редица блестящи победи той в края на краищата бил жестоко разбит при Зама, избягал в Армения, после във Витиния, и там, опасявайки се да не го предадат, се отровил. И Помпей не е нареждал сурово на Цезар, както Жуков на Кайтел: “Моля да се приближите към масата и да подпишете акта за безусловната капитулация”. О, не! След някои успехи Помпей бил разбит и също избягал и, както вече беше казано, срещу смъртта си. Как може пълководецът-победител да бъде увенчан с кратките лаври на разбити и даже убити или самоубили се пълководци!

Накратко казано, този път увлечението на поета по древността трябва да се признае за неуместно, никак не съответстващо на темата, но работата не само в това. Четем неговия псалом по-нататък:

Воин, пред когото паднаха много стени,
макар че мечът му бе по-тъп от на враговете…

Защо е решил, че е по-тъп? По какви данни? Кой го е казал? Нима нашата “катюша” беше “по-тъпа” от немския шестстволов миномет? Именно нея те се опитаха да усвоят през цялата война. Или нашият танк Т-34, който също неуспешно се опитваха да заимстват, е “по-тъп” от техния Т-IV? А какво “по-остро”  можеха да противопоставят немците на 36-те хиляди  наши щурмовици Ил-2? Накратко, пред нас е само стихотворният вариант на известния йерихонски вопъл: “Засипахме немците с наши трупове!”

И ако с това се приключеше. Но не, и друго се носи от Америка за маршал Жуков:

Колко войнишка кръв той проля!…

Той! Не врагът е проливал кръвта на нашите войници, а нашият собствен пълководец, е, да,  заедно с Рокосовски и други. Само тази мисъл заслужава Нобеловата в Стокхолм.

За какво е скърбял?
Дали си е спомнял за тях умиращ в цивилното
бяло легло? Пълен провал.

За поета е ясно, че Жуков не е скърбял. Той е уверен, че, разбира се, не си е спомнял. Нали се е удостоил да се помине в бяло легло, а те - как да е… Тук никакъв провал на стихотворението няма.

Какво е отговорил, срещайки се в адската
област с тях?

Такаа: поетът ги праща в “адската област” - и пълководеца, и всички, чиято кръв, според неговото разбиране, Жуков е пролял във Великата Отечествена война. Нищо друго те в очите на възвишения нобелиат не са заслужили. И на тези убити от него и срещнати в ада:

Какво ще отговори той? “Аз воювах”.

Жалък претекст. И няма прошка за него, и мястото му е само в ада. Неотдавна и Леонид Гозман постави в ада Сталин, при това до Хитлер, главната жертва на култа на личността и незаконните репресии. И още:

Спи! Страниците на руската история
са достатъчни за онзи, който в пехотен строй
смело влизаше в чуждите столици,
но се връщаше със страх в своята.

Последните два реда в компанията на споменатия Л. Гозман се цитират като безспорен нобелов аргумент. Това за чакалите на демокрацията е като захарче. Но самият Гозман не ги цитира и все пак не се е решил на подобно заявление, той стеснява въпроса, заявявайки, че нашите пленници, освободени от немските лагери, веднага попадали в съветски такива, и затова те, разбира се, се “връщали със страх”. Това също се повтаря многократно. Отговаряйки на Гозман, изброих много имена на писатели, които са били в плен, но след войната пленът не повлиял на животът им, не им попречил: те постъпвали в столични “престижни” вузове, издавали книги, по техните книги снимали филми, те заемали високи постове в Съюза на писателите, получавали ордени, Сталински и Държавни награди. Писах и, че мога да посоча много по-обширни сведения, не само за свои познати. Така че…

До 20 октомври 1944 г., т.е. половин година до края на войната, през проверочните спецлагери минали 354 592 бивши военнопленници. От тях 249 592 души, т. е. преобладаващото мнозинство били върнати в армията, 36 630 - насочени за работа в промишлеността и само 11 556 души или 3,81% били арестувани. (И.Пихалов. Времето на Сталин. Л., 2001. С.67). Именно у тези четири непълни процента имало основания за страх. Да се представя настроението на тази част за настроение на всички, означава да се лъже като лъжата надвишава истината 25 пъти. Накратко, и този път стиховете на Бродски са поетично оформена клевета. И накрая:

Маршале! Ще погълне алчната Лета…

Е, той не може без Лета, в други случаи - без Стикс, Харон и тям подобни.:

Ще погълне
тези думи и твоите ботуши…

Бродски използва думата „прахор”, „блатно” название на ботушите, само че е прието да се пише не “пра”, а “прохар” (Словарь лагерного жаргона. М., 1992. С.199). Но какво общо имат те тук? И защо в скръбно стихотворение се появява мотивче от “блатната музика”? Някаква несъобразност. “Тези думи”, т.е. стиховете, поезията са главното за Бродски, а ботушите за Жуков са само детайл от екипировката. Как може те да се поставят в един ред? И какъв е общият смисъл на тези стихове? Че всичко ще бъде забравено. Sic transit gloria mundi. Но това най-малко пак е много странно в стихотворение, написано като че с цел да  отдаде дължимото на великия човек и да го прослави.
За Пушкин фелдмаршал Кутузов бил живо вдъхновение.

Разбира се, Лета ще погълне “тези думи” на Бродски, при това много бързо, но славата на маршал Жуков ще живее дотогава, докато е жив поне един руснак.

P.S.

Възможно е и този път моите разсъждения за Йосиф Бродски да се сторят на някого сурови. Какво да се прави! И сам той в някои случаи не е бил склонен към любезности. Така в споменатия разговор с журналиста В.Пиманов онзи запитал поета какво мисли за романа на Анатолий Рибаков “Децата на Арбат”.
“- А какво мога да мисля за отпадъчна хартия? - без да се замисли, отговорил Бродски.
- Но нали тази книга се ползва с фантастична популярност.
- А нима рядко отпадъчната хартия се ползва с популярност? - отговорил поетът” (Русская мысль, №3743, 23 септември 1988).

Завтра, 04.05. № 18 (911). 2011 г.

( със съкращения)

——————————

* В заглавието авторът има предвид руската поговорка: „Искахме най-добре, а стана както винаги”. бел. прев.