Светлана Замлелова

превод: Татяна Любенова

В август (денят на смъртта) и в септември (денят на рождението) Русия си спомня за Александър Куприн.

На 7 септември се навършват 140 години от рождението на Александър Иванович Куприн, велик руски писател, ненадминат лирик и, както го нарича литературната традиция, познавач на живота.
Бъдещият писател е роден в град Наровчат, Пензенска губерния, за която сам впоследствие пише: “Наровчат, само колчета стърчат” (”Царев гост он Наровчат”). Малкият не е бил навършил и година, когато умира от холера баща му. Останала без средства за съществуване, майката на Саша се заселила, заедно с него, в московският Вдовишки дом. На шест години Саша Куприн се озовава в Разумовския пансион, който подготвял момчета за постъпване в средно военно учебно заведение. На 10 години Саша започва училище във Втора Московска военна гимназия, преобразувана по-късно в кадетски корпус. След завършване на корпуса Александър Куприн постъпва в Трето Военно Александровско училище, годините на обучение в което описал в романа “Юнкери”, станал основа за сценария на филма на Никита Михалков “Сибирският бръснар”.
Възможно е, поради това, че романът е писан в емиграция, когато мъчителната тъга по Родината украсява с най-нежни тонове и без това нежните спомени, някога язвителният в своите изобличения на обществените язви Куприн, сякаш е забравил всичко лошо, което е бичувал безпощадно в годините, когато живеейки в Русия, можел да си позволи да ненавижда невежеството на мужиците, лицемерието на църквата и безсърдечието на аристократите. С тиха тъга за безвъзвратно отишлата си младост, изгубената страна, по невъзобновимия начин на живот са изпълнени страниците на романа. Принуден да живее зад граница, Куприн вече не изобличава, а поетизира стара Русия, спомняйки се снега и Пасхата, витрините по Рождество и камбанния звън. Колко прекрасно му се струва всичко от това време! И пързалката на Чистото езеро, и първата любов, и първата публикация в списание, ухаещо на печатарско мастило. А какво може да бъде по-прекрасно от това ухание за дебютиращия писател!…Всичко тогава е било за първи път и от него е лъхало нещо главозамайващо…
След завършване на училището Куприн е изпратен на служба в глухата Подолска губерния, в западните покрайнини на империята.А след това е Киев и сътрудничеството с киевските вестници. След това работа на един от заводите в Донецкия басейн, където Куприн се оказва в длъжността на завеждащ сметките на ковачницата и дърводелската работилница. След това отново Киев и организираното от Куприн атлетическо общество. След това - служба, управляваща именията, изучаване на на стоматологична дейност и работа като зъболекар. Странстваща театрална трупа, преместване н Петербург и работа в “Списание за всички”…
Куприн не приема Октомврийската революция и през 1919 г. заедно с войските на Юденич напуска Русия. Осемнайсет години преживява писателят в чужбина, за която казва в едно от своите интервюта:”… Животът тук не е истински. Не трябва да пишем тук…”. Но независимо от това той пише. За Русия и Франция, за Париж, Москва и Наровчат. И животът, който той така обича, и в който, по негово собствено признание, се “бори страстно, поглъщайки го”, го награждава за непреклонното и вярно служене на Словото.
На 31 май 1937 г., със съдействието на съветския посланик В. Потьомкин, писателят А. Толстой и художникът И.Билибин, семейството на Куприн се връща в Москва. И отново Куприн остава верен на себе си, успявайки да опише впечатленията си от променилата се Родина и даже дава съгласие на Мосфилм за снимки на игрален филм по неговата повест “Щабскапитан Рибников”: “Какво най-много ми хареса в СССР? За годините, които преживях далеч от родината, тук са построени много дворци, заводи и градове. Всичко това го нямаше, когато отпътувах от Русия. Но най-удивителното, което се е появило през това време, и най-хубавото, което видях в Родината, това са хората, сегашната младеж и деца”(”Родна Москва”)
Уви! В Родината Куприн се връща неизлечимо болен. На 25 август 1938 г. той си отива завинаги.
Връща се да умре на родна земя, от което са били лишени много други, оказващи се в тези години в емиграция и озадачаващи потомците със завещания за препогребване.
Но как всичко това не се връзва с Куприн, как да добавиш към него думата “смърт”! Той твори в едно и също време с декадентите. Но никога декадентската бледност не докосва страните му - на него винаги повече му е отивала руменината. Струва ти се, че хора, подобни на Куприн, влюбени в живота и умеещи да ценят всички негови дарове, са родени за това да живеят вечно на земята и да не умират! За да зареждат с жизнелюбие другите и да учат хората да ценят това, покрай което минават всекидневно, бълнувайки за дяволски богатства, които имат навика да се разсипват на прах в ръцете на този, който е продал за тях душата си на дявола. Куприн, даже и не разполагайки с голям доход, работейки за копейката като репортер или дребен чиновник, е бил богат човек, защото умеел да хване за крайчеца най-последния лъч, да разбере писукането на изведнъж събудилото се преди разсъмване славейче, да се опияни от аромата на резеда и теменуги. Неговото нежно сърце умее да обича, и колко трогателно, с какъв трепет, изящество и тъга описва той любовта между мъжа и жената (”Гранатовата гривна”, “Молох”, “Суламит”), бащата и подрастващия син, мечтаещи да се впуснат в пътешествие и предварително знаещи, че нищо такова няма да им се случи (”Пътешественици”); стария и самотен руски професор, изпаднал в нищета в чужбина, към чуждото момиче, на което професорът с последните си пари купува подарък - малък като играчка фокстериер (”Жанет”).
Особено място в творчеството на Куприн заема темата за любовта между мъжа и жената. Куприн е певец на чистото, възвишено чувство, изпълнено с възторг и наивност, с усещане за щастие и полет. Тук няма сладникавост и сантименталност, превзетост, изкуственост и поза. Тук всичко е изящество, простота и изтънченост. Сигурно трябва да си много груб и закоравял човек, ако след прочитане на Куприновите новели за любовта не пожелаеш поне веднъж (или още веднъж!) да изпиташ мълчаливият възторг пред най-скъпото си същество, да усетиш в себе си способността и готовността да умреш за този, когото обичаш и отдалече, боейки се да не се покажеш натрапник, да се преклониш…
И какъв гняв, какво възмущение се чуват от всяка страница на “Яма”, повест за дома на търпимостта, където най-хубавите човешки чувства са попарени от съглашателството с порока и наивно-безсрамната им експлоатация. И тези от нещастните обитателки на това страшно място, които са съхранили представата си за цената на своя живот и своя занаят, изпъкват на улицата с някаква неуловима вулгарност, с този особен печат, който безпощадният порок завинаги е запечатал върху техните тела и лица. Даже старият нехранимайко се превръща тук в човекоподобно същество.
Излишно е да говорим за Куприн като за ненавистник към пошлостта, доколкото тези същите слова може да бъдат отнесени към всеки голям писател.
Ненавист от подобен род навярно е болезнен синдром под името “писателство”. Ако човек е заразен с този “вирус”, дори на най-малките прояви на примиренчество, суетност и дребномислие, организмът му ще ги отхвърли. И даже вътре в литературните среди рязко отрицателната реакция към пошлостта ще помогне да се различи писателят от графомана. Каква е тази ненавистна за писателя “пошлост”?
Прочетете описанието на семейство Зиненок в “Молох” и всичко ще ви стане ясно…
Куприн никога не е писал литературни манифести. Смята се, че той не е разработил нов стил и с нищо не е обогатил теорията на литературата. Но именно Куприн е оставил “десет заповеди” на писателя, към които се е придържал и сам. Именно Куприн е показал на младия писател как да организира работата си. Разбира се и преди, и след Куприн, са давани съвети и са съставяни някакви професионални кодекси. Но Куприновият кодекс, формулиран пределно точно и кратко, е извън стиловете и направленията. Той е универсален, и, за да заострят перото си, него могат да го следват представителите на всички литературни течения.
“1. Ако искаш нещо да изобразиш…отначало си представи това съвършено ясно: цвят, аромат, вкус, положение на фигурата, израз на лицето… намери образни, неизтъркани думи, най-добре неочаквани. Придай жизненост на видяното от теб, а ако не умееш сам да виждаш, остави перото…
2. При описанието помни, че така наречените “природни картини” ги гледа действащо лице: дете, старик, войник, обущар. Всеки от тях ги вижда по своему… Ако описваш от своя гледна точка, покажи своето лице, своя темперамент, настроение, обстоятелствата на живота. С една дума, нищо “външно” не би трябвало да бъде пропуснато “през призмата” на твоята индивидуалност или през нещо друго. Ние не познаваме “природата” като нещо отделно от човека.
3. Изхвърли шаблонните изрази: “С бързината на мълния мисълта се втурна в неговата глава…”… Не пиши: “заплака”, а покажи тези изменения в лицето, в действията, които ни рисуват действието “плакане”. Винаги живописвай, а не води полицейски протокол.
4. Ярките сравнения трябва да бъдат точни…Изобразявай гръмотевицата като Чехов - сякаш някой е преминал с боси нозе по покрива…
5. Предавайки чуждата реч , схващай в нея характерното: пропускането на букви, построяването на фразата. Изучавай, вслушвай се как говорят. Живописвай, рисувай образа на речта на самия говорещ…
6. Не се бой от старите сюжети, а подхождай към тях напълно по новому, неочаквано. Показвай хората и нещата по своему, ти си писател. Не се бой от настоящето, бъди искрен, нищо не измисляй, а предавай, както го чуваш и виждаш.
7. Никога не разкривай в разказа намеренията си от самото начало. Представи действията така, че читателят да не се досети как ще се развият събитията. Заплитай и заплитай, докато хванеш читателя в ръцете си… Не му давай да си отдъхне и за минута. Пиши така, че той да не вижда изхода, а като започнеш да го извеждаш от лабиринта, прави го добросъвестно, правдиво, убедително. Искаш ли да го оставиш в задънена улица, нарисувай безизходността така, че гърлото му да се свие…
8. Обмисли материала: какво ще покажеш отначало, какво после. Отначало изведи нужните впоследствие лица, покажи предметите, които ще са ти необходими в действието. Описваш жилище - състави неговия план, а то, току виж, че си се загубил сам в него.
9. Знай какво точно искаш да кажеш, какво обичаш и какво ненавиждаш. Износи в себе си сюжета, вживей се в него… Ходи и гледай, вживявай се, слушай, сам вземи участие. Не измисляй.
10. Работи! Не се бой да зачеркваш, труди се „с пот на лицето”. Страдай за своите писания, безпощадно критикувай, не ги чети на недодялани хора, страхувай се от техните похвали, не се съветвай с никого. А главно, работи, преживявайки… Щом съпреживееш нещата, хващай се за перото, и тук също не си давай покой, докато не стигнеш до това, което трябва. Домогвай се до него упорито, безпощадно.”
“Заповеди”-те, по свидетелството на В.Н.Афанасиев (В.Н.Афанасиев. А.И.Куприн. Критико-биографический очерк.- М. :Художествена литература, 1960), били изказани от Куприн при среща с един млад автор, а след години, възпроизведени от този автор в “Списание за жената” през 1927 г. Но, разбира се, главната заповед на Куприн, оставена за потомците - това е любовта към живота, към всичко, което в него е интересно и красиво: към залеза и разсъмването, към уханието на ливадите и горските предели, към детето и стареца, към коня и кучето, към чистите чувства и добронамерената шега, към брезовите лесове и боровите гори, към птиците и рибите, към снега, дъжда и урагана, към камбанния звън и въздушния балон, към освобождаването си от привързаността към тленните съкровища. И пълното неприемане на всичко, което е уродливо и омърсява човека.
Оглеждайки сега живота, преживян от Александър Иванович Куприн, четейки и препрочитайки написаното от него, разбираме: струва си да последваме тези заповеди, за да ни стане изведнъж ясно колко щастливи може да бъдем, какви неизброими богатства вече имаме и колко много още можем да придобием с течение на времето.

Московски литератор, № 16, август, 2010 г.