Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Старицата бързаше.
Тя състави списък на най-важните, най-неотложни неща, които никой не би свършил вместо нея и които трябваше да завърши на всяка цена.
Отдавна беше овдовяла, синът и дъщерята бяха заети със семействата си, а по-големите й внуци си имаха свой живот.
Домът й отдавна беше за ремонт и самата тя приличаше на старата къща, където беше преминал животът й и тя вече искаше да я напусне.
Но сега не й беше до това.
Главното беше да ремонтира гроба на родителите си и да осигури заминаването на децата.
В последно време често сънуваше майка си.
Тя искаше да й каже нещо, но Вита не можеше да схване думите, макар че в съня си виждаше майка си толкова ясно, че й се струваше: всичко става наяве. Но изобщо не можеше да разбере какво казва майка й.
Наскоро беше навършила 75 години и кой знае защо именно от този момент вече не беше уверена в нищо.
В нищо, освен в най-важното - че трябва да успее в това, което си беше набелязала.

За ремонт на гроба нямаше нито пари, нито сили.
Но въпреки това всяка неделя отиваше на гробището и се опитваше с гласпапир да почисти ръждата от решетката, да боядиса оградата, молеше работниците да поправят изкривената вратичка.
Децата и внуците я посещаваха най-вече тогава, когато им трябваха пари. Парите вечно не достигаха. Докато беше жив мъжът й, те помагаха на децата и глезеха внуците.
Но сега на самата нея едва й стигаше пенсията и това беше причина за чести караници с децата, които не можеха да разберат къде старицата дява парите си.
-Май че за погребението си ги къта - мърмореше снахата. Синът мълчеше. Зетят се ядосваше, а на дъщерята й стигаха грижите с двете деца и тя се обиждаше на майка си, че не й помага с внуците както преди, когато беше по-млада.
Явно никой от тях не забелязваше, че отдавна е стара и самата тя се нуждае от помощ.
Когато молеше сина или внуците да й помогнат да поправи гроба, те или обещаваха и забравяха за обещанието си, или просто с раздразнение казваха, че нямат време.
-Кой ще наглежда гроба, когато няма да ме има? - понякога питаше Вита. Отговор нямаха нито децата, нито самата тя.
Но в този въпрос нямаше и капка страх.
Тя винаги възприемаше живота такъв, какъвто е.
Затова не я плашеха нито старостта с неразделните й спътници - болестите и самотата, нито смъртта.
Възприемаше и едното, и другото като нещо неизбежно.
Животът й беше труден, но в него никога нямаше място за униние.
Тя го бе изживяла за семейството и се считаше за щастлива.
Защото го бе прекарала с любимия човек, защото имаше деца и внуци, които обичаше повече от живота.
Съжаляваше само, че мъжът й почина твърде рано. Той би могъл да живее още, ако не беше тежката болест.
И че сега рядко виждаше децата и внуците.
А я потискаше и мисълта, че може и да не успее да свърши най-важното.

Преди няколко дни дойде синът й и я помоли да ходатайства за виза.
Ставаше дума за брата на Вита, който от много години живееше в Америка.
Отношенията им бяха сложни.
Дълго време не си бяха писали.
Сега, когато вече бяха стари, бяха започнали да гледат другояче на много неща.
Вита същия ден написа писмо на брат си с молба да изпрати визи.
Брат й отговори в писмото си, че вече е стар и болен и едва ли може с нещо да помогне на племенниците си.
Това беше последното писмо в кореспонденцията им. Вита не успя да му отговори.
Синът и дъщерята се възмущаваха от постъпката на вуйчо си, но нямаше какво да се прави.
Единственият им път оставаше Израел.
Тъй като децата бяха заети, събирането на документите и подготовката по заминаването бяха възложени на Вита.
И както някога, когато мъжът й беше на война или в дълги командировки, тя отново се нагърби с всичко - тичаше, събираше, оформяше.
И когато всичко беше вече готово и оставаше една последна крачка - получаването на визите, сърцето на Вита не издържа.

Погребаха я близо до гроба на майка й.

Синът оправи най-сетне наклонената вратичка, почисти магарешкия бодил наоколо и се пазари за паметника.
Наоколо съвсем пресни гробове стояха редом до изкривени или изтрити надгробни плочи, върху които с усилие можеха да се прочетат оставените от роднините надписи.
Децата й не можеха да повярват, че майка им никога повече няма да я има.
Щеше да им се наложи да започнат новия си живот самостоятелно. А тя завинаги оставаше в предишното. Там, където бе минал целият й живот.

След като я погребаха, децата се заеха с най- трудната работа преди заминаване - продажбата на къщата.
Всичко, което можеше да се продаде, беше продадено.
Всичко, което можеше да се опакова - опаковано в куфари, чанти и контейнери за изпращане по море.
Всичко, което не можеше да се опакова или продаде - раздадено на познати, съседи, или просто се изнасяше на улицата.
След смъртта на майка им децата продадоха или опаковаха всичко от жилището й, което представляваше някаква ценност - кухненско сребро, купено или подарено още преди революцията, книги в скъпи подвързии, часовници, килими…
Дружно натрошиха и изнесоха в двора старата мебел, старите вещи и покъщнина.
Оставаше само килерът.
Тук отдавна никой не беше поглеждал. А когато го отвориха, откриха стари писма и снимки.
Те заемаха целия килер.
Изглежда, че тук се пазеше преписката на няколко поколения.
Децата въпросително погледнаха баща си.
- Събирайте всичко в чувал и го изнасяйте на двора - нареди той.
Синовете бързо събраха съдържанието на килера и го изнесоха на двора.
Бащата донесе керосин, заля чувала и драсна клечката.

Огънят се разгоря бавно. После пламъкът ярко избухна, стремително поглъщайки хартията, а бащата внимателно следеше всичко да изгори както трябва.
Когато от писмата остана само пепел, той отново влезе вкъщи.
Тук бяха останали само голи стени и нищо освен тапетите, които беше лепил още с баща си, вече не напомняше на мястото, където бяха минали детството и младостта му.
За миг той си спомни своята баба, на която принадлежеше някога къщата и с каква радост се върнаха тук след войната.
-Къде отиде всичко? - с тежка въздишка каза бащата на глас.
-Какво, татко? - попита по-големият син, влязъл неочаквано.
-Аз така… - неопределено махна с ръка бащата.
- Като че ли това е всичко - добави той. - Нищо не сме забравили.

2009