Владимир Янев

Елегичната интонираност на тази стихосбирка идва предимно от себевзирането, от усещанията за неудовлетвореност, пораждащи горчивото знание за невъзможността на осъществяването сега и тук. Това са все екзистенциални преживявания на фин и интелигентен дух, възприемащ битийното със стаен драматизъм. Така едно започващо с пейзажна пастелност стихотворение като „Златоград”, завършва с ламентациите:

За малко времето се е поспряло тук -
сякаш песъчинка в мида…
И тъжно е при чувството,
че утре няма да ме има,
когато се превръща вече
в голям,
          прекрасен
                      бисер!

Отношението на човека с времето е изконен проблем на лирическото отреагиране спрямо личната и обществената неустроеност. При Ефим Ушев това отношение е сложно и лишено от дразнеща показност. Той предпочита ненатрапчиво интимното споделяне, в което стремежът към другите - като «пристан и заслона» - изразява хуманистичните пулсации на лирическата меланхолност при излизането извън себе си:

И, заслепен от миг усещане,
прибирам се след мирно скитане,
преди да се покаже утрото
от нечия разтворена ръка.

Така персоналното конституиране в «Аз съм» е в зависимост от релациите с извънличностното битие. Търсено и желано като шанс за самотника, общуването с другите твърде често е раняващо. Лирическият герой с изострена етичност възприема деформативното в житейските пространства. Оттук идва и усещането за обреченост на словото сред аморализма - то придобива формата на заупокойна молитва:

Със сто въпроса в гърлото
за извора на всяка мерзост
гласът ми прозвучава като пепел.

Понякога тази лирическа молитвеност зазвучава с горестна публицистична гротескност, със своеобразна заклеймяваща формулност:

Поезия - архаизъм
на човешките усещания,
единствено спасение
срещу ежедневната ни доза човеколед -
за ефикасно изстудяване
на нещо в нас…

Подобни настроения имат своята национална традиция в страдалческата лирика насимволистите ни, в поезията на Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев през 30-те години, в драматичната изповедност на Александър Вутимски, Иван Пейчев, Александър Геров. Реплика спрямо тези автори е признанието на Ефим Ушев: «…животът ми - празен булевард със вход без изход!»
Ерозията на вярата и оптимизма води до самовнушенията за край на истинското съществуване, за обречеността на оказалите се илюзорни житейски представи. В такива случаи се фиксират твърде безутешни състояния:

От днес преставам
и в дъжда да вярвам -
колко ли усмивки е размил…
Бързо, сякаш капка по стъклото,
детството от мене си отива.
И, оставам -
               скелет
                  с множество илюзии!

Изповедният психологизъм в тази стихосбирка, съдържаща и творби, писани преди десетилетия, представя универсалните приключения на духовния човек, който поради изострената си чувствителност често изпада в депресивни състояния. Още Сенека определя това като «taedium vitae» (умора, отвращение от живота) и този негов израз е подхванат от романтиците. А декадентите от края на ХІХ и началото на ХХ век нерядко са били обвинявани в разрушителство и мизантропия заради усилването до крайност на мотивите за отчаяние от битието и хората. Всъщност става въпрос за характерно човешко отреагиране спрямо винаги потискащата реалност, което при поетите добива форма на опровержение и надмогване. Страданието в стиховете им има катарзисен характер - признанието на бремето на живота не опровергава усилията на Сизиф, необходимостта от тях. Обречеността не отрича необходимостта от трагично отстояваната духовност, от възмжността на красотата, чийто съкровен израз е поезията. Казано с думите на Ефим Ушев - човек може да е «на педя разстояние от следващия ден», смехът му да е «спомен от вчера», а сълзите му - «непотребни и днес», ала «онемял от човешки и телефонни затишия отново ще се вслушва в сърцето си… и хората». Той няма да съумее да вмести «всичко от себе си в нещото, наречено живот», но ще продължава… Поради простата причина, че поезията е най-автентичното и вълнуващо отрицание на смирението пред застоя и смъртта.

* * *
По-горе цитирах малко от стихотворението „Кръг”. А кръгът е съставен от точки. В поезията - от гледни точки. Някои от тях са особено важни. И критикът сякаш трябва да владее акопунктурата, за да открие кои са те, къде са разположени…
В тези стихове е разкрита ранима лирическа чувствителност. Това е чувствителността на поколението, завършващо идейно-стиловите тенденции на т. нар. „тиха поезия” и същевременно заявило за себе си чрез по-нататъшната психологическа углъбеност и образно-синтактичната усложненост. Последното неминуемо води до стесняване комуникативния статус на поезията. Тя става не просто камерна, а в редица случаи херметична и „недешефрируема”. Такъв тип поезия не разчита на аудиторната множественост, а на рехав кръг читатели. Именно на читатели, а не слушатели - тя не е съобразена със затъпелия от грохота на децибелите слух.
Поезията е рожба на съмнението - съмнението, че си излишен, защото си лишен от нормалния инстинкт на самосъхранение. Отсъствието на този инстинкт пречи на идентифицирането ти чрез другите. Ти си сам и се съмняваш в правото на самотата си. Ефим Ушев дава израз на това съмнение чрез риторичната нериторичност на въпроса: „Защо такъв живот да съществува?” Разбира се, въпрос отправен не към другите, а към себе си.
Израз на слабост ли е това? Разбира се. Както и признанията: „Пълен съм със незначителни събития”, „Гласът ми прозвучава като пепел”, „Твоят смях е спомен от вчера”… но нали в слабостта е силата на поезията. Тя не е цел, а средство. Средството на беззащитния пред живота.

* * *
Преди тези размисли и усещания, обаче, съдържащи се в циклите „Битие” и „Същност” от „Аз съм”, е лиричността в първия цикъл от книгата. Казаното от Ефим Ушев за момичето, което „като кукувиче във часовник ще се сгуши”, е не само трогателно. То е чудесна поетическа миниатюра. Този автор е силен в миниатюризирането на представите за света. Той не създава камбанарии, а малки „часовничета”. Те определят неговото точно време…
„Онемяло е звънкото слово в този бял град”… Това се отнася за Златоград, така ли? Аз пък смятам, че чрез Ефим Ушев Златоград е нанесен на картата на българската лирика. Радвам се, че го доживях, радвам се, че след като има своя голям белетрист - Станислав Сивриев, своя актьор и детски автор - Вели Чаушев, Златоград има и своя поет.
Прав е Назъм Хикмет: „Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети”.
Прав е и Плутарх: „Аз живея в мъничък град и не го напускам, за да не стане той още по-малък…”
И на мен ми е драго, че Златоград не е напуснат от поезията. Макар че - какво е поезията, ако не едно непрестанно бягство. Здравей, Ефиме, неосъществен беглецо! Дано никога не избягаш.
Кръгът е безначален и безкраен. Древните затова са смятали сферата за съвършена. Стиховете тук са далеч от съвършенството. Но това са стихове за едно дълго и тъжно пътуване. Към другите чрез себе си.

Eфим Ушев, „Аз съм”, 2011, изд. „Славена”