МЪЖКА ДУМА
МЪЖКА ДУМА
Аз знам, че съм неканен гост
на вашата трапеза… Но помнете:
Поетът е с един-единствен пост,
издигнат от властта на стиховете!
И ако трябва в битка да умре,
с последни сили песен ще запее.
Защото Т о й разбира най-добре
как може и в смъртта да се живее!
1975
САМОЗАЩИТА
На Иван Вълев
Все този спор,
все този вечен спор
между сърцето и ума… И ето:
по-тесен става моят кръгозор,
по-сложна - книгата на битието.
А влюбен вятър
в клоните шуми,
от изворите музика се рони,
и викат неизбродени земи,
и светят прояснени небосклони.
Тръгни на път! -
сърцето ме зове.
Ти луд ли си? - умът сърдито пита.
И пиша тези кратки стихове
като отчаяна самозащита…
1986
ИСКРЕНОСТ
На Иван Николов
За нас животът се оказа
неясна, дяволска игра:
не ни отдалечи с омраза,
но и с любов не ни събра.
Случаен жест. Нехаен поздрав.
И поглед сух и отегчен.
А можеше да бъде по-здрав
съюзът между теб и мен.
Нима сме лоши? Или грешни?
Нима сме слаби? Или зли?
Защо от вчерашни и днешни
премеждия не ни боли?
Понесени от свойте лични
тревоги, грижи, страхове,
един към друг сме безразлични
дори в печални часове.
Какво е станало? Не зная!
Но вярвам: нашите сърца
се търсят някъде в безкрая
като изгубени деца…
През разстояния студени,
през граници и вятър лих
дано поне Сергей Есенин
да ни сближи със своя стих!
1986
МОМИЧЕТО
На Йордан Янков
Ще вали…
Но почти безразличен
ти гледаш една шапка с перо.
И мислиш
за онова мило момиче,
което танцуваше б о л е р о.
Завалява…
Ах, този противен
дъжд над София!.. Тъжен и блед,
ти се връщаш
отново в Сливен.
И отново си млад поет.
По-особен.
И по-различен.
Със сърце като в песен добро.
Но къде е
онова мило момиче,
което танцуваше б о л е р о?
Отвалява…
Ах, този противен
дъжд в душата ти!.. Замечтан,
ти мислиш
за юбилея си в Сливен
и подпираш челото си с длан.
По стъклата
сребро се стича.
Вън дърветата играят хоро.
Но го няма
онова мило момиче,
което танцуваше б о л е р о!
1986
ПУСТОТА
На баща ми Любен
Тежат ръцете уморени,
кръвта безропотно мълчи.
И само кръгове червени
горят пред моите очи.
Сред тази гробна и огромна,
и безпощадна пустота,
добре че мога да си спомня
за моя белокос баща.
Добре че мога да го зърна
как, гологлав и замечтан,
държи едно пшенично зърно
на своята широка длан.
Добре че можем с него дълго
да крачим двама в утринта.
И той да ме изтръгне мълком
от тази смъртна пустота.
1961
