Семьон Шуртаков

В памет на Владимир Карпов

превод: Георги Ангелов

Като слънчев лъч осветява паметта ми една незабравима картина: Тверския булевард, градинката, която е пред Литературния институт, чакам някого от съкурсниците ми, а през страничните железни врати в градинката влизат и спират на пътеката, водеща към института  двама младежи. Един от тях явно е военен: пристегнат кител, пагони, два или три реда - ордени, фуражка. Спътникът му също е с в кител, но без пагони, а на гърдите му като че ли блести Златна Звезда. От достигналите до мен откъси от разговора им разбрах, че военният знае къде са дошли и убеждава другаря си, че са дошли, където трябва: «Виж, ето там, надписа, до вратата: Литературен институт»…

И те тръгнаха към онази врата.

Такава беше първата ми среща с Владимир Карпов. А я запомних, може би, защото въпреки, че първият ни следвоенен набор в Литературния институт се състоеше наполовина от демобилизирани фронтоваци, с много ордени и медали, но Герои със Златна Звезда още нямаше.

Беше септември. И Карпов вече закъсняваше за началото на учебната година. Но това беше поправимо. Учебната програма на института ни почти не се отличаваше от програмата на филологическия факултет на всеки хуманитарен вуз. Разликата беше само в това, че при нас действаха и така наречените творчески семинари, които се водеха от известни и авторитетни майстори на художественото слово. В онези години това бяха Леонид Леонов, Александър Твардовски, Константин Федин, Константин Паустовски …И ние, студентите, смятахме за много, много важно кой ще те вземе в семинара си, от това в някаква степен зависеше и по-нататъшната ти литературна съдба.

Постъпих в института по-рано от Владимир Карпов, учехме в различни курсове, но ръководителят на семинара ни беше общ - Паустовски. И когато след много години при среща си спомняхме нашия институт, Владимир непременно казваше: «Колко хубаво, че с теб минахме тогава школата на Константин Георгиевич».

А аз, съгласявайки се с него, мълчаливо добавях: «Колко хубаво, че си оцелял в жестоката школа на войната!».

Сред студентите от института имаше няколко млади момчета, почти вчерашни десетокласници, които бяха дошли след спечелване на конкурси, но още нямаха никакъв жизнен опит и просто не знаеха за какво да пишат.

Един се увлече от фантастиката, друг стана криминалист. Естествено, и единият, и другият копираха задгранични образци, и трябва ли да казвам, че от тях не излезе
нищо свястно.

При Владимир Карпов този немаловажен проблем беше решен от самата му биография.  Той не просто е взел участие заедно със съратниците си в неотдавнашната жестока война, а лично е пленил 70 “езика”. И всеки път, минавайки през линията на фронта, не е знаел дали ще се върне. Има такъв израз: да вървиш по острието на ножа. Тук той би бил напълно уместен. Какви преживявания! И най-великите фантастични или детективски страсти не могат да се сравнят с човешките преживявания, та нали в книжните съчинения те не са повече от авторска, макар и изтънчена, измислица, а тук - история, преживяна и разказана от живия, реално съществуващ човек.

 Владимир Карпов започва да публикува от 1945 г.

През 1960 излиза сборникът му разкази и повести „24 часа от живота на разузнавача”.

1965 - „Командирите побеляват рано”.

1967 - „Маршалският жезъл”.

1973 - „Вечният бой”. 

1975 - „Да се залови жив”. 

1979 - „Не само с меч”.

1999 - „Маршал Жуков”.

 2000 - „Генералисимусът”.

Влиза през 1962 г. в Съюза на писателите, от 1973 г. е първи зам. редактор на сп. „Октябрь”.

1979-1986 г. - зам. редактор на „Новый мир”.

1986-1991 г. - първи секретар на ръководството на СП на СССР.

Преди около месец позвъних на Владимир Василиевич: как се чувстваш, добре е да се видим. „Със здраве не мога да се похваля, - чух в отговор, - а да се видим - хайде днес. Идвай веднага”. И ето ме в апартамента на Карпов. Стопанинът се придвижваше из стаята, опрян с ръце на малка количка - така се чувства по-уверено.

Разговорът на чаша чай, приготвен от Евгения Василиевна, беше продължителен. Спомнихме си, разбира се, и за родния Литературен институт, който ни запозна, а по-правилно би било да се каже - ни сприятели в далечните следвоенни години.

Приятелски си разменихме и неотдавна излезлите си книги. Прочитайки заглавието на моята - „Срещнали се трима руснаци”, той се усмихна: ние, наистина, сме двама, но добре е, че все пак се срещнахме…

Последната си, почти от хиляда страници книга Владимир Василиевич беше нарекъл не иначе, а „Голям живот”. А в разговора каза: да не би на някой да му се стори нескромно заглавието, в предисловието пояснявам, че имам предвид не обществената или социална значимост на своя живот, а неговата продължителност. А той беше наистина голям, дълъг, труден и щастлив. Нека съотечествениците ми научат за него. Не всяка съдба има толкова стръмнини, колкото ми се наложи да преживея.

Скромността, както е известно, краси човека, а онзи със званието Герой на Съветския Съюз, още повече. Животът на Владимир Карпов наистина е пълен със стръмнини, но винаги е бил със обществена значимост. И ако се изразят още по-гръмко за Владимир Василиевич - биха казали, че той е Герой на нашето смутно време, - и това няма да бъде никакво преувеличение. Той заслужава такова звание.

На титулната страница Владимир едро, внимателно написа: „На скъпия Семьон Шуртаков, другар  от  Лит. института  и семинара на Паустовски. Благодаря на Бога, че ни даде възможност да се срещнем и да разговаряме в такива години. Дай Боже и в следващите години да се повтарят тези срещи.

Прегръщам те. Володя”.

Когато прочетох второто му обръщение към Всевишния за новите ни срещи, сякаш нещо ме удари: не се ли виждаме за последен път? Не беше ли почувствал същото и Владимир?

На гражданската панихида в Централния Дом на литератора мнозина завършваха  прощалното си слово с фразата: ще те помним, скъпи Владимир Василиевич! Е, какво пък, вероятно това е добре. Но нали ние, неговите приятели - кой по-рано, кой по-късно - ще си идем след него. И защо да не си спомним Бунин: „На световното гробище звучат само писмена”? А Владимир Карпов написа толкова забележителни книги, в които широко, мащабно са представени и историята на нашата държава, и великият подвиг на съветския народ в Отечествената война. И тези книги ще „звучат” и утре, и след много, много години.

Словото, произнесено от Владимир Карпов на Световния Събор на руския народ в храма „Христос Спасител” през декември 2008 г., се оказа последната му публична изява.

Да си спомним, в заключение, макар и малка част от него.

„Не е така лесно и просто да се стане и да се тръгне в атака. И в бой, в атака хората вдигаше нашият несломен руски дух, който, освен всичко останало, беше възпитан и укрепен в народа от великата ни литература, творбите на Шолохов, Твардовски и други писатели”.

Този несломен национален дух пронизва и всички книги на героя на нашето време, храбрия воин и писател Владимир Карпов.

Чест и слава!