ПОСЛЕДНО БЛАГОСЛОВЕНИЕ
превод: Георги Ангелов
На 28 юни 2004 година се представи пред Господа протойерей Димитрий Дудко
Умираше отец Димитрий Дудко. Свидетелите на последния му час бяха потресени от величието на смирената кончина на батюшка.
Всички старания да му се помогне, опитите да се облекчи участта му бяха пресичани от отец Димитрий веднага и безусловно. Абсолютно невъзможно се оказа да бъде накаран да изпие лекарство. Той приемаше само причастие и на малки глътки светена вода, богоявленска или от извора в Нови Йерусалим. И се сърдеше, когато в чашката вместо тази вода му наливаха компот или бульон.
Отец Димитрий се готвеше отдавна за смъртта си. Не обичаше да се оплаква от здравето си.
Само веднъж, след литургия, която, независимо от болестта, отслужваше в домашния си храм, накрая останал без сили, призна:
- Уморих се. Даже се уморих да дишам…
Той вече практически не можеше да говори. Дойде отец Михаил, синът на батюшка. Ние с Марина станахме, за да ги оставим насаме, на сбогуване да целуне ръката му. И изведнъж тя се раздвижи, направи едва забележимо движение към нас. Разбрахме: отец Димитрий ни благославяше на прощаване…
На следващия ден 28 юни в 7.30 той умря. Пет часа преди смъртта си се причасти. “След причастието - разказваше отец Михаил - татко през цялото време гледаше над себе си, където беше Разпятието. Устните му мърдаха - той се молеше”.
После беше опелото в църквата „Света Троица” на Пятницкото гробище. По ходатайството на митрополит Ювеналий и благословение на Патриарх Алексий II панихидата отслужиха по архиерейския чин епископ Видновски Тихон и още 42 свещеници, повечето от които бяха духовни деца на отец Димитрий Дудко.
Службата - великолепна, мощна, дълга, продължи заедно с литургията шест часа. След като с ковчега обиколиха църквата, стотици, а може би и хиляди хора ги последваха на гробището.
След погребението попитах свещеника Михаил Дудко какво мисли за последните дни на баща си.
- Последната крачка от земния път е и първа крачка по друг път. Съвсем не искам да кажа, че нашият път няма значение. Но тук ние виждаме със земните си очи само земния път, а там ще има друго зрение и ще се открие съвсем друга перспектива. В последните си дни татко се готвеше да направи тази крачка…
Ако праведника трябва така самоотвержено да се труди за представянето си пред Бога, на какво да се надяваме ние, грешните? Само на Неговата милост.
Паметно за мнозина ще остане изказването на батюшка през лятото на 1980 г. по Централната телевизия и в “Известия”, в което той се отказа от конфронтацията си с властта. То не беше продиктувано нито от слабост, нито от желание за компромис със следователите и високите чинове от КГБ. Ако на смъртния одър, когато човек обикновено се хваща за всяка възможност да продължи живота си, той не позволи на никого да се отнася към него като към безволева кукла, то още повече в Лефортово, когато далеч не е бил изразходван запасът от жизнените му сили. Чекистите нищо не биха успели да получат, ако не беше съзряло в душата на отец Димитрий самостоятелно, напълно определено решение от необходимостта да направи тази крачка. Отец Димитрий Дудко беше първият от предизвикалите режима, който разбра това, което разбраха по-късно Александър Зиновиев, Михаил Назаров и други, борещи се със съветската власт.
Западът и отхраненото от него дисидентство не му простиха това прозрение. Върху отец Димитрий веднага се нахвърлиха с поток обвинения. Либералното обществено мнение, вече мерещо му дрехата на мъченик, беше възмутено; защо не тръгна към кръста? Отец Димитрий му беше нужен като жертва, положена на олтара на либерализма. А сега отмъщават на мъртвия.
Властите, впрочем, не благоволяваха към него. Дълго време не му давах енория, затова срещите с духовните му чеда ставаха в частни домове. Трябва да се отдаде дължимото на митрополит Ювеналий. Владиката успя да дадат на батюшка енория; Николската църква на село Черкизово, на 101 километра от Москва, недалече от гара Пески на Казанската ЖП линия. Но това не стана веднага. Разказваха, че цял отдел чекисти се занимавал с делото на Дудко.
- Покай се! - искали от него либералите. Пред Димитрий Дудко затваряли вратите си бившите му приятели, името му не се споменавало.
Батюшка мъчително преживявал обвиненията. Преживявал това, че го напуснали много негови духовни деца. Но служил на Бога, а не на политическите сили, и знаел, че кръстният му път по руската земя не свършва във стените на затвора.
Той избрал трудния път. Пътят, заедно с Русия, а не с онези, които я разглеждали като материал за поредния експеримент - този път либерално-демократичен.
Темата за руската Голгота, руския кръстен път преминава през огромното творческо наследство на отец Димитрий Дудко. Батюшка винаги е обичал Родината и й е служил, непрестанно трудейки се за умножаването на вярата в руската земя - а какво може да бъде по-важно?
Започна перестройката, показала, че скъсвайки с дисидентите, отец Димитрий е изпреварил времето си почти с десетилетие: дисидентството стана идеологическа опора на либералния лагер, който разруши страната. Честно казано, аз едва тогава започнах да се замислям за поведението на батюшка и разбрах, че руската култура не се ограничава с Владимир Набоков, Йосиф Бродски и другите ни емигранти. Батюшка откри за нас Валентин Распутин, Василий Белов, Николай Рубцов…
Предложих на отец Димитрий да изрази в интервю отношението си към руската литература, към процесите в обществото. Той се съгласи: западните журналисти в последните години го избягваха, нашите още не знаеха как да се отнасят към него. “Литературная Россия” охотно публикува това интервю: след споменатата статия в “Известия” това беше първата изява на о. Димитрий Дудко в нашия печат, и в нея той недвусмислено заяви своята патриотична позиция.
Така, с помощта на “Литературная Россия” беше пробита стената от мълчание, която старателно изграждаха около името на о. Димитрий Дудко
Мек, любящ, прощаващ, той никога не беше снизходителен към себе си, и във всичко, което се отнасяше към неговата душа, личност, вяра, не приемаше никакви компромиси: нито когато воюва на фронта, нито в сталинските лагери, нито в годините на пламенни проповеди, изобличаващи държавното безбожие, нито в трудните месеци, прекарани в Лефортово.
Това съвсем не означаваше, че възгледите му не се променяха. Но неговите възгледи, отношението му към живота, към хората, към властите, към следователите от КГБ бяха продиктувани от християнско чувство: той прости на гонителите си. В Лефортово той разбрал, че в страната, най-сетне, трябва да завърши гражданската война между бели и червени, която се води само за изтребление на руския народ.
Той не приемаше капитализма, култа към печалба, считаше демократите за съблазнители на Русия, които са по-лоши от враговете й. Но никога не съм го чувал да ругае някой политик. Стремеше се да бъде запознат с новините, за него беше важно да разбере какво се случва в страната ни.
Почти до последните си дни, вече много болен, той провеждаше разговори в една от московските библиотеки за онези, които се стремят към вярата, или просто търсят съвет, или искат да открият утеха в житейските си несгоди. Имаше дарбата да говори с хората. Негови събеседници бяха писатели, учени, студенти, пенсионерки.
Той обичаше обикновените руски хора.
“Той много страда в земния си път” - каза в кратката си проповед епископ Тихон над ковчега на отец Димитрий. Да, страданията, които батюшка прие в последните си дни, нежелаейки никак да ги облекчи, бяха подготовка към първата крачка към вечността. И тук не можем да не се съгласим с отец Михаил Дудко. Но те се оказаха и закономерен резултат на този път. Мъжеството, с което ги понесе, ми позволиха да разбера тайнствените думи на Господа, предадени на апостола: “силата Ми в немощ се показва съвършена” (2 Кор. 12, 9).
Вярата в Бога и любовта към Русия са главното, за което живееше отец Димитрий Дудко. И е важно тази патриотична страна на неговата дейност, определила до голяма степен живота и творчеството му през последните две десетилетия, да не се затъмнява от тези, които възнамеряват да използват името на батюшка за интереси, чужди на Русия. Мисля, че името на отец Дмитрий Дудко никога няма да бъде забравено от православна Русия!
Русский дом, юни 2005
