Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

БЯЛО МЕСО

Известната басня на Крилов “Свиня и дъб” в съвременно звучене. Всички съвпадения са случайни, всички събития и персонажи са измислени.

Свинята гризеше корените на дъба.
- Защо гризеш корените на дъба, който те храни толкова години! - възмути се Конят, чул мляскането на свинята.
- Аз винаги съм го ненавиждала! - изгрухтя свинята в отговор.
- За какво го ненавиждаш толкова? - попита Конят.
- Как за какво?! - възмути се свинята. - Цял живот той ме храни с желъди, които не бяха вкусни!
- Струва ми се, че по-рано ти грухтеше от удоволствие, докато ги ядеше.
- И ти би грухтял! - обиди се свинята.- А какво ми оставаше да правя?! Ако не грухтях от удоволствие, веднага щяха да ме пратят под ножа! Нима не знаеш порядките в нашата ферма, в която не живеехме, а оцелявахме?!
- Като те гледам, не бих казал, че си оцелявала - косо погледна Конят към лъщящата от тлъстина свиня. - Може да се помисли, че си се преуморявала във фермата. Ежедневно са те доили, или всичко са превозвала като мен - от строителни материали до храна за другите животни…
- Храна за други животни? - възмути се свинята - Нима това е храна - някакъв келяв овес?! В новата ферма ме хранят със специална, витаминизирана храна със специални хормони! Дай Боже здраве на новия ми стопанин, който купи мен и всичките ми роднини! Той не е като предишния - жестокия тиранин и нахалник, който ме наричаше свиня!
- А нима ти не си свиня? - изненада се Конят.
- Във вашата ферма бях свиня - обидено отвърна свинята - но в новата ферма съм “Бяло месо”! Вие никога не сте можели да ме оцените! - В грухтенето й се доловиха сълзи, но тя продължи да гризе корените на Дъба.
- И все пак, какво лошо ти е сторил този древен Дъб?! - каза Конят.
- О! - възмутено изгрухтя свинята, - аз го ненавиждам като символ на тиранията и ще вляза в историята като Съкрушителка на тоталитаризма!
- Стига!- възмути се накрая Конят. Търпението му свърши. - Ти тук омърси всичко. Отивай си по живо, по здраво в твоята ферма. Гризи там каквото искаш и мърси на воля.
Пасящите недалече крави, водени от породистия бик бяха на същото мнение. Оставаше свинята със своите мръсотии да отрови млякото.
- Аз не мърся, аз се опитвам да ви приобщя към демокрацията! Но къде сте още вие!- с досада изгрухтя свинята и предпазливо поглеждайки към бика и конските копита се понесе в тръс към новопридобитата ферма.

2010

МИРОТВОРЦИ

- Кои сте вие?
- Ние сме полицията на мира.
- Полиция на мира?
- Да, ние жадуваме за мир и го установяваме навсякъде. Без нас няма да има мир.
- А защо сте тук?
- За да настъпи мир и при теб.
- А защо ви е оръжие? Търсещия мир с оръжие е по-лош от слепия и по-опасен от безумния.
- Ти си наивен, без оръжие мирът няма да се възцари.
- Как установявате мира с оръжие?
- Убиваме онези, които не искат мир и разрушаваме домовете им.
- А ако не се убива и не се разрушава?
- Тогава мирът няма да настъпи никога. Разбери, без убийства и разрушения, мирът няма да настъпи, защото мирът има твърде много врагове.
- Такъв мир не ми е нужен! Това не е моя мир!
- Да, това е не твоя мир. Това е нашият мир, и той е по-добър от твоя.
- Защо решихте, че моят мир е по-лош?
- В твоя мир много не достига.
- На мен ми стига всичко. А какво не ви достига на вас?
- Свобода и демокрация. Всичко останало за мира ние вече си имаме. А твоят мир е лош и ненужен, защото е достатъчен само един мир - нашия. Твоят мир е излишен. Ти сам лесно ще се убедиш, че нашият мир е по-добър, когато разрушим твоя.
- Но на мен не ми нужен вашият мир, имам си свой. Той е несъвършен, той е лош, но е мой.
- Следователно ти не искаш мир? А след като не искаш мир, ти си заплаха за него, а заплахите трябва да се отстраняват. Извини ни, но сме принудени да те убием и да разрушим дома ти.
- Аз не мога да приема Вашия мир. Ако го приема - той ще ме убие. А ако се откажа от него, тогава ще ме убиете вие.
- Затова пред теб винаги има избор и за този избор си задължен на нас. И така, искаш ли мир?

2010

ДЪРВО

До входа на пиацата растеше дърво. Съвсем обикновено дърво. Всички отдавна бяха свикнали с него и не му обръщаха никакво внимание.
Но веднъж дървото внезапно разцъфтя с чудесни цветове. И вече никой не можеше да мине край него просто така. Един се възхищаваше, друг снимаше цветовете за спомен и всички се питаха един друг как се нарича това дърво.
Така продължи няколко дни. А после някой от началството внезапно нареди да се окастрят клоните. С какво бяха попречили цъфтящите клони на началството, никой не знаеше. Но ги отрязаха. Цветът на дървото сега се валяше на асфалта, бързо увехна и стана съвсем невзрачен. Хората равнодушно минаваха по него и вече не обръщаха никакво внимание на дървото.

2010

НАСЕКОМО

След като цял ден работи неуморно ту с тънички крачета, ту помагайки си с мънички крилца, при залез насекомото се изкатери на самия връх на високото дърво.
То беше съвсем мъничко, това насекомо, с крилца, на които далече няма да отлетиш.
Но все пак то успя да покори тази главозамайваща височина.
И сега цялото му мъничко същество бе изпълнено с безкрайно щастие и гордост от достигнатия връх.
Оттук - от главозамайващите височини, пъплещите долу хора се сториха на насекомото съвсем малки, а Слънцето - много близо.
“Ако ние - насекомите, живеехме малко по дълго, вероятно щях да покоря и слънцето”, помисли си насекомото, когато слънцето изчезна зад хоризонта и денят завърши.
Животът на насекомите е ограничен до един ден, а и далече не всяко от тях доживява до вечерта. Но насекомото съжаляваше не за краткия си живот, а само затова, че няма да успее да покори слънцето.

2010

ЗВЕЗДИ И ПОСРЕДСТВЕНОСТ

“Съвършенство няма”, каза посредствеността, гледайки към звездите.
Звездите не й отговориха, съсредоточено съзерцавайки Вселената.

2009

ОГЪН

Огънят беше син на тънка кибритена клечка и на суха вършина.
Избухвайки и набирайки сила, той ставаше все по-ярък, алчно унищожаваше всичко наоколо и превръщаше нощта в ден, бялото - в черно, живото - в мъртво.
Сухата трева сякаш се притискаше към огъня, сливаше се с него за миг и загиваше на следващия.
Дърветата пращяха от болка, поглъщани от огъня и безсилни да го спрат.
Хора и зверове в ужас бягаха от огнената стихия.
И на огъня се стори, че езиците на пламъците му са достигнали самите звезди.
“Е, кой от нас е по-ярък и по-висок?”, тържествуващо засвири огънят, обръщайки се към звездите.
Но звездите не му отговориха, продължавайки невъзмутимо да блещукат.
А огънят вече мечтаеше как ще подчини цялата Земя, Небето, Звездите…
Но натъквайки се на пълноводна река, не можа да я прескочи и се превърна в гигантски задушлив облак. Унищожавайки всичко наоколо, той започна да се самоунищожава.
Ослепителният му пламък премина в тлеене и мъчително гаснейки, огънят в края на краищата се превърна в крехка пепел, пръсната от вятъра.
Обилните дъждове измиха следите на великия пожар и на мястото, където беше бушувал той, отново се надигна трева, която впрочем никога не се беше вдигала повече от самата себе си.
Отново бяха построени домове и засадени дървета на мястото на изгорелите, и звездите блещукаха, както винаги.
Само огънят пламтящ така ярко и мечтаещ да се издигне по-високо от звездите, не остави след себе си нищо.

2010

НЕНАВРЕМЕНЕН ЦЪФТЕЖ

Веднъж, в самият разгар на зимата, внезапно разцъфтяха дърветата.
До вчера студът пронизваше до костите, независимо от топлата дреха.
А днес беше топло и слънчево, снегът изчезна и наоколо изведнъж се раззелени трева. Юношите хвърлиха куртките, весело зашумяха в паркове и градинки, забравяйки за училище.
Зрелите хора с безпокойство говореха за природните катаклизми и се оплакваха от кръвно.
А престарелият мъж гледаше през прозореца, опитвайки се да разбере - за какво е всичко това?
Защо например е закъснялата любов ?
Или неговият стар живот сред нов, на който той е напълно чужд?
Или ето това ненавременно цъфтене.
За какво е всичко?
Той мислеше над тези въпроси, гледаше през прозореца си цъфтенето сред зима и сам се чувстваше като зима сред пролет.А младежите долу се радваха на усмивката на природата, не мислейки нито за старостта, нито за природните катаклизми.

2009

ПЪЛНОЛУНИЕ

- Пълнолуние - каза майката, тревожно вглеждайки се в нощта зад прозореца.
Според древното поверие, в което вярваха нейните родители и самата тя, именно с пълнолунието бяха свързани всички неприятности.
“Не е случайно, че даже кучетата се боят от пълната луна и вият непрекъснато”, с безпокойство мислеше жената.
Синът се приближи до прозореца и дръпна щората.
- Това е - с чувство на превъзходство изрече синът - няма повече пълнолуние. Мина малко повече от седмица и от пълната луна остана само половина.

2010

КРЪГОВРАТ

През лятото изглеждаше, че тук никога няма дъждове.
Изгорена земя. Ни стръкче наоколо.
Но ето, че една нощ небето стана внезапно пурпурно, подухна освежаващ ветрец, чу се силният, гневен тътен на гръмотевиците и дъждът плисна като из ведро.
Пресъхналото русло на реката някъде в долината изведнъж се препълни с дъждовна вода и лавината се понесе към морето, помитайки всичко по пътя си.
Облечените до вчера с потници и бански хора, изведнъж се увиха в топли дрехи.
А след известно време, изглеждащата безжизнена земя внезапно се покри като килим с гъста трева и цветя с всички нюанси.
И лятото с изнурителната му жега сега изглеждаше призрачно.
А после отново изгря слънце.
И скоро изчезнаха и тревата, и цветята, все едно никога не ги е имало.
Земята отново стана сива и безжизнена и не ти се вярва, че съвсем доскоро е цъфтяла.
На небето отново се възцари слънцето и ни едно облаче не смееше дори да се приближи към него. И сега и гъстата трева, и цветята, и освежаващата прохлада бяха като фантастичен сън.
Но отново подухна ветрец.
После по-силно и още по-силно.
Леки облаци отново закриха слънцето и заваля дъжд.
До вечерта той се превърна в тропически порой и от знойното лято не остана и следа.

2009

ИСТОРИЯТА И КОМАРИТЕ

Епохата на безвремието е като блато. Пълчища комари намериха в това блато приют. На облаци в небето, комарите вдигнаха писък до самите звезди.
Всеки комар се стремеше да ужили лицето на историческата личност, за да остави завинаги своя следа върху тялото на Епохата.
Но лицето на историческата личност, като скала, беше равнодушно към писъка на комарите. Историята, като река, не обръщайки внимание на суетата на комарите, носеше своите води към океана на Вечността, ту излизайки от бреговете си, ту успокоявайки се временно.

2010

АЗ НЕ РОПТАЯ, ГОСПОДИ…

Ицхак - набожен евреин на седемдесет и осем години, започваше и завършваше всеки ден с молитва.
Той се молеше на Бога, а понякога просто разговаряше с Него, когато искаше да поговори, да се оплаче, или да поспори. Господ беше Единственият, на когото се доверяваше.
Ицхак отдавна въз основа на горчивия си опит, се беше убедил в истинността на заповедта: “Да бъде проклет онзи, който разчита на хората, а не на Бога”!
Той обичаше да говори с Господ и му се струваше, че Бог внимателно го слуша, ту усмихвайки се като ярко слънце, ту мръщейки се като облак.
-Аз не роптая, Господи - казваше Ицхак, споделяйки с Бога впечатленията си за този свят - Аз само бих искал да кажа, че светът би могъл да се направи по-добре.
Старецът се замисляше и продължаваше размислите си: - “Ето, аз бих…”- И той започваше да разказва на Господ как според него трябва да изглежда идеалния свят.
Старецът мислено описваше на Бога във всички подробности своя идеален свят, където няма самотни старци и неблагодарни деца. Ицхак все повече се увличаше от собствения си разказ и му се струваше, че Господ Го слуша и се усмихва с усмивката на родител при пълния с въодушевление, наивен разказ на детето.

2010

ВЕЧНОСТ

Охранявахме строителството на ново еврейско поселение на Западния Бряг. Вниманието ми привлече един от местните жители, гледащ към нас от близкия хълм.
Той се взираше във всичко наоколо като Гъливер към лилипутите - възрастен арабин, седящ направо върху камъка, под открито небе и като че ли не забелязващ слънчевите лъчи.
От височината си той спокойно наблюдаваше суетата зад оградата, отделяща го от земята, върху която неговите деди и прадеди отглеждаха маслини и където почиваха всичките му предци. Там, зад бетонната ограда се суетяха строителните предприемачи и дълбаеха земята мощни булдозери, там се издигаше търговски център и домове за онези, които считаха тази земя за своя.
Изглежда, че никой не можеше да обезпокои величественото му спокойствие: нито мощните булдозери, нито всемогъщите предприемачи, нито безмилостното слънце.
Тук всичко беше негово - и каменистата земя под краката му, и това слънце, и целият свят наоколо.
Той беше абсолютно спокоен, защото знаеше твърдо - колкото и високи огради да строят онези, които считат тази земя за своя, с каквито и мощни машини да дълбаят земята и колкото въоръжени войници да ги пазят, рано или късно, всички те ще изчезнат от тази земя.
Така е било с всеки, който е идвал тук преди тях.
Онези също бяха строили градове и крепости като че ли навеки.
Но времето минаваше и само купчини камъни и останки от ръждиво желязо оставаха от някога могъщите завоеватели, а по развалините на някога непристъпните крепости сега безпрепятствено сновяха туристи.
Страшните завоеватели идваха и си отиваха.
А той оставаше - смуглият селянин с грубите, силни ръце, свикнали на всякаква работа.
Всички те щяха да поровят тук като мравки и да изчезнат завинаги, заедно с булдозерите си.
А той, неговите деца и внуци, отново щяха да отглеждат маслини на тази земя.
Защото той е бил тук и ще бъде винаги.
Когато стана време за молитва, старият арабин постла малък килим и започна да се моли.
Така се молеше всеки ден. Преди изгрев слънце и по пладне. След пладне и при залез. Нощем и после отново преди изгрев.
Молеше се там, където го сварваше молитвата му.
Така, както са се молили всичките му предци.
Той беше напълно спокоен, защото твърдо знаеше, че няма друг Бог освен Аллах, че Мохамед е негов пророк и че тази земя му принадлежи. Всичко останало беше преходно. Както и тази бетонна стена, с която сега се опитваха да го изолират от неговата земя.

2009

“НЕ ГУБИ СВОЯТА ЗВЕЗДИЧКА”

- Дядо, ти вълшебник ли си? - попита седемгодишната Даша любимия си дядо. Той приличаше на приказния Дядо Мраз - едър, червенобузест, с къдрави бели коси, гъста бяла брада и винаги усмихващи се, умни очи.
На Даша се струваше, че той всичко умее и всичко знае. Например, той винаги безпогрешно разпознаваше кога ще има дъжд, кога - мъгла, ще бъде ли лятото горещо, а зимата студена.
Той можеше да превърне всяко парче дърво в човече, зверче или цветче, а върху обикновените раковини създаваше духовити шарки.
И най-обикновените събития се превръщаха в неговите разкази в забавни истории и приказки. Даша обичаше да слуша дядо си и когато гледаше на света през неговите очи, светът ставаше особен и необикновено интересен.
- Не, Дашенка, аз не съм вълшебник - отговаряше дядото с усмивка. - Просто забелязвам онова, край което другите отминават.
Това е истинско изкуство - да виждаш в обикновените неща нещо особено. Дядото го умееше и щедро споделяше с внучката си своята дарба.
- Падна звезда… - тъжно каза момичето, когато една вечер заедно се любуваха на звездното небе - някой е умрял… - И очите й, обикновено сиво-сини като есенно море, потъмняха.
- Звездите не падат, Дашенка - успокои я дядо й - а само едно мъничко парченце от космоса се е уморило и се е спуснало на земята да си почине.
- Значи, никой не е умрял? - зарадва се момиченцето.
- Разбира се, че не - успокои я дядо й - завършва само животът, той е като падаща звездичка. А Човекът не умира никога, ако в него има Душа. А Душата е като Звезда. Звездите не падат, а Душата не умира. Тя е във всеки човек, както звездите на небето. А за да не умреш, трябва да не губиш своята Звезда.
- Дядо, те като че ли говорят с мен! - възкликна момичето, възхитено гледайки към блещукащите звезди.
- Разбира се, че говорят - усмихна се дядото. - Те говорят с онези, които имат в душата си своя звездичка.
- А аз мога ли разговарям с тях? - попита внучката.
- Разбира се! Ако в Душата ти има такава звездичка.
- А има ли я?
- Разбира се, че я има! Всички хора се раждат с нея. Но после мнозина я губят и … вече не могат да разговарят нито със звездите, нито с облаците. Затова не губи своята звездичка. Пази я!
- Ще я пазя! - обеща внучката.
- Дядо, а защо някои звездички така бързо изгарят? - попита Даша. - И нашият живот ли е толкова кратък?
- Да. - отвърна дядото - Животът е кратък, защото сме нужни не само тук.
- А къде още? На Небето?
- Да.
- И ние също някога ще станем звезди и ще светим на други дядовци и внучки? - попита Даша.
- Ще станем… - усмихна се дядото - но това няма да е скоро. А дотогава животът ще ти открие вратите си и ти ще видиш много, много неща. Животът е ярък и интересен калейдоскоп, очите ти ще се разбягат от това многообразие. Ще ти се наложи, а това е сложно, да избираш сред цялото многообразие най-необходимото, най-главното, най-важното. Тогава погледни Небето, Звездите, и веднага всичко ще си дойде на мястото. Ще разбереш кое за теб е главното и нужното, и кое съвсем не е твое. Гледай звездите, дори ако си много заета и ти се струва, че сега не ти е до Небе и до звезди…
Минаха години, Даша отдавна порасна и стана майка. Често разхождайки се със сина си в градинката, тя му показваше облаците и питаше:
- Е, днес какво ти разказаха облаците?
Синът й се усмихваше в отговор и посочвайки облаците, радостно възкликваше:
- Те се усмихват!
- Така е! - усмихваше се в отговор и майка му.
- А защо вчера, когато се разхождахме, бяха начумерени? - питаше синът.
- Не знам - свиваше рамене майката - може би защото приличат на нас, и те понякога са в лошо настроение? - предполагаше тя.
“Как прилича този облак на дядо!” - помисли си тя, гледайки плаващия въздушен образ, който весело й се усмихна. Да вижда в облаците познати лица, радостни и тъжни усмивки също я беше научил дядо й.
Тя често разговаряше с него, изведнъж откривайки образа му в короните на дърветата или блещукащите звезди.
Даша така и не забеляза кога се е стъмнило и на небето са се появили звезди.
- Виж, мамо, падна звезда! - каза синът, сочейки падаща звезда.
- Звездите не падат, сине - каза майка му, спомняйки си думите на дядо си.

ЧАША ВОДА

Неизмислена история

- Аз за малко, татко - каза синът, надигайки се от стола до болничното легло на стареца.
- Ето, тук е всичко, ако поискаш да ядеш. Ето вода - той постави на масичката до леглото на стареца бутилка с вода. - За бързо съм, татко - каза синът - мъж на средна възраст, опитвайки се да наподоби бодра усмивка.
Старецът изпрати сина си с поглед.

Синът се върна късно. Работа, непредвидени обстоятелства, а и задръстване на пътя.
Околните го гледаха с уважение, а някои и със завист: “Колко грижлив син!”
Синът наистина посвещаваше на баща си цялото си свободно време, ревностно следеше да сменят навреме памперсите на стареца, да му правят необходимите процедури…

Но този път синът забеляза, че устните на баща му са побелели от жажда, а бутилката така и си стои на масата неотворена.
- Какво се случило, татко?! Защо не пиеш водата?! - изплашено попита синът.
- Не мога да отворя бутилката - спокойно отговори бащата.

СУША

Пред къщи растеше храст, редовно поливан от обитателите на дома. Но след няколко сухи лета водата поскъпна много. И тогава хората започнаха да икономисват всяка капка. Сега не им беше до храсти. Зелените храсти умираха от жажда, смъртта им беше мъчителна. Онези от тях, които се надяваха на милостта на човека, така и не дочакали вода, умираха, превръщайки се в сухи сиви клонки.
А храстите, които не се осланяха на човешката милост и чакаха дъжд, оцеляха. Те утолиха жаждата си наесен, с първите дъждове.
Оттогава и съществува сред храстите таен закон: “Ще загине онзи, който разчита на човека, а не на Небето”.

ЧОВЕК И НОЖ

Човекът и ножът. Те са неразделни от цяла вечност и затова са заприличали един на друг - Творецът и Неговото Творение.
Както и човекът, ножът може да бъде предан приятел и опасен враг, лекар и безмилостен убиец, скромен помощник в домашния бит и надежден защитник в боя. Той еднакво добросъвестно служи както за спасяването на човешкия живот на операционната маса, така и за убийство в някоя тъмна пресечка.
За хилядите години от своето съществуване човекът се е променил много. Научил се е да ходи изправен, същевременно давайки свобода на ръцете. Козината му се е превърнала в коса, научил се е да скрива същността си.
Ножът за тези хиляди години е станал само по-траен, по-остър и по-удобен за ръката на човека, който заменил костта с камък, камъка - с мед, медта - с бронз, а бронза - със стомана.
Човекът си е останал същият - алчен и изпълнен със страсти, както и в зората на съществуването си.
Ножът е убиван само от ръжда и притъпяване, породени от човешкото безразличие.
Но независимо от всичко ножът си е все така студен и безстрастен, както и преди хиляди години.
А човек, подчинявайки целия свят, както и преди е безсилен срещу страданията и смъртта.
Той е станал още по-уязвим, по-слаб, по-хитър и още по- зависим от творенията си, докато ножът е станал по-траен, по-остър, по-неотвратим…
Човек изцяло се е заплел в собствените си противоречия, срещу които е безсилен дори острият нож.
Човек винаги е разчитал на ножа.
Ножът никога не е разчитал на човека.

ЧАСОВНИК И ПУСТИНЯ

Някой от любителите на екстрийм изгуби часовника си в Пустинята.
Часовникът беше стар, но никога не изоставаше и не избързваше, винаги показваше точното време и изглеждаше вечен.
Трудно е да си представим по-несъвместимо съчетание: Пустинята, отричаща времето, и часовникът, който го отброяваше.
Часовникът, оказал се в Пустинята, продължи да прави единственото, което умееше - да отброява времето. Той отмерваше безкрайните секунди, боейки се да спре, защото щеше да бъде жив, докато може да работи.
Зверовете, обитаващи тук, отначало с любопитство разглеждаха нарушилата привичния им живот чудесия и нащрек се вслушваха в отмерения ход на времето.
Но после свикнаха и скоро съвсем престанаха да обръщат каквото и да е внимание на движението на времето.

ОТ БОГА

Сутринта, на пътя, сред оживената улица, срещу мен яздеше бедуин на бял кон.
Конят бавно се движеше по тротоара, а конникът - млад, смугъл момък, с черна риза и джинси, с контешки черни очила, величествено седеше на седлото.
Изравнявайки се с него, поздравих и попитах, сочейки коня :
- Откъде такава красота?
- От Бога - просто ми отговори конникът.

КРОКОДИЛ

Крокодилът е връстник на Света.
Той би могъл да разкаже много за миналото, но хората се интересуват само от неговата кожа.

СМЪРТТА НА ОБУЩАРЯ

Старият обущар умря.
След себе си остави празен дом, малко стара мебел и желязно легло, с натъпкани в дюшека пари.
В деня на погребението му, на прозореца на къщата, където живееше обущарят, кацна стар гарван.
Той ту поглеждаше през прозореца, ту чукаше по стъклото, ту тревожно грачеше и нервно пляскаше с криле.
Като че ли не можеше да попадне в дома си, където се намираше нещо много важно.

БЕЗДОМНИКЪТ И ПИСАЛИЩЕТО

Писалището беше много старо, но здраво. Повърхността му беше напълно изтрита, крачетата издраскани, а потъмнялото дърво там, където е имало лак, напомняше на грозните петна по старческа кожа. Впрочем, независимо от старостта си, то и сега изглеждаше внушително. Някога несъмнено бе украсявало нечий кабинет и стопанинът му вероятно с удоволствие е сядал зад него.
Но годините минаваха, собствениците на писалището се преселиха в по-просторно жилище и се обзаведоха с нова мебел. Тук, на нейния фон, старото писалище изглеждаше обемисто и напълно излишно в интериора. То бе преместено отначало в детската, където служеше на децата за подготовка на уроците, а после и напълно се озова в килера.
Благосъстоянието на стопаните растеше и когато те смениха квартирата си със собствен дом, писалището се оказа на улицата.
Най-вероятно собствениците се отърваха от него с радост или с въздишка на облекчение, защото им беше омръзнало.
На улицата писалището известно време съседства с боклукчийски кофи, докато не го взеха емигранти. За тях то бе находка, подкрепа в първия, най-труден етап от живота на новото място. Емигрантите наричаха боклукчарниците «изложби» и намираха там множество полезни неща: от електрически прибори до мебели - те ставаха за апартаментите под наем. Временно жилище, временна мебел, временни трудности… Когато временните трудности на новите собственици на старото писалище свършиха, те си купиха собствено жилище, където не възнамеряваха да вземат писалището. Дори не го изнесоха от дома - така и го оставиха на мястото му в обкръжението на няколко стола също от «изложби». За какво им беше нужно то? Апартаментът е нов, нека всичко в него бъде ново, и мебелите също. А старата къща, където живееха емигрантите, определиха за събаряне.
Събарянето кой знае защо се бавеше, а с него и началото на строителството. Минаха няколко години, през които къщата бавно се рушеше. Отначало изчезнаха вратите, после прозорците. Мазилката се ронеше. Тук-там стърчеше мъртъв проводник от електричество и телефон. Домът придоби напълно необитаем вид, но въпреки това имаше квартиранти. Това бяха бездомници, който се подслоняваха тук при лошо време и се вмъкваха да нощуват в студените зимни нощи.
Един от тях замислено се вгледа в старото писалище. Не очакваше да го види тук. С много по-голяма радост би видял тук дюшек, топло одеяло или спален чувал.
Но това добро отсъстваше в полуразрушения дом.
Старо писалище, а до него простичък, почернял от времето стол. Те като че канеха скитника да седне зад масата и да сподели с тях мислите си.
Бездомникът стоеше като вдървен от неочакваност. Много отдавна никой не се интересуваше от живота му.
Той стоеше сред голямата стая и  любопитно гледаше писалището, като че ли си спомняше нещо.

МРАВКАТА, КОЯТО ВЕЧНО ТЪРСЕШЕ НЕЩО

Вечно търсещата мравка се отличаваше от събратята си по това, че през цялото време се оглеждаше настрани, опитвайки се да разбере какво има зад границите на мравуняка. Понякога спираше и се опитваше да погледне небето. Тя обичаше да се изкатери някъде на по-високо, откъдето мравунякът й изглеждаше съвсем мъничък, а събратята й - като черни точици на земята. От високо всичко изглеждаше съвсем друго. Тук тя беше наравно с човека и можеше да научи много повече за света наоколо. Любопитството й и нейните странности започнаха да дразнят роднините й, заети с работа.
В края на краищата я извика пазителят на мравуняка - началникът на стражата, който отговаряше за реда и сигурността на целия мравуняк.
- Какво все се озърташ настрани? Какво търсиш безкрайно?! - възмути се мравешкият генерал. - Не е мравешка работа да се гледа настрани! Всеки в мравуняка има своя функция. Моята работа е да следя за реда и навреме да вземам решения. Силните мравки стават войници и охраняват мравуняка от посегателството на чужди мравки. Пъргавите търсят придобивки. Предназначението на самките е да раждат. А слабите и неособено ловките трябва да бъдат издръжливи, за да работят и да влачат в мравуняка намереното от пъргавите мравки.
- Ако си сръчен - търси придобивки, ако си силен - стани войник, пази мравуняка. А ако не си нито едното, нито другото - тогава работи като всички. А ако си умен… Умът е даден на мравката, за да поддържа реда, а не да се озърта встрани и да търси смисъл в неща, нямащи отношение към мравките.
- Може би си мислиш, че твоите търсения ще те направят Човек?! - мъмреше мравешкият генерал злощастната мравка. - Човекът може да стане мравка. А мравката човек - никога! Мравунякът - това е схема, измислена отдавна и работеща от хиляди години. Тя е идеална и нищо в нея не трябва да се променя! - поучаваше генералът мравката. -Умът се дава на мравката, за да разбере всичко това, а съвсем не за да мисли неизвестно за какво. Разбра ли?
- Разбрах - съгласи се мравката.
- Добре - каза мравешкият генерал, омеквайки веднага - тогава иди и заеми своето място в идеалната система на нашия мравуняк!
И мравката тръгна да търси своето място.
Тя се опита да стане ловка, търсейки придобивки. Но кой знае защо я интересуваха не мъртвите бръмбари и гъсеници, не сламките, които биха послужили за отличен строителен материал за мравуняка, а… Неясно какво. Вместо да търси придобивки или строителни материали, тя се катереше по височините, които можеше да преодолее и оттам се взираше към птиците, суетящи се по върховете на дърветата, към огромните хора, които се държаха така, сякаш целият този свят е създаден само за тях.
Тогава мравешкият генерал отново я извика.
- Пак се заплесваш! - възмути се той. - И какво разглеждаш този път?
- Много неща - отвърна мравката - видях хората, върховете на дърветата и птиците по тях… Видях и слънцето на небето и си помислих…
- Не е за мравките тази работа - да се заплесват и да си измислят неща. И за какво ти е нужно това? Като че ли от това какво мислиш, можеш да станеш човек! - възмущаваше се мравешкият началник.
- Решавай: или мислиш, или си мравка!- постави въпросът ребром генералът на мравките.
- Ако ти харесва повече да мислиш, отколкото да бъдеш мравка, си свободен!- постави той ултиматум на твърде много мислещата мравка.
- Бих предпочел да бъда свободен - каза мравката.
- Е, какво пък, на свободния - свобода - обобщи генералът. - Върви, но помни: не може едновременно да си мравка и да си свободен от мравуняка!
- Нека поживее без мравуняка - реши за себе си той - може тогава да разбере какво е. Като погладува или попадне в лапите на хищници, бързо ще се откаже да мъдрува!
Мравката напусна мравуняка и реши да се изкатери на върха на най-високата камбанария в околността.
Още нито една мравка не се беше решавала на това и само човекът и птиците можеха да си позволяват лукса да гледат на света отвисоко!
- “По принцип, след като нещо е възможно - окуражаваше се мравката - то може някога и да стане реалност”. Това беше нейната страст - да покорява най-високите върхове. Всеки път, изкачвайки се все по-нависоко, тя виждаше все повече и ставаше още по-мъдра.
Напред беше пълната с опасности и лишения неизвестност, но тя беше щастлива - свободата я окриляше!
Мислеше само за новия връх, който трябваше да покори и да й се открие нещо ново и много важно…
Но по пътя към целта, тя беше смачкана от обувката на човек, който не я забеляза, а може би и просто не й обърна внимание. Смачканата мравка умря не толкова от болка, колкото от яд. Тя не успя да покори главния връх в своя живот и да научи най-интересното и най-важното за него.
- “Колко жалко!”- помисли си тя, умирайки.

ВРЪХ

Издигнал се на сияещия снежен връх,човек гледа отгоре надолу света, лежащ в краката му. Наслаждавайки се на свободата от суета и собствено величие, се гърчи от Студ и Самота…

СИЯНИЕ

Февруари. Студ. Силен вятър. Оловно небе.
По пътя вървят двама - романтик и скептик. И двамата мрачно мълчат.
Внезапно на хоризонта избухва странно сияние.
- Глупост - махна с ръка скептикът и… изведнъж се втурна срещу сиянието.
- Чудо! - възхитено прошепна романтикът и… продължи нататък по пътя си, оставяйки сиянието някъде встрани.

СМЯНА НА ДЕКОРИТЕ

Пелената на дъжда е като завесата в театъра. Смяна на декорите - вместо лято, есен.
Всяка епоха е като действие на сцената. Някой блести на нея, а друг гледа към живота от галерията. Невидимият автор също отнякъде непрекъснато и ревниво гледа към сцената. Главното е да не прекъснат творението му. Кой е режисьорът? Ще се разбере в края, когато се вдигне завесата и на всички стане ясно кой кой е.
Затишието между епохите наподобява антракт в Историята.
След антракта следва ново действие на старата като света пиеса. Какво така привлича актьорите и зрителите към нея?
Новите лица на сцената, новите декори.
Зад завесата са останали онези, които са изиграли своето.
Невидими от никого, те гледат към сцената.