Йосиф Куралов

превод: Георги Ангелов

Юни или юли, края на петдесетте. На 5 или 6 години съм. Ярко слънчево утро. Стоя на улицата, поради горещината - по гащета. На краката ми - сандали с каишка и здрави подметки. Никой на улицата няма като моите. На всички са от пазара, нефабрична, занаятчийска работа, пантофки, а аз имам сандали - от магазина.

Срещу мен с локомотивен рев се носи моята годеница Наташка Сорокина. Дрехите по нея са толкова, колкото и по мен. Едната пантофка е излетяла от крака й. Наташка накуцва. Зад нея тича малко кученце. Стигайки до мен, Наташка подскача, обгръща врата ми с ръце, откъсва крака от земята, увисва върху мен и през сълзи шепти горещо: «То ме ухапа! Боли ме!». Силно притискам Наташка към себе си и с всичка сила, с твърдия ръб на сандалите, ритвам кутрето. То отхвръква в канавката и започва жално да пищи.

…Възрастните вкъщи и в Наташкини винаги ми казваха: ти си момче, ти си по-голям, трябва да я защитаваш. Защитих я. И може би оттогава никого не съм защитил така моментално и глупаво като Наташка.

И досега помня цялата гама от чувства, преминала за няколко секунди.

Ето плачещата Наташка се носи към мен - жалко! Ето, тя увисва на мен - аз съм малък, но силен, ще я спася от всички оскърбители. Ето, дотичва оскърбителят - кутре - ритвам го. Но вече започвам да се съмнявам в правотата на удара си. Кученцето плаче. Наташка престава да плаче. Оставям я на земята. И съжалявам кутрето. Наташка ме изпреварва. Взема го на ръце. И, строго гледайки ме, казва: «Ти го ритна. Боли го. То плаче».

Наташка продължава сладникаво да фъфли над кученцето и ме изпълва подозрение, което живее в душата ми и досега: каквото и да направиш за жената, винаги ще се окажеш виновен.

8.12. 2010