Габриел Гарсия Маркес

превод: Георги Ангелов

«Писмо до североамериканеца» на Габриел Гарсия Маркес се отнася за събитията от 11 септември 2001 г., с които започна агресията, чиято цел е установяването на световното господство на САЩ. «Писмото» е напомняне към управниците на САЩ, че политиката им непременно ще  рикошира в самите тях.

Как си, янки, когато това се случва в твоята страна? Какво чувстваш, когато ужасът се възцарява в твоя дом, а не в дома на съседа? Когато страхът те кара да се задъхваш, когато оглушителният грохот, безумните крясъци, рушащите се сгради, ужасната миризма, проникваща във всички пори на дробовете, очите на бълнуващите невинни хора, покрити с кръв и прах, сеят всеобща паника?

Какво е да преживееш поне един ден в собствения си дом, не знаейки какво може да се случи утре?

И как ще се спасиш от шока? В шок бяха и онези, които оцеляха на 6 август 1945 г. в Хирошима. Целият град беше разрушен до основи, след като американският мерач от самолета «Енола Гей» хвърли бомбата. За броени секунди загинаха 80 хиляди мъже, жени и деца. Други 250 хиляди загинаха в следващите години от радиацията. Но това беше много далечна от вас война, и тогава още нямаше телевизия. Какъв ужас те обхваща днес, когато страшните сцени от екраните на телевизорите ти напомнят какво се е случило в трагичния ден на 11 септември - и не някъде далече, а в собствената ти страна?

Но имаше и друг 11 септември - преди 28 години, когато загина президентът Салвадор Алиенде, съпротивляващ се на държавния преврат, планиран от твоите управници. Тогава също беше време на ужас, но това се случваше далече от твоите граници, в някаква неизвестна и незначителна южноамериканска малка република. Тези мънички републики  бяха в задния ти двор и ти никога не се замисли, че морските ти пехотинци с огън и кръв утвърждават в тях своите порядки. А знаеш ли, че между 1824 и 1994 г. страната ти е осъществила 73 въоръжени интервенции в страните от Латинска Америка. Нейни жертви бяха Пуерто Рико, Мексико, Никарагуа, Панама, Хаити, Колумбия, Куба, Хондурас, Доминиканската република, Вирджинските острови, Салвадор, Гватемала и Гренада.

Почти един век твоите управници водят непрекъснати войни. От началото на XX век не е имало нито една война, в която да не е взел участие Пентагонът. Естествено, бомбите винаги са се взривявали не на твоя територия, с изключение на Пърл Харбър, когато японската авиация през 1941 г. бомбардира Седми флот на САЩ. Но ужасът винаги е бил някъде далече от вас. Когато кулите-близнаци рухнаха в облаци прах, когато ти виждаше по телевизията тези изображения или чуваше ужасните викове в Манхатън, помисли ли поне за секунда какво са изпитвали виетнамските селяни в продължение на дълги години? В Манхатън хората падаха от небостъргачите като марионетки в трагичен спектакъл. Във Виетнам хората крещяха и се и се гърчеха от болка, тъй като напалмът дълго изгаряше телата им. Но смъртта им беше толкова ужасна, както и на онези, които на 11 септември в пълно отчаяние скачаха от кулите в небитието.

Авиацията ти не остави незасегната нито една фабрика, нито един мост в Югославия. В Ирак бяха унищожени от вас 500 000 души. Половин милион души отнесе операция «Пустинна буря»! Но още колко хора умряха от изгаряния, от рани, от куршуми и парчета от снаряди в такива екзотични и далечни от вас места като Виетнам, Ирак, Иран, Афганистан, Либия, Ангола, Сомалия, Конго, Никарагуа, Доминиканската република, Камбоджа, Югославия, Судан - списъкът е безкраен…  

Във всички тези страни бяха използвани снаряди и бомби, изработени във фабриките на твоята страна, «made in USA». Това смъртоносно оръжие  е прицелено в жертвите от твоите момчета, на които плаща Държавният департамент - и всичко само, за да можеш ти да се наслаждаваш на «американския начин на живот».

Почти сто години твоята страна воюва с целия свят. И с какъв цинизъм управниците ти изпращат тези «конници на Апокалипсиса» от името на «свободата и демокрацията». Но ти трябва да знаеш, че за много народи по света, където всеки ден умират от глад или болести 24 000 души, Съединените Щати съвсем не са олицетворение на свободата, а ужасен враг, сеещ война, глад, страх и разрушения. Винаги военните конфликти са били далеч от теб, но за онези, които живеят в тези далечни страни, това е всекидневна, жестока реалност, в която от бомбите се взривяват сгради и загиват от ужасна смърт хора. При това жертвите 90% са цивилно население - жени, старци и деца (за вашите управници това са т. нар. «съпътстващи загуби»). Какво е да почувстваш този ужас, нахлул в живота ти поне веднъж? Какви мисли идват в главата ти, ако си спомниш, че жертвите в Ню Йорк бяха обикновени секретарки, борсови оператори, чистачки, които редовно плащаха данъците си и в живота си не бяха убили и муха?

Какво е да почувстваш този страх?

И какво чувстваш сега, янки, когато тази безкрайна война дойде, в края на краищата, в твоя дом?